Започвайки да пиша това есе се замислих – кой е

Започвайки да пиша това есе се замислих – кой е първият български преподавател? Петър Берон, написал скъпия за времето си Рибен буквар или монахът от Атон, оставил ни книгата – светиня „ История Славяноболгарская ” Паисий Хилендарски, с пророческото обръщение:

  “...Четете и знайте, с цел да не бивате подигравани и укорявани от други племена и нации. Твърде доста обикнах българския жанр и родно място и доста труд използвах да групирам от разнообразни книги и истории, до момента в който събрах и сплотих историята на българския жанр в тая книжчица за ваша изгода и хвалба. Написах я за вас, които обичате своя жанр и българското родно място и обичате да знете за своя жанр и език... ”? А може би Светите братя Кирил и Методий, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Владислав Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, Бачо Киро, Добри Чинтулов и доста, доста други? Всъщност, през днешния ден, всички тях, назоваваме будители и възрожденци. Четем завещаните от тях редове и… се учим. Учим историята си, учим смисъла на посланията им за родолюбие, народен блян и независимост. И няма по какъв начин – назоваваме ги наши, български, учители. Наши български учители са и всички тези монаси и свещеници, чиято задача била „ …да дадат умения по четене, писане, църковно пеене и малко броене ”, в килийните учебни заведения, през епохата на Османското господство, както и тези, от Взаимното учебно заведение, в интервала на българското Възраждане.

 Днес също имаме нашите си, модерни, български учители. По силата на невидимата нишка на поколенията и мостовете сред историческите събития и превратности, те, сигурна съм, са учениците на първоучителите ни. Защото – да превъплътиш словото в мисъл, мисълта в проекция на знанието, а знанието в сила за мотора на историята, е същинската задача и предизвикателсво пред учителя. От перото, потопено в мастилницата, и мъждукащата светлина в килийните учебни заведения, до необятния свят и благоприятни условия на компютъра и виртуалната клавиатура. От черната дъска и тебишира до мултимедийните екрани. От зова на Паисий „ …Преписвайте тая историйца и платете, дано ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне! ” до мигновените копия на супертехнологичните ксерокопирни машини и невидимите файлове. Изправена пред предизвикването на тематиката на това есе и сравнявайки изходните опорни точки пред българските учители и просветители, тогава и през днешния ден, пред очите ми се появяват картини изпълнени с несъгласия и ясно отличаващи се противоположности. Въпросите идват от самосебе си, а сравненията оставят чувството за някаква мъка. Като това, да вземем за пример, за преписваната, крита и оживяла, макар превратностите на времето, Паисиева история, която през днешния ден, при целия набор от върхови технологии, придобива все по-смаляващи се „ размери ” с възприятието, че от нея ни остава единствено …. едно заглавие.

Кой е виновният ли?

 Учителят. Та кой не е чувал този отговор. Отговор, който изрича обществото ни, като аксиома – изказване, неподлежащо на доказване. Той, учителят, през днешния ден е като воин на сцена, ясно обрисуван от единствения прожектор върху нея. От него желаеме да държи ръката на прописващия първокласник. Искаме да ни схваща, когато влизаме в час с подпухнали от рев очи, след следващата безсънна нощ, прекарали неразбрани от родителите ни. Да не написа слабата оценка върху полупразния лист от контролното. Искаме да ни приказва, до момента в който смъкваме, в супер модерните си телефони, най-новата ария на най-новата фолк певица, само че в случай че може, по-късно да не желае от нас да повтаряме казаното. Питаме го за последния му статус в обществената мрежа, само че в никакъв случай не се сещаме да го попитаме коя е последната книга, която си е купил. Още по-малко ни хрумва да се замислим – имал ли е опция да го направи.

А баба все повтаряше, че преди време „ Кметът, даскалът и попът са били най-важните и уважавани хора в селото ”.

Кое време – я питах аз. Нашето – ми отговаряше тя.

А в „ моето ” време, аз й разказвах това:
”- Е, по какъв начин е, сине? Как се оправи?

– Пет двойки, тате! – отвръща синчето.

– Мале-е-е! Голям пердах ще падне!

– Знам, тате. Вече съм им взел адресите. ”

 Българският преподавател пред провокациите на съвремието. В „ моето ” време, когато централните улици на столицата се трансформират в „ реки ” от протестиращи учители. В укрепление от тела, за отбрана на достолепието. С пламъка на свещта, в ръце, минал по пътя от килийното учебно заведение до жълтите павета, през днешния ден.

За благосклонност.

И лепта.

С омерзение.

И болежка.

С пренебрежение.

И обезсърчение.

 Тези, които преписваха и пренасяха посланието на Паисий. Единственият им излаз е да съумеят да надбягат времето и да заловен езика, който единствено по-късно ще приказват учениците им. При това доста по-добре от тях. Всъщност те – българските учители и възпитаници – от дълго време приказват по сред си неясно. Догонването се оказва непостижимо. В същото време, някъде там, европейски наставления и интернационалните документи събират в нови рамки, концепции и документи картината на образованието на бъдещето. През Лисабонската тактика за възстановяване на качеството и успеваемостта на образованието, като „ обезпечаване на повсеместен достъп и отваряне на просветителните системи към света ”, до документите на ЮНЕСКО, които дефинират парадигмите за образованието през 21 век, акцентирайки една от най-важните задания на образованието – „ да съпровожда хората в процеса на прекосяването им от позицията на взаимозависимост от другите към осъзната и доброволна взаимност по отношение на света към тях. ”

Според тези наставления, „ образованието би трябвало да оказва помощ на хората, да схващат по-добре себе си и другите, посредством по-доброто осмисляне на света към тях. ”

„ Кой свят ” – сигурна би ме попитала баба.

„ Нашият ” – несъмнено би трябвало да й отговоря аз.

На провокациите на съвремието пред нашите, българските учители.

създател: Нели Вълчева
СУ „ Св. Климент Охридски “
Френска лингвистика

Инфо: www.slaveevablog.wordpress.com