Опитай се това, което правиш за децата и семейството си, да не носи разкаяние и сълзи ♥ Марлене ДИТРИХ
За крехкостта си, отчаянието и непринудено определената самотност. Назаем от изповедта на именитата актриса и певица в „ Живота ми вземете без излишък ” (Изд. Народна култура).
Вероятно читателите към този момент сами са се убедили: в никакъв случай не съм се чувствала изцяло уверена, нито в киното, нито на сцената. На сцената единствено похвалата на Бърт Бакарак ми даваше известна сигурност. Знае се кой правеше същото за мен в киното. Извън тези две области съм беззащитна като новородено. Допускам, че това е резултат от възпитанието ми или разследване от грижата на моите настойници, която ме е правила толкоз мощна в очите на другите.
В реалност не съм мощна. Лесно мога да бъда обезкуражена. Едно помръдване на плещи ми е задоволително да се свия като охлюв в черупката си пред надвиснала заплаха. Ала скоро по-късно още веднъж съм подготвена да пожертвам главата си.
Истинска лъвица съм била всякога, когато се е налагало да не отстъпвам правилата си или да помагам на другар в неволя. Борила съм се за другари, когато съм била уверена, че незаслужено ги атакуват, до момента в който в това време те не са считали за нужно да бъдат защитавани. Но аз не спирах да се боря, което ми е навличало огромни неприятности. И тогава не съжалявах, не скърбя и в този момент. Няма да се трансформира.
Не, не съм мощна. В убежденията си - да, само че не и тогава, когато се сблъсквам с някаква покруса. Става дума за нещастията в личния ми живот.
С нещастията на другите съм се оправяла много самоуверено, когато съм вярвала, че са се нуждаели от помощ. Тази религия ми е давала сили.
Да оказвам помощ сама на себе си, не ми е минавало през разум или най-малко рядко ми се е удавало. Когато ме е сполетявало злощастие, неизбежно съм рухвала под тежестта на отчаянието.
Дори най-близките ми другари не подозират тази ми уязвимост.
Това е уязвимост, с която не съм съумяла да се преборя. Не приказва добре за мен, само че единствено мен визира и не наскърбява никого. Тъй като доста рано се научих, че самосъжалението е строго неразрешено, по този начин ще би трябвало да пребивавам и отсега нататък и няма да си разреша да утежнявам другите със личните си грижи.
Смъртта ми лиши доста близки хора, най-хубавите ми другари. Загубих мъжа си - и това за мен беше най-голямата загуба.
Погребах майка си след края на войната. Сковахме един ковчег от учебни чинове и стояхме в дъжда пред църквата, разрушена от бомби. Беше 1945 година. Разрешиха ми да уредя формалностите. Запазили ми бяха и място в един боен аероплан, с който попаднахме в стихия и едвам успяхме да се приземим на берлинското летище. Но най-после погребах майка си. Последната ми връзка с родния дом.
Всички се разделяме с майките си, с другари, с децата си. Постоянно губим. Такава е ориста ни. Колкото и да плачем, наказани сме да губим. Осъдени сме да тъжим. Не ни е леко. Съжалението не е позволение. Но не ни остава нищо друго, с изключение на да съжаляваме.
Фрайлиграт: „ Люби, докле да любиш можеш… “
Само една максима може да ни избави: Опитай се това, което правиш за децата и фамилията си, да не носи разкайване и сълзи.
Постоянно се учудвам какъв брой жилава и трайна е скръбта. Що се отнася до мен, времето не лекува всички рани. Вероятно лекува повърхностни пострадвания — само че дълбоки рани с категоричност не. Белезите болят не по-малко от раните, колкото и време да е минало.
„ Горе главата! “, „ Стискай зъби! “, „ И това ще мине! “, „ Стегни се! “ - лесно е да се каже, само че не оказва помощ доста. Единствено можеш да се опиташ да омотаеш сърцето си в един пашкул и да си забраниш всяка мисъл за предишното.
Човек не би трябвало да разчита на благосклонността и съчувствието на другите. С всичко можеш да се оправиш самичък. Така е, повярвайте ми.
Това е самотата.
Жан Кокто назова самотата ми „ непринудено определена “. Беше прав.
Семейството беше най-здравият съюз в детството и младостта ми. Този съюз ми е ненарушим.
Искам да завърша тези размишления с един откъс от „ Вилхелм Майстер - години на обучение ” на Гьоте: „ Светът е толкоз запустял, в случай че виждаш в него единствено планини, реки и градове. Но в случай че знаеш, че някъде има някой, непосредствен на теб, и дружно с него безмълвно вървиш през живота, това трансформира земното кълбо в обитаема градина. ”
Избрано от: „ Живота ми вземете без излишък ”, Марлене Дитрих, Изд. Народна култура
Снимка: Josef von Sternberg used butterfly lighting to enhance Dietrich's features in Shanghai Express (1932), en.wikipedia.org
