„Обречена” ли е България? Основания за въпроса
За написване на този текст ме подтикнаха две случки от всекидневието. Преди няколко години моя позната показа, че щерка ѝ със фамилията си се изселва в Канада. В това нямаше нищо извънредно – мнозина отпътуваха в чужбина в последно време. Озадачи ме обаче казаното от нея на изпроводяк: „ Никога не се връщайте тук ”. На въпроса ми не се ли надява на поддръжка от детето и внуците си в наближаващата напреднала възраст, тя ми отговори: „ Мен кучета ме яли, значимото е те да се спасят ”. Приех тази история като стряскащ, само че инцидентен случай. Наскоро прочетох текст на прочут с обществените си изяви академични учител по национална сигурност, озаглавен „ Деца, спасявайте се отсам ”. В него той насочва апел към младите българи – образовани, кадърни, амбициозни, да изоставен страната заради неналичието на вероятности за добра професионална реализация и заслужен живот.
Тези случки могат да се преглеждат като куриозни прецеденти, на които не следва да се обръща огромно внимание. Те обаче ме накараха да се замисля до каква степен показателни са за положението на обществото, от което съм част. Дадох си сметка, че става дума за в действителност значима обществена смяна, която следва да буди паника. Да отиват на гурбет или за образование в чужбина не е нещо извънредно за българите от епохи насам. В предишното упованията на обществото, на околните им, а и на самите тях постоянно са били те да се приберат вкъщи. Днес към този момент не просто мнозина сънародници отпътуват зад граница, без желание да се завърнат в миналото, само че техните родители и учители ги прокуждат от родината. Стряскащо е, когато тези, които са най-загрижени за добруването на своите деца и възпитаници, ги отпращат в чужбина, с цел да се спасят от една изглеждаща обречена на неуспех страна.
Посочените две случки, а и всеки различен съвременник може да опише свои истории за умишлено и дефинитивно бягство от родината на наши сънародници, не са просто шокиращи. Те дават съображение за изпадане в надълбоко отчаяние на интересуващите се от ставащото към тях, защото свидетелстват, че забележителна част от дееспособните българи са отписали родината си от своето бъдеще. Не имат вяра, че тя може да се промени към по-добро. Голяма част от оставащите тук пък споделят тяхното разбиране, че нямат вяра за по-добро бъдеще в страната, но към този момент им е късно да пробват шанса си в чужбина.
Написването на този текст има и други учредения. Сред тях се откроява натрапващото се възприятие за невъзможност, което установявам у голям брой мои сънародници, а на моменти - и у себе си. Голяма част от днешните българи, към които числя се и аз, са недоволни от актуалното положение на страната и не виждат опция на политическото, стопанското, икономическото и социално-културното статукво. Същевременно те отхвърлят да положат старания за смяна, въпреки то всекидневно да ги нервира и постоянно вбесява. Определенията, които дават обществените представители на това безмълвно болшинство за актуалната обстановка у нас, варират от блокаж и застой през задънена улица до крах. Те са единомислещи, че това положение на страната не може да продължава дълго и неизбежно ще я докара до злополука. До огромна степен съм склонен с описанието на обстановката, само че нямам доверие, че „ пропадането ” на родината ни е предопределено.
Днес у болшинството българи отчетливо се постанова чувството за задълбочаваща се рецесия на обществото и страната, което последователно се трансформира в преобладаващ „ дух на времето ”. В комплект с него върви страхът за днешния и утрешния ден, предизвикващ нормално ступор в обществената самодейност. В тази обстановка те се затварят в себе си и се концентрират върху угаждане на непосредствените си житейски потребности.
За изпадане в сходна „ обществена кома ” способства и положението на публичността у нас. В нея не могат да бъдат открити от малко малко цялостни, съществено промислени и дълготрайни планове за смяна на българското общество и страна. Липсват или не се ползват обхватни проекти за реформиране на обособените обществени сфери, въпреки че има голям брой написани концепции и тактики. Отсъстват и ясно открояващи се носители на възможна смяна измежду актуалните елити – политически, научни, културни – да не приказваме измежду масата от българското население. Трайно показаните в българския парламент през последните 10-15 години политически субекти поставят съзнателни старания за поддържане в обществото на усещане за липса на опция. Основните политически партии непрекъснато внушават на днешните българи, че страната може да се ръководи единствено по метода, който те практикуват. Създава се усещането, че това е „ нормата ” на положителното държавно ръководство, а те са единствените, които могат да я ползват. Появата на техни съперници освен не е нужна, само че и би била безсмислена, защото няма по какъв начин иначе да се прави политика у нас.
