Все още вярвам, че България принадлежи на всички българи –

Все още имам вяра, че България принадлежи на всички българи – на ония, които живеят в България, само че и на ония, които заради стичане на исторически условия, или заради нелепостта и незнанието на българските политици и държавници, са принудени да се скитат немили-недраги в чужбина.

Вярвам, че множеството от тях в никакъв случай нямаше да оставят дом и татковина, както и че множеството биха се завърнали в България, в случай че тя можеше да им предложи малко повече правдивост, независимост и сигурност.

За страдание, саможивата и късогледа политическа класа в България доста повече мисли по какъв начин да измами българските жители по време на избори, а не по какъв начин да притегли изгонените и изоставени българи в чужбина, които със своя разум, труд и насъбран опит, биха могли да оказват помощ за превръщането на България в просперираща страна и в постоянна опора на всички българи по света. Съвременните жители на жълтите павета в центъра на София, надали регистрират приноса на българите от Русия до Англия и от Америка до Австралия за Освобождението и основаването на страната, която те в този момент употребяват като частна благосъстоятелност. Да не приказваме за приноса който те и през днешния ден дават освен изпращайки суми за издръжката на фамилиите си в България. Те са посланиците и лицето, от което зависи обликът на България по света.

Днешната политическа класа продължава да се самоубива като гони личните си жители в чужбина и си затваря вратите за ония, които вероятно биха поискали да се завърнат в България.

Как иначе да си разбираем, че процедурата за придобиване на българско поданство се точи 4-5 години, а единствено издаването на прословутото уверение за български генезис в ДАБЧ, към този момент надвиши една година? Съмненията за корупционни практики в ДАБЧ, многократните и нескончаеми инспекции в Министерството на правораздаването и президентството, забавиха процедурата за придобиване на българско поданство с още една-две години, които по никакъв начин не са без значение за един човешки живот.

Вече не можем да се освободим от натрапчивото чувство, че всичко това се прави единствено с цел да се спре или ограничи кандидатстването за българско поданство. Противно на настоящото българско законодателство и обратно на заявената политика за българите в чужбина, изпаднахме в обстановка, че даже една модерна Албания няма проблем да признае съществуването на българи на своя територия, само че модерна България има проблем да признае правото им на българско поданство?!

Натрапва се и горчивото чувство, че и корупционните афери в ДАБЧ, и препоръчаните промени в Закона за българското поданство, и десетките хиляди спрени преписки в Министерството на правораздаването, и безкрайните инспекции в президентството на към този момент утвърдените от Съвета по поданство молби за българско поданство – всичко това се прави за България да си затвори вратите за българите в чужбина и да ги натири вечно от България.

Мрънкачите против „ безразборното предоставяне на българско поданство “, най-сетне съумяха да се наложат с доводите, че българите в чужбина желали българско поданство (паспорти) единствено с цел да отидат на Запад, че трябвало да се приключи „ търговията с български паспорти “, че „ медиаторите “ за българско поданство взимали пари, че България „ нямала изгода “ от даването на българско поданство, че Европейската комисия била срещу и така нататък

Удобно се не помни, че и „ външните “ и „ вътрешните “ притежатели на български паспорти отиват на Запад, не за друго, а тъй като България не може да им предложи нищо по-добро, че „ медиаторите “ виреят, тъй като процедурата за кандидатстването за българско поданство е прекомерно комплицирана и сложна за елементарния българин в чужбина, че от „ търговията “ отново най-вече се „ облажваха “ корумпираните български служители. Не, че и България нямаше изгода. Такси, преводи, легализации, пазаруване на коли и регистрацията им в България, застраховки, банкови сметки, недвижими парцели – всичко това се слива в българската хазна. И най-после европейските забележки се отнасят за „ продаването на българско поданство против вложения “, а не против придобиването му по генезис или местоживеене.

