Съвременните Темиди
Всеки ден ми дава мотиви да се възнамерявам за понятия като преданост и правдивост. Казусите са доста. От сериозните: да рапортувам ли за нарушаване направено от мой непосредствен? До по-леките форми като: има ли право велосипедист да се спънка на автомoбилите по пътя като няма велоалеи?; да употребявам ли безжичния интернет на съседа?; да оказа помощ ли на другар, който ме е предавал?; или да бъда ли безпределно почтена пред другарка, като ѝ кажа, че несъзнателно ме е обидила, пренебрегнала или просто не се е облякла обичайно?
Да вземеш вярното решение не е лесна работа. Най-често се люшкаме сред две благоприятни условия. Едната е на публичните правила, правила и полезности. Втората е изборът на по-малкото противодействие, където се оставяме на страстта, персоналното мнение или себелюбието си.
Изтъкването на причини за всяка теза не постоянно накланя везните в интерес на някоя от тях. Тогава просто желаеме за замижим и да посочим случайно едната. В подобен миг не мога да не си спомня за Темида, древногръцката богиня на правораздаването. Като знак на справедливостта, тя обикновенно е изобразявана с превръзка на очите, което ѝ разрешава да остане безпристрастна при отмерването на казуса със своята везна. Дъщеря на Уран (небето) и Гея (земята), Темида ловко напипва равновесната точка сред двете крайности. Но за разлика от боговете, които постоянно знаят кое и по какъв начин е най-правилно, хората се двоумят по въпроса за истината.
Как да постъпим? На първо място, добре е да разбираме в какво в действителност се състои алтернативата и какви са действителните варианти. Проблемът нормално е обвързван с отнемането на част от нечия законова независимост. Дали да отстъпя от моята или да открадна от непознатата? Ползвайки пространството/интеренета на различен, лишавам ли от изконните му права? Преча ли му? Премълчавайки пред другарка, лимитирам ли свободата на взаимоотношенията ни? Може би прекомерно постоянно изборът се свежда сред мен и другите. А този въпрос към този момент е от морално естество.
Някои хора считат, че е „ огромна хапка “ да постъпиш съгласно дълга си, съобразявайки се с богатството на близките. Може и да имат право. Защото това значи да пренебрегнеш личните си стремежи и благополучие. Други пък мерят със собствен критерий и са построили правилата си без да се преценяват с останалите. При последните се следи явлението „ карай до обратен тласък “ и „ щом никой не ме стопира, значи може още “. Личната цензура се отдръпва дружно с възпитанието, полезностите и благоприличието. Съвестта и „ моралният закон вътре в мен “ заспиват. А когато няма правова страна, нещата се задълбочават до незаконни действия.
Интересен е фактът, че античните са отдали вярното присъждане точно на женски господ. Наред с другата богиня на истината в Гърция, наречена Дике, в римския канон божеството още веднъж е от женски пол- Юстиция. Вероятно справедливостта и равноправното отношение попадат в женското начало у индивида, в това число у мъжете. Явно е по-скоро женска позиция броденето по вододела в съмнение, до момента в който мъжкото начало избира по-категоричното мнение. Несъмнено, тъй като точно майката сплотява членовете на фамилията като равни, а бащата е податлив към крайни ограничения и забрани. И въпреки всичко нещата са относителни.
Едно обаче постоянно прави впечатление- справедливият човек, който остава почтен както към другите, по този начин и към себе си, е препатилата и житейски порасналата персона. Няма по какъв начин да разбираш кое е вярно, в случай че не си вкусил от несправедливостите и в случай че не си причинявал такива. Защото първото те научава да се защитаваш и да уважаваш себе си. А второто- да бъдеш милосърден и да се поставяш на непознато място. Справедливият човек знае, че „ аз “ е същото като „ ти “, всяко с тъждествени страхове, болки, фантазии и стремежи. Наранявайки другия, предизвикваме страдалчество на нас самите. Ето за какво е добре понякога да си припомняме цитатът от „ Библията “: Обичай близък си както себе си. Там някъде е истината. Там някъде е и свободата ни.
картина: annabella55.deviantart.com
Да вземеш вярното решение не е лесна работа. Най-често се люшкаме сред две благоприятни условия. Едната е на публичните правила, правила и полезности. Втората е изборът на по-малкото противодействие, където се оставяме на страстта, персоналното мнение или себелюбието си.
Изтъкването на причини за всяка теза не постоянно накланя везните в интерес на някоя от тях. Тогава просто желаеме за замижим и да посочим случайно едната. В подобен миг не мога да не си спомня за Темида, древногръцката богиня на правораздаването. Като знак на справедливостта, тя обикновенно е изобразявана с превръзка на очите, което ѝ разрешава да остане безпристрастна при отмерването на казуса със своята везна. Дъщеря на Уран (небето) и Гея (земята), Темида ловко напипва равновесната точка сред двете крайности. Но за разлика от боговете, които постоянно знаят кое и по какъв начин е най-правилно, хората се двоумят по въпроса за истината.
Как да постъпим? На първо място, добре е да разбираме в какво в действителност се състои алтернативата и какви са действителните варианти. Проблемът нормално е обвързван с отнемането на част от нечия законова независимост. Дали да отстъпя от моята или да открадна от непознатата? Ползвайки пространството/интеренета на различен, лишавам ли от изконните му права? Преча ли му? Премълчавайки пред другарка, лимитирам ли свободата на взаимоотношенията ни? Може би прекомерно постоянно изборът се свежда сред мен и другите. А този въпрос към този момент е от морално естество.
Някои хора считат, че е „ огромна хапка “ да постъпиш съгласно дълга си, съобразявайки се с богатството на близките. Може и да имат право. Защото това значи да пренебрегнеш личните си стремежи и благополучие. Други пък мерят със собствен критерий и са построили правилата си без да се преценяват с останалите. При последните се следи явлението „ карай до обратен тласък “ и „ щом никой не ме стопира, значи може още “. Личната цензура се отдръпва дружно с възпитанието, полезностите и благоприличието. Съвестта и „ моралният закон вътре в мен “ заспиват. А когато няма правова страна, нещата се задълбочават до незаконни действия.
Интересен е фактът, че античните са отдали вярното присъждане точно на женски господ. Наред с другата богиня на истината в Гърция, наречена Дике, в римския канон божеството още веднъж е от женски пол- Юстиция. Вероятно справедливостта и равноправното отношение попадат в женското начало у индивида, в това число у мъжете. Явно е по-скоро женска позиция броденето по вододела в съмнение, до момента в който мъжкото начало избира по-категоричното мнение. Несъмнено, тъй като точно майката сплотява членовете на фамилията като равни, а бащата е податлив към крайни ограничения и забрани. И въпреки всичко нещата са относителни.
Едно обаче постоянно прави впечатление- справедливият човек, който остава почтен както към другите, по този начин и към себе си, е препатилата и житейски порасналата персона. Няма по какъв начин да разбираш кое е вярно, в случай че не си вкусил от несправедливостите и в случай че не си причинявал такива. Защото първото те научава да се защитаваш и да уважаваш себе си. А второто- да бъдеш милосърден и да се поставяш на непознато място. Справедливият човек знае, че „ аз “ е същото като „ ти “, всяко с тъждествени страхове, болки, фантазии и стремежи. Наранявайки другия, предизвикваме страдалчество на нас самите. Ето за какво е добре понякога да си припомняме цитатът от „ Библията “: Обичай близък си както себе си. Там някъде е истината. Там някъде е и свободата ни.
картина: annabella55.deviantart.com
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