За войната, която убива любовта и силата на Йовковото слово,

За войната, която убива любовта и силата на Йовковото слово, описало духовното проглеждане на героя му Спас посред цялата човешка тъга – опадал цвят на погубени бели рози.

(1880 ~ 1936)

Белите рози

Надвечер Спас, един от осемте опълченци, които вардеха моста, поседна извън на пейката и първото нещо, на което се стопираха очите му, беше, както постоянно, градината на Гергилана отсреща и каменната стена с белите рози по нея. А в този момент преди малко беше валяло дъжд и всичко изглеждаше по-инак. Тия рози се прехвърляха откъм градината на Гергилана, тъй като тя беше като тераса, на пет-шест метра високо над улицата. Горе, дето се свършваше тая стена, оттова започваше нивото на градината. Голям топчест орех разпущаше на високо клоните си и хвърляше тежка сянка, а под него, изсъхнало иззидана като старовремска цитадела, отвесно се спущаше каменната стена, застлана доникъде с цъфнали бели рози. И какъв брой цвят! Нейде на купища, на купища, нейде увиснали тежки кичури. Окъпани от дъжда, чисти, бели рози. От тях още капеха капки, а долу от опадалия цвят земята беше побеляла, като да беше валяло сняг.

Толкоз хубаво беше всичко туй, че въпреки да си имаше други грижи, Спас се трогна и лицето му светна от трогване. Чу се гръм и той погледна на изток: оттатък алените покриви на къщите, оттатък хоризонта потъваше тъмносин облак. Спас потръпна. Не тоя облак, който беше минал отсам и си отиваше,беше заплашителен, само че тия далечни и глухи гърмежи така приличаха на топовните гърмежи, които се чуваха, когато биваше безшумно или когато вятърът идеше от нея страна. Нататък беше фронтът и там към момента се биеха.

Никого нямаше из улиците. Но ето, че се зададе учителката Ангелина, роклята й беше алена, като мак измежду нивите, лицето и мургаво, като на жетварка. Като пристигна наспоред Спаса, тя го погледна с черните си продълговати очи, усмихна се и поздрави. Лицето на Спас стана строго и той заследи с взор учителката. Тя вървеше леко и дребните и пантофки оставяха бели следи след нея, тъй като дъждът единствено беше поприбъхтал праха.

Учителката мина моста, пристигна под каменната стена и погледна нагоре.Може и да е извикала, само че Спас не чу и много време там не се виждаше нищо друго, с изключение на белите рози горе и младото момиче с алената рокля долу. Но ето, до ореха се появи Гергилан, засмя се и загърмя с дебелия си глас. Той накъса рози, направи огромна китка и я спусна на учителката. Тя я хвана, съвсем скри лицето си в нея, след туй погледна още един път към Гергилана и потегли нагоре из улицата. Гергилан гледаше след нея и се усмихваше.

Спас ядосано промърмори нещо. Той не обичаше тоя Гергилан, човек над осемдесет години, а към момента се заплесваше след младите девойки. Спас съдеше строго и учителката. Освен туй той рядко биваше добре ситуиран, тъй като страдаше от една чудновата болест: не го болеше на никое място, а от вътрешната страна го обземаше тъга, от която не можеше да се успокои инак, с изключение на като станеше да върви. И защото усети, че и в този момент тая погрешна болест към този момент го подгонва, той скочи, влезе вътре, сграбчи пушката си, обади се на старшията си потегли по обиколка из селото.

Той вървеше около каменната стена и не поглеждаше нагоре, когато чу радостен пълнозвучен глас над себе си:

– Спасе, хей, Спасе!

Спас повдигна глава: оттатък купчината от бели рози, като зад бяла пряспа, стоеше Гергилан със запретнати лакти и крачоли, влажен, космат като поп, усмихнат. В ръцете си държеше мотика.

– Къде си забързал? Я чакай и на тебе да ти дам една китка.

– Не ми трябват китки мен – сопна му се Спас. – Китки... Видях аз на кой даваш китки ти...

Гергилана смачка с ръка бялата си брада и се засмя:

– Холан, Спасе! Младо момиче, какво да го правиш! Светът е за младите, Спасе. Ние за какво сме? Мене и тебе за нищо не ни бива.

– Не е така то...

– Тъй е, Спасе, така е. Ти, като си нарамил таз пушка, да не мислиш, че ще уплашиш някого. Вардиш моста от мишките. А работата младите я правят. Нощес отново слушах топа: бух, бух!... Сърцето ми се свива. Гинат момчетата, гинат, сиромашинките!...

Спас махна с ръка и подгонен от болката си, рече да си върви, само че се повърна няколко крачки и завика:

– Не е така то, дядо Иване, не е така. Младост, казваш... Не може тъй-туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило - не може така, не. Да гледа там да спести някоя пара – това е то. Ако нямаха потребност, татко й и майка й нямаше да я създадат учителка.

– Ама ти за учителката ли приказваш?