Колкото и несъстоятелни, тези доводи в последна сметка въпреки всичко реализираха задачата си. Доведоха до застой и запушване на институциите с преписки за българско поданство и още по-голямо закъснение на процедурата. С това цената на „ консултантските “ услуги за придобиване на българско поданство и на персоналните карти за краткотраен престой в България на черния пазар се усили доста. По същото време институциите занимаващи се с молбите за българско поданство са съвсем блокирани. Регистрираните в ДАБЧ български организации в чужбина по смисъла на ЗБЖИРБ, не могат съвсем нищо да създадат да оказват помощ на българите в чужбина. Затова пък всякакви „ консултантски “ компании оферират услуги за придобиване на „ български паспорти “ и „ персонални карти “ за солидни суми. И по този начин нещата отиват от зле, на още по-зле. „ Борбата “ против корупцията към този момент не се води поради самата корупция, а за това кой да я управлява и да се възползва от нея.

Само по този начин можем да си разбираем съвсем двегодишния застой в работата на институциите за българско поданство и още по-странните хрумвания за закриването на ДАБЧ – една институция, създавана в продължение на три десетилетия, и разхвърлянето на нейните пълномощия на няколко министерства. Стратезите за битка с корупцията и гневните политически съперници на „ патриотизма и родолюбието “, просто не можаха да измислят нищо по-умно.

Българското поданство е нашата национална реликва и е непоносимо да се прави търговия с него. Още по-отвратително е да се употребява и за споразумяване и почистване на политически сметки сред партиите в Народното събрание. Наказателната и морална отговорност за сходни закононарушения постоянно е самостоятелна и те би трябвало да се санкционират с цялата суровост на закона. В интерес на истината, подозренията за корупционни практики при удостоверяването на български генезис и придобиването на българско поданство, не са от през вчерашния ден. И преди имаше подведени под отговорност чиновници на ДАБЧ за корупция. Но никому не хрумна поради тях да закрива ДАБЧ, която, с изключение на издаване на удостоверения за български генезис има и други, осведомителни и културно-просветни пълномощия в провеждането на държавната политика към българите в чужбина.

Не съм уверен, че поради някакви си корумпирани чиновници, би трябвало да се закрие цялата ДАБЧ. Както и не съм сигурен, че с това корупцията в България ще бъде ликвидирана. Напротив, блокирането на работата на ДАБЧ, в това число и посредством електронните поръчки, усилва опашката освен пред нея, само че и пред другите държавни органи и институции, с което предпоставките за корупция се усилват. Кой може да подсигурява, че след закриването на ДАБЧ ще приключат и корупционните практики за придобиване на българско поданство? По-вероятно е единствено да се реалокират на друго място и различен да се възползва от тях. Няма да са претендентите за българско поданство. Те постоянно ще бъдат пострадалите. В последна сметка, за битка с корупцията плащаме на прокуратурата, следствените органи и правораздаването и би трябвало да настояваме те да си свършат работата.

В потоците от празнословие и празнословие, които се изляха през последните месеци, на никое място не срещнах някой да се запита за вредите, които биха настанали с едно преждевременно решение за закриване на ДАБЧ, дори без да имаме различен орган или държавна институция, която да се занимава с проблемите на българите в чужбина?! А може би тъкмо това е и задачата – никой да не се занимава с тях и те да изчезнат вечно? България няма да завоюва от това.

При всичките й дефекти, през годините на прехода ДАБЧ беше единствената институционална опора и връзка на българите по света с България. За нейното основаване десетилетия наред работиха голям брой почтени българи в България и чужбина. Независимо от някои несполучливи политически назначения, там работеха и уважавани специалисти, които владееха цялата информация за българите, българските общности и техните организации в чужбина. Въпреки лимитираните финансови благоприятни условия, ДАБЧ помагаше на българските организации и техните митинги в чужбина, на изявени българи, занимаваше се с издателска и културно-просветна активност, даваше законодателни начинания и постоянно беше там, където ставаше дума за българите в чужбина – до министрите на образованието, културата, правораздаването и президента. След време, някак си незабелязано, ДАБЧ се пренастрои да (пре)удостоверява българския генезис на претендентите за българско поданство. Даже наложи монопол върху издаването на удостоверения за български генезис, даже и когато претендентите за българско поданство си имаха безапелационни доказателства за български генезис, и действително, нямаше потребност ДАБЧ да ги препотвърждава. Но когато претендентите нямат доказателства за български генезис, без значение от това, че са българи, ДАБЧ не им издава уверение!