При този метод на мислене напълно натурален е отводът на актуалната политическа класа да организира систематична и целенасочена работа за значително изменение на обстановката в страната. Нейният девиз е „ да запазим стабилността в страната ”, чийто превод е „ да запазим властта си колкото е допустимо по-дълго ”. Периодично обособени професионални гилдии показват недоволството си посредством закани за протести. В тези случаи ръководещите тушират техния яд с краткотрайни и палиативни решения на проблемите им, нормално гарнирани с отпущането на спомагателни финансови средства за „ задръстване на устата ”. Като цяло, страната води реактивна политика на „ гасене на настоящи пожари ”, без воля за изцяло, кардинално и дълготрайно решение на наболелите обществени проблеми. Липсва поредност в нейните дейности. Ежедневно представителите ѝ сменят своите позиции или приключват стартирани инициативи, при най-малка опозиция от директно наранени хора, даже тези начинания да са смислени. Максимата на ръководещите през последното десетилетие е недоволните „ да ни се махат от главата ” с техните искания и оферти за промени, с цел да можем да вършим и отсега нататък каквото сме си наумили. Държавата се ръководи „ ръчно ”, „ ден за ден ”, от което се възползват околните до ръководещите групи по ползи.
Най-сериозните и забележими с просто око учредения за безпокойствие за бъдещето на страната са:
1) демографската рецесия и обвързваните с нея обезлюдяване и запустяване на цели региони, както и трагичният дефицит на работна ръка;
2) отчетливото чувство, че страната е неспособна да поддържа обикновен обществен ред: опитът сочи, че битовата престъпност е вън от надзор и нарушителите бягат от пандизите, когато си искат;
3) всеобщите клиентелизъм и корупция в държавните институции са необезпокоявани вследствие неуспеха на същинската правосъдна реформа;
4) отровената гласност и изгубването на медийната независимост с определяне съвсем цялостен монопол на казионните медии;
5) намаляване качеството на образованието, за което спомага и феодалният метод на ръководство на съответните институции;
6) срив на опазването на здравето поради големите диспропорции и дефицити в тази сфера.
В тази тревожна конюнктура у мен разумно породиха поредност питания: дали фактически модерна България е обречена да пропадне? Толкова ли неприятно и безнадеждно е ситуацията? Наистина ли няма излаз от него? Отговорите на тези въпроси единствено видимо са явни или елементарно постижими. Всъщност те не могат да бъдат дадени от придвижване и апропо. Защото българската реалност – както и всяка друга в съвременността, е комплицирана и бързо изменяща се. В страната протичат спорни процеси, следят се разнопосочни трендове. Случващото се зад граница значително и по разнообразни способи въздейства върху ставащото у нас. Това разнообразие от разнородни феномени допуска по-дълбоко осмисляне и търсене на приемливи отговори на гореизложените и голям брой други основни питания към сегашното и бъдещето на родината.
Да се вършат еднопосочно песимистични заключения за днешното положение и бъдещето на страната е несвоевременно. През последните десетилетия бяха реализирани редица триумфи във вътрешната и интернационалната политика, за които неведнъж се е говорило. Напоследък има положителни резултати в региона на стопанската система: с помощта на удобната международна обстановка и личните старания на родния бизнес тя бележи порядъчен растеж през последните години, безработицата спада, междинните приходи се покачват, спестяванията нарастват, потреблението се усилва. И тук обаче не всичко е розово: налице са огромни междуфирмени отговорности, понижават вложенията, зад граница се изнася забележителен по количество капитал, поддържат се очевидни или скрити монополи и картели и прочие Видими са подобренията на обществената инфраструктура – довършени или новопостроени са няколко автомагистрали, интензивно се строи софийското метро, купуват се съвременни транспортни средства на градския превоз, бяха издигнати или ремонтирани спортни зали и уреди, санирани са значително жилища и здания на разнообразни институции, благоустроени бяха паркове и градини, основани са екологични сметища, ремонтира се водопроводната и канализационна мрежа и така нататък Тези придобивки действително покачват удобството в живота на редовия български жител. Заслугите за тях са най-вече на европейските данъкоплатци, както и на напъните на българите, употребявали техните пари за възстановяване на материалната среда, в която живеят.
