За начина, по който се отнасяме към себе си и

За метода, по който се отнасяме към себе си и изгубените цветове на същинската ни същина, назаем от красивата „ Любов “ на Елиф Шафак.

♥ Пустинна роза блудницата

Коня, 17 октомври 1244 година

След като години наред се бях колебала, през днешния ден бях направила крачка към Бога и по какъв начин ми беше отвърнал Той? Беше позволил да ме изритат от Неговия дом!

– Не биваше въобще да вървя там – казах на Сусама с глас, прекъсващ като напукан лед. – Знаеш ли, прави са. Една развратница няма какво да търси в джамия, в черква, в никой от Божиите домове.

– Бива ли да приказваш по този начин!

Обърнах се да видя кой го е споделил и напряко не повярвах на очите си. Беше странстващият дервиш без косми по главата. Сусама се усмихна до уши, щастлив, че го вижда още веднъж. Аз се спуснах да му целуна ръка, но той ме спря още преди да съм го достигнала.

– Много те апелирам, недей.

– Но по какъв начин да ти се отплатя? Задължена съм ти – рекох аз.

Дервишът сви плещи, очевидно не демонстрираше интерес.

– Не ми дължиш нищо – възрази. – Не сме задължени на никого, с изключение на на Бога.

Представи се като Шамс от Тебриз, а след това сподели най-странното нещо, което съм чувала в миналото:

– Някои хора стартират живота със съвършена сияйна аура, след това обаче губят цветовете си и помръкват. Ти май си от тях. Навремето аурата ти е била по-бяла и от крем, на жълти и розови точици, но с годините е помръкнала. Сега е светлокафява. Не ти ли е мъчително за първичните ти цветове? Не искаш ли да се съединиш с същинската си същина?

Погледнах го, не знаех какво да кажа.

– Аурата ти е изгубила блясъка си, тъй като през всичките тези години си си втълпявала, че си мръсна извън и от вътрешната страна.

– Но аз в действителност съм мръсна – възразих и прехапах джука. – Толкова ли не знаеш с какво се изхранвам?

– Нека ти опиша една история. И ми разправи ето какво:

„ Веднъж една развратница предходна около улично пес. Животното се задъхвало от прежурящото слънце, било жадно и безпомощно. Без да губи и момент блудницата си изула обувката и я напълнила от най-близкия бунар с вода – да напои кучето. След това си траяла по пътя. На другия ден срещнала един суфист, доста умен човек. Още щом я видял, той й целунал ръцете. Блудницата се изумила. Той обаче й споделил, че е показала към кучето чистосърдечна добрина и по тази причина всичките й грехове са били опростени още на мига. “

Разбрах какво се пробва да им каже Шамс от Тебриз, само че надълбоко в себе си не му повярвах. Затова рекох:

– Можеш да бъдеш сигурен, че и всички кучета в Коня да нахраня, отново няма да бъде задоволително за изкуплението ми.

– Няма от кое място да знаеш, това го знае единствено Бог. Пък и какво те кара да мислиш, че някой от мъжете, изтикали те през днешния ден от джамията, е по-близо до Бога?

– И да не са по-близо до Бога, кой ще им го каже? – отвърнах, тъй като Шамс не ме беше убедил. – Ти ли?

Дервишът обаче поклати глава.

– Не, тези работи не стават по този начин. Не аз, а ти би трябвало да им го кажеш.

– Нима смяташ, че ще ме послушат? Те ме ненавиждат.

– Ще те послушат – отсече уверено дервишът. – Понеже няма такова нещо като „ те “, както няма и „ аз “. Единственото, което би трябвало да сториш, е да помниш, че всичко и всички във всемира са свързани между тях. Ние не сме стотици хиляди разнообразни неща. Всички ние сме Едно.

Зачаках да ми изясни, само че той продължи:

– Това е едно от четирийсетте правила: „ Искаш ли да промениш метода, по който другите се отнасят към теб първо промени метода, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш откровено, до дъно, няма по какъв начин да бъдеш обичан. След като достигнеш този стадий обаче, бъди признателна за всеки трън, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози “ – известно време дервишът мълча, сетне добави: – Не можеш да виниш другите, че не се отнасят към теб с почитание, в случай че самата ти не се смяташ почтена за почитание.

…Миналото е въртоп. Ако допуснеш да господства над настоящия момент, то ще те засмуче – каза Шамс, като че ли прочел мислите ми. – Времето е заблуда. Живей за мига. Само това е значимо – след като го изрече, извади от вътрешния джоб на наметалото си копринена кърпичка. – Задръж я – подкани. – Подари ми я един добър човек в Багдад, само че на теб ти би трябвало повече, в сравнение с мен. Да ти припомня, че сърцето ти е чисто и носиш в себе си Бога – след тези думи дервишът сграбчи тоягата и се изправи, подготвен за път. – Просто се махни от бордея.

– Къде? Как? Нямам къде да отида.

– Нека това не те стопира – отвърна с блеснали очи Шамс. – „ Не се плаши къде ще те води пътят. Вместо това се концентрира върху първата стъпка. Това е най-трудната част и точно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, дано всичко следва естествения си ход, а останалото ще се подреди единствено. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение. “

Аз кимнах. Не се постановяваше да запитвам, и по този начин бях наясно, че това е следващото предписание.

Из: „ Любов “, Елиф Шафак, превод Емилия Масларова, ИК „ Егмонт България “, София, 2010
Снимка: Zeynel Abidin - Dogan Kitap/Turkey; commons.wikimedia.org