Между другото, множеството български жители в България мъчно биха могли да дават доказателство за българска етническа принадлежност. Някои дори нямат такава и това не ги прави по-малко българи. Но българите в чужбина би трябвало да потвърждават български етнически корени до девето коляно и то тъкмо пред ДАБЧ.

Така удостоверението на ДАБЧ навлезе като наложително в Закона за българите в чужбина, в Постановление 103 и 228 за реализиране на просветителна активност измежду българските общности в чужбина, в Закона за българите живеещи отвън Република България, в Наредбата за издаване на визи и някои други закони.

При настоящето законодателство, със закриването или единствено блокирането на работата на ДАБЧ, какъвто случай е в този момент, се прекъсва цялата верига и настъпва застой в осъществяването на държавната политика към българите и българските общности в чужбина. С това се усилва и скупчването на българите, които аплайват за българско поданство. Затворените гишета и онлайн платформи единствено усилват корупционния напън. Да не приказваме за неизбежното отчаяние и загубата на доверие към родината поради преписки, които отлежават с месеци и години в ДАБЧ, Министерството на правораздаването и президентството.

Днес по света има над хиляда български организации и сдружения, за които ДАБЧ беше единствената открехната врата, на която можеха да потропат. Защо и тази врата би трябвало да се затръшне? И то в случай, че Комисията за политиките за българите в чужбина в Народното събрание, Министерството на правораздаването и президентството, най-малко до момента, не можаха да измислят нищо по-добро.

И най-после, само че не на последно място, би трябвало да се запитаме, дали с изключение на битката с корупцията, има и други претекстове да се нападна и подвежда под въпрос удостоверяването на български генезис и политиката за предоставяне на българско поданство на българите в чужбина? Включително да се води и компроматна война против представителите на българските държавни органи, институции и организации, които я организират на процедура, като да вземем за пример ДАБЧ?

В Сърбия и Македония даването на българско поданство на македонски и сръбски жители с български генезис, нееднократно беше таксувано като интервенция във вътрешните работи и опит за „ похищение “ и „ побългаряване “ на техните жители.

Следователно, българските органи и институции, които се произнасят по молбите за придобиване на българско поданство, изключително Министерство на вътрешните работи и ДАНС, би трябвало да са извънредно деликатни за „ сигналите “, които им изпращат партньорските служби от прилежащите страни. Понякога те са тъкмо пресметнати да компрометират избрани лица – от претендентите за българско поданство, „ медиаторите “, до представителите на български държавни органи и институции. „ Сигналите “ сигурно не са предопределени да пазят българските, а непознатите ползи. Симптоматично е, че под ударите най-често попадат ония, които изповядват патриотични идеали, което, несъмнено, не ги амнистира от отговорност. Независимо дали повдигнатите обвинявания за корупция ще се потвърдят или не, подозренията за осъществяване на дейни мероприятия на територията на България от непознати страни, мъчно могат да се оспорят.

Ето за какво хората които към момента мислят за България и българите в чужбина, би трябвало два пъти да помислят преди да отрежат ДАБЧ като „ ненужна “ държавна институция и да оставят милиони българи в чужбина без да има най-малко един телефон в България на който да звъннат. ДАБЧ е нужна. Разбира се, не в настоящия й тип, само че е нужна. Нужен е престиж и способен държавен орган с човешки и финансов запас, който да стъпи върху Стратегията за българите и българските общности в чужбина и законите, които регламентират техните права и да ги приложи на процедура.

(Пре)издаването на удостоверения за български генезис в ДАБЧ би трябвало да се премисли и прекрати. В последна сметка, писмените доказателства за български генезис са грижа на самите претенденти. Ако те имат такива доказателства, ненужно е да чакат една година в ДАБЧ, с цел да им ги препотвърдят, вместо да си ги подадат дружно с молбата за придобиване на българско поданство в Министерството на правораздаването. Ако нямат доказателства, би трябвало да се обмисли по какъв начин да се вземат решение молбите им. Но поради мръсната (корумпирана) вода, не би трябвало да изхвърляме и бебето (независимо, че е родено в чужбина), тъй като то е българче и от него зависи бъдещето на България. /БГНЕС

…………………………………..

Иван Николов, ръководител на Културно-информационния център на българското национално малцинство „ Босилеград “ в Западните околности.