Днес у нас неголямо малцинство – включващо представители на стопанския и политическия естаблишмент, както и някои скъпоплатени специалисти в бързоразвиващи се области на бизнеса, живее със самочувствието на сполучливо справящ се хайлайф. Техните относително високи приходи им разрешават да обитават в условен комфорт. Те са удовлетворени от социално-политическото статукво и освен не желаят да то да се трансформира, само че са подготвени да го бранят. Между тях и безмълвното болшинство се намира относително тесният пласт на българската „ междинна класа ”, която се радва на обичайно богатство, само че живее с непрекъсната грижа за поддържането му. Мнозинството от днешните българи обитават в свят на несигурни работни места, на постоянно незадоволителни приходи, на непрекъснати заеми и заеми, на свити разноски, т.е. на границата на мизерията. Те не усещат предпазени живота, здравето и имуществото си. Принудени са да мълчат за нередностите, които виждат, с цел да не изгубят и дребното което имат. Представителите на другите пластове в тази накратко обрисувана пирамида на българското общество рядко имат досег между тях и като че ли единствено физическата им непосредственост от време на време ги принуждава да си взаимодействат.
Съвременното българско общество е в развой на разпад, с ясна наклонност към атомизация. То се състои от голям брой дребни групи, образувани на друга основа: семейно-родова, другарска, колегиална, по ползи (икономически, екологически, локални, културни) и прочие Отслабва здравината на връзките сред индивидите и общностите. Интересът към социално-политическия живот в страната отчетливо понижава. Само за 1/3 (34.7%) от българите политиката е значима. (Тези и идващите данни са от последното издание на „ Европейско проучване на полезностите ” – 2018.) Почти половината от имащите право на глас жители редовно не вземат участие в другите по тип избори, защото не виждат смисъл в сходно начинание. В тези условия е все по-трудно да се организират начинания в името на общонационални дела. Личният и колективен интерес тържествуват над публичния, който наподобява все по-неясен.
В връзките сред днешните българи господства недоверието, като под 1/5 (18%) от тях считат, че на множеството хора може да се има доверие, а съгласно останалите 4/5 с тях би трябвало доста да се внимава. Това съмнение намира израз както в елементарна подозрителност или отвод от обикновена човешка поддръжка, по този начин и в елементарно отключвана експанзия. Доверието в главните държавни управляващи от години е на прекомерно ниски равнища: правосъдна (15.2%), законодателна (16.1%), изпълнителна (21.6%). Не по-добро е ситуацията с основните системи от обществената област: обществена администрация (22%), опазване на здравето (22.8%), система за обществено обезпечаване (24.5%), полиция (35.8%). Най-ниско е доверието в политическите партии (13.8%), като неналичието му дава отговор на въпроса за какво днешните българи гледат с съмнение на всяко тяхно начинание.
Не е чудно, че в тези условия най-важните обществени проблеми остават дълго подценявани. Те се възпроизвеждат от десетилетия, като отлагането на тяхното решение ги прави още по-трудни, а в вероятност вещае огромни закани както за страната като цяло, по този начин и за обособените жители. Вече е явно, че тяхното слагане, разискване и снемане от дневния ред на българите не може да стане единствено по познатите способи. Нужна е смяна на вероятността при тяхното осмисляне. Потребни са и други принадлежности за изменение на статуквото – изключително политически, само че освен. Само с изтласкване настрана или замяна на актуалните политически играчи – партии и персони, няма да се мине. Следва да се вкара друг дневен ред в обществения спор.
Тук е мястото да отговоря на поставения в заглавието на текста въпрос: излаз от актуалната обстановка по принцип има, само че с цел да се стигне до него, са нужни обилни и целенасочени старания на доста хора, освен това полагани за дълъг интервал от време. Както страната, по този начин и обособените жители не са обречени на безпределно живуркане и просто биологично оцеляване. Развитието на обществото и добруването на болшинството от хората тук е допустимо, само че при значително разнообразни условия. За да се излезе от задънената улица, са нужни промени на самите основи, върху които е стъпила страната. Какви да бъдат тези промени е неведнъж коментирано и дадените от специалистите отговори са от дълго време налице. Вариантите са известни, само че към този момент липсва воля за избор от тях и реализиране на предпочетените от сериозна маса български жители решения. Какво по-конкретно следва да бъде сторено ще опиша във втората част на този текст.