Но защото Спас към този момент бързаше нагоре, Гергилан погледа, погледа след него и сподели:

– Ама че... мижитурка... Гледай го ти него!...

Ядосан, изчерпателен в мислите си, непреодолим и от заболяването си, Спас бързаше и не усети по кое време мина около общината, по кое време отмина и черквата. Той към момента мислеше за учителката. В балканското село, отдето войната го беше захвърлила тука, той беше учебен настоятел и затуй по табиет, пък и единствено от предпочитание да пакости, каквато пристрастеност имаше, той следеше какво прави учителката. Забелязал беше, че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа. Учителката четеше книги, свиреше на китара, обличаше се със селски облекла и ходеше с момите. Пишеше доста писма и доста писма получаваше. Ходеше постоянно в общината и приказваше с писарите. А един път бяха пристигнали някакви жители и той я видя да пуши сред тях цигара. Всичко туй Спас беше го наредил буквално на цели три страници и мислеше да изпрати това писмо на инспектора. Но защото оставаше неизписана още една страница, а нему беше жалост за хартията, реши да попълни с още нещо писмото и тогава да го изпрати.

Чу се ария към края на селото и Спас се ослуша. Приличаше да е войнишка ария, мярнаха се бели войнишки шапки и коне. Идеше армия – нещо прекомерно нормално, тъй като шосето, което минаваше през село, водеше за фронта. Затуй и опълченците вардеха моста. Спас реши да разбере всичко, както би трябвало, и се упъти нататък.

Край селото, на една висока поляна, той видя стотина и повече бойци, които бяха слезли от конете и ги развеждаха.

Други бойци забиваха колове с опънати въжа сред тях, трети копаеха дупки за огън на кухните. Зазвъниха шпори, като че запяха щурци и Спас се обърна: право към него идеше един офицер. Той беше без сабя, вървеше разкрачено, както вървят всички кавалеристи, в едната си ръка държеше камшик и с него шибаше по чизъма си. Беше млад, снажен, хубавеляк.

– Ти, боец, отде си? – попита той Спаса.

Спас погледна това голобрадо момче, два пъти по-младо от него, и отговори по войнишки:

– Оттука сме, господин подпоручик. Моста пазим.

– Хм... добре. А познаваш ли учителката тука? Лина се споделя, нали?

– Съвсем не Лина, господин подпоручик. Ангелина се споделя.

Подпоручикът се засмя.

– Добре де. Можеш ли ме заведе до учебното заведение?

– Да ви заведа, господин подпоручик.

Без да се бави, Спас метна пушката през рамо и потегли напред. Той към този момент разбра каква е работата и кипеше от гняв, само че нямаше какво да прави, вървеше, без да се обръща, и единствено слушаше да звънят шпорите и на всеки две крачки- удар на бича по чизъма. Те наближиха до учебното заведение, през отворения прозорец на първо време се мярна алената рокля на учителката, след това се видя и лицето й с черни очи и черни клепачи. Тя гледаше към тях и се усмихваше, само че не че ги беше познала, а се усмихваше единствено така, както си правеше постоянно. Изведнъж тя извика, изгуби се, появи се по-късно извън като с все мощ тичаше отсреща им и викаше:

– Митьо! Митьо!

– Лина! – извика офицерът с протегнати ръце, като беше изпреварил към този момент Спаса.

Те се държаха за ръцете, гледаха се радостно, приказваха по едно и също време и двамата. После, все по този начин хванати за ръка, те влязоха в учебното заведение.

Спас цъкаше прахан, с цел да възпламени цигарата си. Уж нищо нямаше, а ръцете му трепереха. „ Хубаво, хубаво – мислеше си той. – Ще забележим. “ Всичко туй той щеше да прибави в писмото до инспектора, така че празната страница можеше и да не стигне. Но за всичко туй той щеше да намерения по-добре. Сега трябваше да събере повече вести за бойците, с цел да рапортува на старшия. Затуй метна пушката на рамо и се върна към селото.

Късно през нощта Спас патрулираше из селото. Бивакът на бойците, който до скоро гъмжеше, като кошер пчели, от дълго време беше утихнал, селото спеше. Само в една къща един прозорец светеше – там беше учителката и при нея беше офицерът. Спас ходеше насам-нататък, обикаляше в близост, само че все се връщаше и очите му бяха в осветения прозорец. И защото офицерът не излизаше, Спас от ден на ден се ядосваше и от ден на ден вярваше, че ще бъде задоволително самоуверен, с цел да извърши туй, което беше намислил. „ И за какво пък да не му кажа? – мислеше си той. – Г-н подпоручик, ще река, без докачение... но момичето е младо и хората приказват... Не може така, по какъв начин по този начин! “

Изведнъж се хлопна врата, чу се диалог и зазвъниха шпори по стълбите. Спас са притаи в сянката на оплитам. Грееше цялостен месец и се виждаше като през деня. Заловени подръка, идеха офицерът и учителката. На гърдите на офицера имаше огромна китка бели рози – същата, която през днешния ден дядо Гергилан беше дал през днешния ден на учителката. Усмихваше се той, усмихваше се и тя. После се стопираха и, близо един до различен, погледнаха нагоре. Спас също погледна нагоре и също като тях и той срещна кротката усмивка на месеца.

