На 2 февруари 2026 г. се навършват 104 години от

На 2 февруари 2026 година се навършват 104 години от рождението на великата българската актриса Стоянка Мутафова. Легендата на българския спектакъл Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 година в София.

Стоянка Мутафова е една от най-обичаните и надарени български актриси. В креативната си биография има записани стотици участия в киното, малкия екран и естрадата. Носителка е на цялостен куп национални награди и държавни оценки.

В началото на 2009-а година, дружно с Георги Калоянчев стават първите артисти, сдобили се със своя звезда на българската Алея на славата, а през 2015 година, на 93 годишна възраст, Стоянка влиза в Книгата за върховете на " Гинес " като най-възрастната дейна театрална актриса.

Да си напомним някои от най-емблематичните думи, изричани от актрисата:

Ако реша да палувам, го върша толкоз лудо, че групирам полицията. Не мога по различен метод. — пред в. " Стандарт " ; юни 2007 година

Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство. — в предаването " Урок по Родолюбие " по тв " Българска национална телевизия Сат " ; април 2009 година

Голяма неволя за актьорското съсловие е простотията...

Знайте, че сте българи, а се старайте да надминете европейците — благопожелание към младежите на България, отправено в " Шоуто на Слави " по БТВ; февруари 2007 година

Нямам проспани години. Нямам тихи любови.

Без компютри няма прогрес, само че без изкуство няма живот.

Мечтата ми е в никакъв случай да не стана естествена...

Моята усмивка не е дежурна усмивка.

Да запазиш детското в себе си е да запазиш усета си към живота…

Шантавичка съм си малко, само че в хубавия смъсъл.

С мен не е елементарно да се живее. Но пък не е скучно.

Или си деятелен, или не. Не можеш да си подобен преднамерено или принудително.

От дребна съм доста енергична. Много е забавно, че като съм се родила, съм била доста хилава. Щяла съм да мра.

По-хубаво нещо от истината няма. От нея те заболява, само че в случай че вникнеш по-дълбоко, виждаш, че е по-добре да го знаеш.

Който не носи спектакъл в себе си е починал.

Не се усещам бабичка, нищо че наподобявам по този начин.

Човек получава толкоз доста цветя два пъти в живота - когато идва и когато си отива. Аз пристигам!

Пет пари не давам на какъв брой години съм. По-добре да съм ги направила, в сравнение с да не съм ги направила. Има хора, които си отидоха на 30.

Вече съм прекомерно стара и виждам главно обратно, не напред. Но се веселя, че още съм на сцена де. Дано е по този начин до последно!

Българинът е злорад. В това е най-хубав. Виж, да се бори, да се бунтува – за това не го търси.

" Майната му ". Винаги съм била на този принцип. Не пострадвам доста за нищо, нито пък се веселя прекомерно на хубавите неща. Май това е формулата да станеш столетник като мен. Нищо не си поставям на сърце.

Голямото ми терзание беше да не би да остана незабелязана. Трескаво измислях дивотии единствено и единствено да привлека вниманието върху себе си.

Никога не ходя по автомагистрала. Карам по странични пътеки, по всички страни, до момента в който си изградя облика. При мен няма неизменност и не дублирам нещата.

Театърът, който ме направи „ воин на площада ” и позната дори и на кучетата, не беше единствено великодушен. Той не е елементарно място за живеене. В него има и доста тиня. И в случай че не се примириш с това, че и теб ще опръска, загиваш. Отдавна към този момент знам, че надареният човек рядко е добър човек. В него всякакви сили се боричкат. И не мирясват. Това е истината за героите на площада. Другото са шашми и преструвки.

Когато излизам на сцената, получавам особена мощ, каквато в живота няма от кое място от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все по този начин буйна, годините не могат да ме укротят... На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно злополучие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и по тази причина не се отхвърлям. Да заставам у дома, би значело духовна гибел за мен. Щом пълня салоните и ме приветстват, значи би трябвало да играя и публиката ме желае. Гледайте ми спектаклите, а не заболяванията!

Понякога се усещам доста млада, доста дребна дори. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се усещам стара. Не, не, не. Не нося това, което доста хора имат доста рано - едно такова достойнство добиват в държанието си – по този начин може, пък по този начин не може. Както желая, по този начин си пребивавам.

Аз работя трудно. Като работя изпадам в едни особени положения, отчайващи ме. Често пъти си споделям – „ Боже, аз съм си сбъркала специалността, защо съм станала актриса, не съм никаква актриса “. Докато изградя една роля минавам през хиляди положения на обезсърчение, на нехаресваща себе си, на отричаща себе си. Но съм забелязала, че колкото по-мъчително работя, толкоз нещата стават по-добре. Ако тръгне доста безпрепятствено, имам възприятието, че няма да е толкоз забавно.

Не мога да се прехласвам от благодарности към публиката. Артистите доста обичат в интервютата да ръсят изречения като " Моят господ е моята аудитория " или " За мен публиката е всичко ". Как могат да са всичко четиристотин души в салона, дето и лицата им не различаваш? Какъв е тоя господ, дето толкова елементарно му се кланяш? Я по-полека.

На вас, уважаеми фенове, които в никакъв случай няма да ми напишете писмо, няма да ме дръпнете за палтото на улицата с думите „ Кажи някой подбив “, няма да ми поискате подпис, няма да ми ръкопляскате за щяло и нещяло, благодаря ви. Не ви виждам, само че то не е тъй като не съм доста наред с очите, откакто един похлупак ме фрасна крепко по главата, до момента в който играех във „ Великолепния рогоносец “. Нито тъй като се върша на велика. Откак театърът светува, актьора доста очи го гледат. Но за мен са скъпи вашите. Още един път ви благодаря. Ваша Стояна.

– Как желаете да Ви запомнят?
– А, доста ми е напън! Както желаят, по този начин да ме запомнят!