Очаквайте продължение.
Добрин Тодоров е академични учител по философия. Автор е на 7 независими и 2 групови монографии, едно образователно пособие, на публицистичните книги „ Между другото ” (2005), „ Попътно ” (2009), „ Напомняне ” (2011) и „ Езикови ” паники ” (2015), както и на десетки публикации с научен и публицистичен темперамент.
Тези случки могат да се преглеждат като куриозни прецеденти, на които не следва да се обръща огромно внимание. Те обаче ме накараха да се замисля до каква степен показателни са за положението на обществото, от което съм част. Дадох си сметка, че става дума за в действителност значима обществена смяна, която следва да буди паника. Да отиват на гурбет или за образование в чужбина не е нещо извънредно за българите от епохи насам. В предишното упованията на обществото, на околните им, а и на самите тях постоянно са били те да се приберат вкъщи. Днес към този момент не просто мнозина сънародници отпътуват зад граница, без желание да се завърнат в миналото, само че техните родители и учители ги прокуждат от родината. Стряскащо е, когато тези, които са най-загрижени за добруването на своите деца и възпитаници, ги отпращат в чужбина, с цел да се спасят от една изглеждаща обречена на неуспех страна.
Посочените две случки, а и всеки различен съвременник може да опише свои истории за умишлено и дефинитивно бягство от родината на наши сънародници, не са просто шокиращи. Те дават съображение за изпадане в надълбоко отчаяние на интересуващите се от ставащото към тях, защото свидетелстват, че забележителна част от дееспособните българи са отписали родината си от своето бъдеще. Не имат вяра, че тя може да се промени към по-добро. Голяма част от оставащите тук пък споделят тяхното разбиране, че нямат вяра за по-добро бъдеще в страната, но към този момент им е късно да пробват шанса си в чужбина.
Написването на този текст има и други учредения. Сред тях се откроява натрапващото се възприятие за невъзможност, което установявам у голям брой мои сънародници, а на моменти - и у себе си. Голяма част от днешните българи, към които числя се и аз, са недоволни от актуалното положение на страната и не виждат опция на политическото, стопанското, икономическото и социално-културното статукво. Същевременно те отхвърлят да положат старания за смяна, въпреки то всекидневно да ги нервира и постоянно вбесява. Определенията, които дават обществените представители на това безмълвно болшинство за актуалната обстановка у нас, варират от блокаж и застой през задънена улица до крах. Те са единомислещи, че това положение на страната не може да продължава дълго и неизбежно ще я докара до злополука. До огромна степен съм склонен с описанието на обстановката, само че нямам доверие, че „ пропадането ” на родината ни е предопределено.
Днес у болшинството българи отчетливо се постанова чувството за задълбочаваща се рецесия на обществото и страната, което последователно се трансформира в преобладаващ „ дух на времето ”. В комплект с него върви страхът за днешния и утрешния ден, предизвикващ нормално ступор в обществената самодейност. В тази обстановка те се затварят в себе си и се концентрират върху угаждане на непосредствените си житейски потребности.
За изпадане в сходна „ обществена кома ” способства и положението на публичността у нас. В нея не могат да бъдат открити от малко малко цялостни, съществено промислени и дълготрайни планове за смяна на българското общество и страна. Липсват или не се ползват обхватни проекти за реформиране на обособените обществени сфери, въпреки че има голям брой написани концепции и тактики. Отсъстват и ясно открояващи се носители на възможна смяна измежду актуалните елити – политически, научни, културни – да не приказваме измежду масата от българското население. Трайно показаните в българския парламент през последните 10-15 години политически субекти поставят съзнателни старания за поддържане в обществото на усещане за липса на опция. Основните политически партии непрекъснато внушават на днешните българи, че страната може да се ръководи единствено по метода, който те практикуват. Създава се усещането, че това е „ нормата ” на положителното държавно ръководство, а те са единствените, които могат да я ползват. Появата на техни съперници освен не е нужна, само че и би била безсмислена, защото няма по какъв начин иначе да се прави политика у нас.