Учителката и офицерът излязоха от вратнята и се стопираха. Приказваха в този момент безшумно. Изведнъж Спас чу рев. Плачеше тя. Как можеше доскоро да се смее и в този момент да плаче така безшумно и така жално! Какъв рев – сърцето на индивида се къса. Едната й ръка беше на рамото на офицера, главата й на гърдите му. И цялото й тяло се тресеше като на птичка.

– Ах, Митьо, Митьо...

– Лина, не плачи. Мислиш ли, че всички, които отиват на война, ги убиват? Ние отново ще се забележим.

– Ах, боже, боже...

Спас слушаше изтръпнал. Игли бодяха цялото му тяло, нещо го душеше в гърдите. Слушаше, а не чуваше към този момент нищо, не виждаше нищо. Видя единствено, че нещо бяло се мярна сред учителката и офицера и меко падна на земята. В същата минута шпорите на офицера към този момент дрънчаха нататък из улицата, а учителката мина край него като болна, като пребита и си влезе в къщи. Спас излезе от сянката, пристигна на мястото, дето бяха стояли влюбените, наведе се и погледна: на земята бяха разпилени бели рози. Китката на офицера беше паднала и те не бяха я забелязали. Спас държеше в ръката си една роза, само че незабавно, като че вършеше нещо неверно, остави я леко отново там отдето беше я взел. После стана и заходи из селото.

Рано на другия ден, преди още да беше изгряло слънце, Спас седеше отново извън на пейката и, бледен и умислен, гледаше не към градината на Гергилана, а нейде пред себе си. В същото време Радой, най-кроткият и най-хубавият всред опълченците, метеше с огромна метла пред помещението. Неговата метла наближаваше към този момент едно място, където измежду прахта и сламките бяха разпилени десетина полуувехнали бели рози, и той беше подготвен да опустоши и тях, когато Спас дигна ръка и извика:

– Стой! Там да не метеш! Остави цветето така, както си е!

Радой се спря зачуден.

– Няма да метеш там ти споделям.

– Е, за какво?

– Затуй.

И с по-мек глас, Спас прибави:

– Там нощес двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето така, както си е.

Радой послуша, премете вред другаде, остави по-късно метлата и като гледаше все там, където гледаше и Спас – малкия кръг непреметено място, дето лежаха розите, – той седна при Спаса и сподели:

– Кажи в този момент, побратим, какво има.

С различен глас, какъвто Радой не беше чувал у него, изнемощял и мирен, Спас описа всичко, което беше станало нощес, буквално. И колкото той повече разказваше, толкова по-често Радой поклащаше глава и въздишаше.

Мина се неделя-две, минаха се повече. Много писма получаваше учителката, доста писма пишеше и тя. Веднъж – тъй описаха на Спаса отсетне – тя получила едно писмо и щом го зачела, заплакала, заскубала си косите, припаднала. На другия ден тя взела кола и отпътувала нанякъде.

Гонен от заболяването и от тъгата си, Спас ходеше из село. Един ден той мина около каменната стена и от горната страна му са обади Гергилан. Той стоеше зад розовите шубраци, които от дълго време бяха прецъфтели, и, зелени и сплетени като къпини, висяха надлъж по стената. Като се навеждаше над тях, уплашен и с изопнато лице, Гергилан му сподели:

– Спасе, какво станало, Спасе! Убили го, а, умъртвили оня, офицерина, годеника на учителката. Ах, гинат момчетата, гинат сиромашинките!...

Можеше ли да каже нещо Спас? Той забърза повече, искаше му се не да върви, а да тича. Рана имаше в душата му. Защо трябваше такава страшна неволя да падне върху това положително момиче? Защо, питаше Спас, за какво? Писмото до инспектора той от дълго време беше го скъсал и хвърлил от моста. Нищо положително не идеше. Писмата, които получаваше от къщи, го отчайваха, войната нямаше край. От всичко туй заболяването му се усили дотолкова, че той трябваше все да върви, да върви, като вманиачен.

А учителката си пристигна. Дойде си, когато наесен отвориха учебното заведение. Облечена беше в черно, лицето й бледно, очите - потопени в земята. Когато минеше около пейката, дето стояха Спас и Радой, тя отново поздравяваше, само че не се усмихваше. Тогава Спас скачаше да върви, а Радой, който имаше двама сина по бойните полета, въздишаше и очите му се пълнеха със сълзи.

Учителката минаваше моста и тръгваше около каменната стена. Тя вървеше все така с наведена глава и не поглеждаше нагоре. Пък и розовите шубраци бяха към този момент засъхнали, напрашени и черни като тръни.

Из: „ Събрани съчинения в шест тома “, Том първи, Йордан Йовков, изд. „ Български публицист “, 1976
Снимка: Йордан Йовков (1880-1936), Държавна организация „ Архиви “