Състраданието като порок ♥ Джордан Б. ПИТЪРСЪН
(Woman in a White Coat, 1917, by Amedeo Modigliani)
Много от дамите (може би даже болшинството), които срещам в клиничната си процедура, имат проблеми в работата или в фамилния живот не тъй като са прекомерно нападателни, а тъй като не демонстрират достатъчно експанзия. Когнитивно-поведенческите терапевти употребяват понятието „ асертивен тренинг “ (терапевтичен метод, при който се употребяват разнообразни техники и извършения за повишаване на самооценката и образуване на персонална увереност) за лекуването на тези хора, чийто темперамент се отличава с типичните по-скоро за дамите доброжелателност (учтивост и състрадание) и невротичност (тревожност и емоционална болка). Недостатъчно нападателните дами (или мъже, само че такива се срещат по-рядко) вършат прекомерно доста за другите. Те са склонни да се държат с близките, като че ли са беззащитни деца. Обикновено се отличават с доверчивост. Смятат, че всяко обществено взаимоотношение би трябвало да се основава на съдействие и заобикалят споровете (тоест отхвърлят да се изправят против проблемите в персоналните връзки и в работата си). Те непрестанно се жертват за другите. Тази склонност на пръв взор наподобява на добродетел – и несъмнено има своите обществени преимущества, – само че доста постоянно се оказва едностранчива и неефективна. Това е по този начин, тъй като прекомерно доброжелателните хора отстъпват пред другите, те не отстояват мнението и желанията си. Приемат, че останалите разсъждават като тях, и не изискват, а чакат реципрочност за общителното си държание. Ако това не се случи, те предпочитат да си замълчат. Не изискват намерено да получат самопризнание. Заради подчиненото им състояние тъмната страна на характера им става ясно и те се изпълват с възмущение.
Опитвам се да изучавам хората, които са прекомерно доброжелателни, да виждат по кое време изпитват негодувание – една извънредно значима и мощно „ токсична “ страст. Съществуват две съществени аргументи за появата ѝ. Първата е, че другите ви употребяват (или че позволявате това да се случи). Втората причина е жалкият отвод да поемете отговорност и да пораснете. Ако изпитвате възмущение, потърсете причината. Може да обсъдите казуса с човек, на който имате доверие. Чувствате ли се афектирани и оскърбени по метод, който издава незрялост? Обмислете деликатно въпроса. Ако не е по този начин, най-вероятно някой се възползва от вас. Този факт ви изправя пред моралното задължение да се отбраните. Това може да значи да се противопоставите на шефа си, на колегата, на детето или на родителите си. Може да значи също, че би трябвало да съберете доказателства. Така ще бъдете готови и идващия път, когато се изправите пред този човек, ще посочите с образци (най-малко три) в какво се е провинил, с цел да не може толкоз елементарно да се измъкне. Опонентът ви може да откаже да отстъпи и да отвърне с контрааргументи. Хората рядко разполагат с повече от четири. Ако не се поддадете, индивидът против вас може да се ядоса, може да се разплаче или просто да избяга. Сълзите са най-хубавото оръжие в такава обстановка. Много постоянно те имат за цел да накарат обвинителя да изпита виновност за това, че на доктрина е предизвикал болежка и е наранил възприятията на другия. Не забравяйте обаче: сълзите постоянно се проливат от яд. Силно зачервеното лице съвсем постоянно е сигурен знак за това. Ако обвиняването ви издържи против първите четири контрааргумента и в случай че не се поддадете на страстите, тогава ще спечелите вниманието на съперника си – най-вероятно и неговото почитание. Имайте поради, че това е същински спор и няма да бъде нито прелестно, нито пък елементарно.
Освен това би трябвало да осъзнавате ясно какво желаете от ситуацията и да сте подготвени да го изразите също толкоз ясно. Най-добре кажете на индивида, с който спорите, какво тъкмо желаете да стори вместо това, което е направил или към момента прави. Може би си мислите: „ Ако ме обичаше, щеше да знае какво да направи “. Но това е гласът на негодуванието. Преди да обвинявате в преднамереност, допуснете, че другият може да е сбъркал от неведение. Никой не знае какво желаете и от какво се нуждаете – от време на време и самите вие. Ако се опитате да определите какво тъкмо желаете, може да установите, че е нещо съвсем друго от това, което си мислите. Малко евентуално е индивидът, който ви потиска, да е по-съобразителен от вас, изключително що се отнася до вас. Вместо да чакате самичък да се сети, кажете му напряко какво искате – несъмнено, откакто си изясните какво е то. Поискайте нещо малко и рационално, само че първо се уверете, че резултатът от него ще ви удовлетвори. По този метод вие влизате в разногласието с решение, а не просто с проблем.
Хората, които са доброжелателни, състрадателни, съчувствени и неконфликтни (всички тези качества вървят в комплект), разрешават на другите да ги тъпчат. И най-после самите те се озлобяват. Те се жертват за другите, от време на време стигайки до прекаленост, а след това недоумяват за какво никой не им отвръща със същото. Доброжелателните хора са отстъпчиви и това ги лишава от самостоятелност. Силната невротичност покачва още повече тази заплаха. Те се съгласяват с всяко предложение от страна на близките, вместо (поне веднъж) да упорстват на своето. Така те се трансформират в хора без лично мнение, нерешителни и постоянно колебаещи се. Ако в допълнение към това са страхливи и елементарно раними, те имат още по-малко аргументи да отстояват позицията си на думи и на каузи, тъй като това значи да поемат риск, да се изложат да заплаха (поне в кратковременен план). Технически видяно, това е пътят към подвластното личностно разстройство. Този тип положение може да се дефинира като противоположната страна на антисоциалното личностно разстройство, обвързвано с такива черти на характера, които подтикват към нарушение на разпоредбите при децата и юношите и към незаконно държание при възрастните.
От: „ 12 правила за живота: Противоотрова против хаоса “, Джордан Б. Питърсън, изд. Гнездото, 2019 година
Картина: Woman in a White Coat, 1917, by Amedeo Modigliani; chinaoilpaintinggallery
