Нищо няма да излекуваш без болка ~ Тони МОРИСЪН
За романа „ Възлюбена “ Тони Морисън получава премията „ Пулицър “ за художествена литература през 1988 година и Нобелова премия за литература през 1993 година, като по този метод става първата цветнокожа жена нобелов лауреат. През 2012 година е наградена с Президентския орден на свободата.
Тя е второто от четири деца в работническо афроамериканско семейство. Като дете чете доста, а измежду обичаните ѝ създатели са Джейн Остин и Лев Толстой. Нейният татко я среща с фолклорните произведения, които оказват въздействие върху по-късните й романи.
През 1949 година постъпва в Хоуърдовия университет във Вашингтон, където получава бакалавърска степен по британски език. Две години по-късно пази магистърска степен по британски в Университет „ Корнел “ с дипломна работа върху самоубийството в творбите на Уилям Фокнър и Вирджиния Улф.
Днес е считана за един от най-силните гласове в актуалната литература.
Ако има книга, която искаш да прочетеш, само че тя не е написана, би трябвало ти да я напишеш.
Не можеш да притежаваш човешко създание. Не можеш да загубиш нещо, което не ти е принадлежало. Добре, да речем, че той е твой. Можеш ли да обичаш някого, който не съставлява безусловно нищо без тебе? Наистина ли ти би трябвало подобен човек? Дето ще рухва, щом излезеш от стаята? Не, нали?
Пийте, където лежи моето сърце и лежете денонощно, до момента в който не разберете това, което знам и желая да ви кажа: властта над индивида е тежест; да я придобиеш е неправда; да се отдадеш на властта над различен – лукавство.
Ако ще потискаш някого, би трябвало да държиш и двата края на веригата. Ограничен си от личната си принуда.
Нещастието не се обажда авансово. Затова би трябвало да останеш безсънен – иначе просто влиза през вратата ти.
Любовта или я има или я няма. Леката обич – това изобщо не е обич.
Любовта в никакъв случай не е по-добра от самия ухажор.
Какво значение има дали това, от което се страхуваш е същинско или не.
Ако желаете да полетите, би трябвало да се откажете от нелепостите, които ви дърпат надолу.
Не пиша, с цел да давам отговори. Предпочитам да слагам въпроси. Онези, които пазят концепцията за парадайса, били те вярващи или утописти, постоянно го дефинират по метода на отрицанието. След като завършат това, което назовават собствен парадайс, те са способни да го задържат само с цената на принуждение: в случай че не сте с тях в техния парадайс, вие сте врагове.
Страхливците са изключително рискови. Именно това е чертата, която предизвика същинската неприязън – искаш да убиеш някого по някаква причина, или самичък си измисляш причина за това.
Нищо няма да излекуваш без болежка.
Когато нещо се връща в живота постоянно е мъчително.
Духът е ревнив, само че плътта е слаба.
Това, което е заслужено, не постоянно е вярно.
Няма такова нещо като „ раса ” от научна позиция, тъй че расизмът без раса е въпрос на избор. Понятието за него се популяризира, несъмнено, от тези, които имат потребност от него. Хората, които го ползват в живота, биха били нищо без него.
Някога привилегиите, свързани с един „ добър ” цвят на кожата, превъзхождаха всичко и през днешния ден към момента е по този начин. Бялата или светла кожа продължава да се счита за знак на предимство в съвсем всички страни – включително в някои африкански страни, където най-популярни са изсветляващите кремове. Може би това има по-малко значение или стойност в света на модата…
При все това цветът на кожата не дава отговор на расата: тази концепция е обществено конструирана и културно наложена.
Има две неща, които желая да видя в живота. Едното е бяло момче да бъде убито в тил от служител на реда. Никога не се е случвало. Второто нещо, което желая да видя: документиране на случай, където и да било по света, при който бял мъж е наказан за обезчестяване на чернокожа жена. Поне аз не съм чула за подобен случай. Никога! Без значение какво споделя дамата. Не, нито един бял мъж. Дори в случай че всеки различен знае какво е станало.
Съвременният свят в доста връзки ме озадачава. Защо хората дотам са обърнати към самите себе си? Как селфитата и другите изображения заместиха нашата памет? Как да се изясни мястото на Facebook, който няма доста общо с памет, почтена за това име? Какво стана с нашата морална мощ?
На пръв взор обществените мрежи наподобяват развлекателни, само че те могат да се окажат извънредно рискови. Аз съм изцяло наясно с броя на младежите, които се самоубиват в Съединени американски щати, тъй като са били изключени, унизени онлайн или онлайн, считани, че не могат да бъдат част от никакъв кръг. Това е толкоз нежна възраст в свят, в който всеки би трябвало да бъде - съвсем нападателно - перфектен…
Сладките, луди диалози, цялостни с половинчати фрази, фантазии, мечти и недоразумения са по-вълнуващи, в сравнение с разбираемите неща могат в миналото да бъдат.
Няма какво повече да бъде казано – с изключение на за какво. Но откакто е мъчно да се оправиш със за какво, човек би трябвало да се помири с по какъв начин.
Някои хора в действителност се затварят в себе си, когато остареят. Но в случай че си отворен към света, в случай че си бил, можеш да разчиташ на мъдростта на зрялата възраст. Тя не се учи от книгите, това е мъдростта, научена от живота.
Снимки: заглавна - Michael Lionstar / Knopf / AP (npr.org)