При този метод на мислене напълно натурален е отводът на актуалната политическа класа да организира систематична и целенасочена работа за значително изменение на обстановката в страната. Нейният девиз е „ да запазим стабилността в страната ”, чийто превод е „ да запазим властта си колкото е допустимо по-дълго ”. Периодично обособени професионални гилдии показват недоволството си посредством закани за протести. В тези случаи ръководещите тушират техния яд с краткотрайни и палиативни решения на проблемите им, нормално гарнирани с отпущането на спомагателни финансови средства за „ задръстване на устата ”. Като цяло, страната води реактивна политика на „ гасене на настоящи пожари ”, без воля за изцяло, кардинално и дълготрайно решение на наболелите обществени проблеми. Липсва поредност в нейните дейности. Ежедневно представителите ѝ сменят своите позиции или приключват стартирани инициативи, при най-малка опозиция от директно наранени хора, даже тези начинания да са смислени. Максимата на ръководещите през последното десетилетие е недоволните „ да ни се махат от главата ” с техните искания и оферти за промени, с цел да можем да вършим и отсега нататък каквото сме си наумили. Държавата се ръководи „ ръчно ”, „ ден за ден ”, от което се възползват околните до ръководещите групи по ползи.
Най-сериозните и забележими с просто око учредения за безпокойствие за бъдещето на страната са:
1) демографската рецесия и обвързваните с нея обезлюдяване и запустяване на цели региони, както и трагичният дефицит на работна ръка;
2) отчетливото чувство, че страната е неспособна да поддържа обикновен обществен ред: опитът сочи, че битовата престъпност е вън от надзор и нарушителите бягат от пандизите, когато си искат;
3) всеобщите клиентелизъм и корупция в държавните институции са необезпокоявани вследствие неуспеха на същинската правосъдна реформа;
4) отровената гласност и изгубването на медийната независимост с определяне съвсем цялостен монопол на казионните медии;
5) намаляване качеството на образованието, за което спомага и феодалният метод на ръководство на съответните институции;
6) срив на опазването на здравето поради големите диспропорции и дефицити в тази сфера.
В тази тревожна конюнктура у мен разумно породиха поредност питания: дали фактически модерна България е обречена да пропадне? Толкова ли неприятно и безнадеждно е ситуацията? Наистина ли няма излаз от него? Отговорите на тези въпроси единствено видимо са явни или елементарно постижими. Всъщност те не могат да бъдат дадени от придвижване и апропо. Защото българската реалност – както и всяка друга в съвременността, е комплицирана и бързо изменяща се. В страната протичат спорни процеси, следят се разнопосочни трендове. Случващото се зад граница значително и по разнообразни способи въздейства върху ставащото у нас. Това разнообразие от разнородни феномени допуска по-дълбоко осмисляне и търсене на приемливи отговори на гореизложените и голям брой други основни питания към сегашното и бъдещето на родината.
Да се вършат еднопосочно песимистични заключения за днешното положение и бъдещето на страната е несвоевременно. През последните десетилетия бяха реализирани редица триумфи във вътрешната и интернационалната политика, за които неведнъж се е говорило. Напоследък има положителни резултати в региона на стопанската система: с помощта на удобната международна обстановка и личните старания на родния бизнес тя бележи порядъчен растеж през последните години, безработицата спада, междинните приходи се покачват, спестяванията нарастват, потреблението се усилва. И тук обаче не всичко е розово: налице са огромни междуфирмени отговорности, понижават вложенията, зад граница се изнася забележителен по количество капитал, поддържат се очевидни или скрити монополи и картели и прочие Видими са подобренията на обществената инфраструктура – довършени или новопостроени са няколко автомагистрали, интензивно се строи софийското метро, купуват се съвременни транспортни средства на градския превоз, бяха издигнати или ремонтирани спортни зали и уреди, санирани са значително жилища и здания на разнообразни институции, благоустроени бяха паркове и градини, основани са екологични сметища, ремонтира се водопроводната и канализационна мрежа и така нататък Тези придобивки действително покачват удобството в живота на редовия български жител. Заслугите за тях са най-вече на европейските данъкоплатци, както и на напъните на българите, употребявали техните пари за възстановяване на материалната среда, в която живеят.
Днес у нас неголямо малцинство – включващо представители на стопанския и политическия естаблишмент, както и някои скъпоплатени специалисти в бързоразвиващи се области на бизнеса, живее със самочувствието на сполучливо справящ се хайлайф. Техните относително високи приходи им разрешават да обитават в условен комфорт. Те са удовлетворени от социално-политическото статукво и освен не желаят да то да се трансформира, само че са подготвени да го бранят. Между тях и безмълвното болшинство се намира относително тесният пласт на българската „ междинна класа ”, която се радва на обичайно богатство, само че живее с непрекъсната грижа за поддържането му. Мнозинството от днешните българи обитават в свят на несигурни работни места, на постоянно незадоволителни приходи, на непрекъснати заеми и заеми, на свити разноски, т.е. на границата на мизерията. Те не усещат предпазени живота, здравето и имуществото си. Принудени са да мълчат за нередностите, които виждат, с цел да не изгубят и дребното което имат. Представителите на другите пластове в тази накратко обрисувана пирамида на българското общество рядко имат досег между тях и като че ли единствено физическата им непосредственост от време на време ги принуждава да си взаимодействат.
Съвременното българско общество е в развой на разпад, с ясна наклонност към атомизация. То се състои от голям брой дребни групи, образувани на друга основа: семейно-родова, другарска, колегиална, по ползи (икономически, екологически, локални, културни) и прочие Отслабва здравината на връзките сред индивидите и общностите. Интересът към социално-политическия живот в страната отчетливо понижава. Само за 1/3 (34.7%) от българите политиката е значима. (Тези и идващите данни са от последното издание на „ Европейско проучване на полезностите ” – 2018.) Почти половината от имащите право на глас жители редовно не вземат участие в другите по тип избори, защото не виждат смисъл в сходно начинание. В тези условия е все по-трудно да се организират начинания в името на общонационални дела. Личният и колективен интерес тържествуват над публичния, който наподобява все по-неясен.
В връзките сред днешните българи господства недоверието, като под 1/5 (18%) от тях считат, че на множеството хора може да се има доверие, а съгласно останалите 4/5 с тях би трябвало доста да се внимава. Това съмнение намира израз както в елементарна подозрителност или отвод от обикновена човешка поддръжка, по този начин и в елементарно отключвана експанзия. Доверието в главните държавни управляващи от години е на прекомерно ниски равнища: правосъдна (15.2%), законодателна (16.1%), изпълнителна (21.6%). Не по-добро е ситуацията с основните системи от обществената област: обществена администрация (22%), опазване на здравето (22.8%), система за обществено обезпечаване (24.5%), полиция (35.8%). Най-ниско е доверието в политическите партии (13.8%), като неналичието му дава отговор на въпроса за какво днешните българи гледат с съмнение на всяко тяхно начинание.
Не е чудно, че в тези условия най-важните обществени проблеми остават дълго подценявани. Те се възпроизвеждат от десетилетия, като отлагането на тяхното решение ги прави още по-трудни, а в вероятност вещае огромни закани както за страната като цяло, по този начин и за обособените жители. Вече е явно, че тяхното слагане, разискване и снемане от дневния ред на българите не може да стане единствено по познатите способи. Нужна е смяна на вероятността при тяхното осмисляне. Потребни са и други принадлежности за изменение на статуквото – изключително политически, само че освен. Само с изтласкване настрана или замяна на актуалните политически играчи – партии и персони, няма да се мине. Следва да се вкара друг дневен ред в обществения спор.
Тук е мястото да отговоря на поставения в заглавието на текста въпрос: излаз от актуалната обстановка по принцип има, само че с цел да се стигне до него, са нужни обилни и целенасочени старания на доста хора, освен това полагани за дълъг интервал от време. Както страната, по този начин и обособените жители не са обречени на безпределно живуркане и просто биологично оцеляване. Развитието на обществото и добруването на болшинството от хората тук е допустимо, само че при значително разнообразни условия. За да се излезе от задънената улица, са нужни промени на самите основи, върху които е стъпила страната. Какви да бъдат тези промени е неведнъж коментирано и дадените от специалистите отговори са от дълго време налице. Вариантите са известни, само че към този момент липсва воля за избор от тях и реализиране на предпочетените от сериозна маса български жители решения. Какво по-конкретно следва да бъде сторено ще опиша във втората част на този текст.
Очаквайте продължение.
Добрин Тодоров е академични учител по философия. Автор е на 7 независими и 2 групови монографии, едно образователно пособие, на публицистичните книги „ Между другото ” (2005), „ Попътно ” (2009), „ Напомняне ” (2011) и „ Езикови ” паники ” (2015), както и на десетки публикации с научен и публицистичен темперамент.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