Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В самия завършек на XVIII век на международната политическа карта се появява нова страна – Съединените Американски Щати. След като с оръжие в ръка пазят своята самостоятелност, американците се заемат да провеждат страната си, създавайки конституция през 1789 година и полагайки основите на главните институции, включително постоянна войска и флот. Въпреки своите триумфи, към началото на XIX век Съединени американски щати си остава далечна за европейците страна, една причудлива оригиналност за политическия живот на Стария свят. Именно младостта на американската нация и нейната политическа неумелост, карат мнозина по света да подценяват Съединени американски щати. Първите, които имат опцията да се опарят от неверната си преценка, се оказват берберските пирати от Северна Африка.

Берберският бряг постоянно е бил особена част от Средиземноморският свят. Първоначално притежание на Картаген и Рим през Античността, тази територия попада в ръцете на вандали, византийци и най-после е превзета от войските на Умаядите. След разпадането на Умаядския халифат през 750 година, Берберският бряг става поредно притежание на няколко локални берберски династии, подвластни от Алмохадите и Алморавидите в Андалусия и от Фатимидите и Аюбидите в Египет. След възцаряването на мамелюците в Египет, техните владетели подчиняват директно Триполитания, а Тунис остава васална територия. Що се отнася до крайбрежието на Алжир, то остава свободна територия, като всеки обособен град, се ръководи от личен, локален държател. Основното прехранване на локалните моряци станало пиратството.

Хайредин Барбароса

След завладяването на Мамелюкската страна от Селим I (1512-1517г.) през 1517г., оставило цялото централно и западно африканско крайбрежие на Средиземно море без сюзерен. Тази независимост направила пиратите по-дръзки и скоро техните рейдове обхванали цялото западно и централно Средиземноморие. Техните апетити скоро им навлекли гнева на могъщия държател на Католическата монархия и император на Свещената Римска Империя – Карл V (1516-1556г., император от 1520г.). Той се съюзил с Венеция, Генуа и Папството и почнал контра атака против пиратите. Едновременно с възшествието на Карл V, още две персони, изменили Средиземноморската история се качили на огромната сцена. През 1517г. отпред на Османската империя застанал младият и упорит Сюлейман I. Година по-късно, благодарение на османците, Каир пъкъл Дин, именуван от европейците Барбароса станал стопанин на Алжир. Барбароса бързо схванал че се нуждае от съдружник с цел да се оправи с католическата контраатака, ето за какво побързал да одобри протегнатата ръка на османския султан. Сюлейман от своя страна добре знаел, че в случай че към своята флота прибави и тази на берберските пирати, морската мощност на Османската империя ще съперничи с тази на целия католически лагер. Барбароса бил разгласен за паша на Алжир, а по-късно и за капудан паша на османската флота. Този съюз напълно не обезкуражил Карл V който повел своите най-вече испански войски на юг и даже съумял за известно време да завладее Тунис и част от алжирското крайбрежие. Сблъсъците сред мюсюлмани и католици траяли непрестанно, чак до Войната на Свещената лига (1682-1699г.), която отслабила османската мощност и империята минала в защита.

Въпреки сломената мощност на османците, берберските пирати траяли своите рейдове и през XVIII в. Техен съперник към този момент не била отслабената Испания, а Ордена на Хоспиталиерите от Малта, които през предходните два века работили в сянката на своите Хабсбургски сюзерени. Пирати и рицари воювали с спирания през целия XVIII в. И едвам с завладяването на Малта от Наполеон (1798 г.) спора бил преустановен. Изчезването на Малтийския медал основало рисков силов вакуум, който пиратите съумели да употребяват. Блокирането на Средиземноморието за английската флота и заетостта на французите, дали опция на пиратите още веднъж да засилят позициите си и в рамките единствено на няколко години, те се трансформирали в същата опасност, която представлявали и по времето на Барбароса. Техни жертви ставали най-много търговски кораби, без значение под какъв байрак плавали. Европейците, заети с поредицата Коалиционни войни против Франция можели единствено да скърцат със зъби и безучастно да гледат продължаващите пиратски рейдове. Все отново, с цел да имат по-стабилна интернационална позиция, пиратите към момента признавали османския султан за собствен сюзерен.

Американски търговски кораби пътували в Средиземно море като част от английският флот още от края на XVII в. До началото на Американската война за самостоятелност (1775-1783 г.), те били предпазени от набезите на пиратите, поради договорите, които Англия подписвала с пиратите през целия XVIII в. След началото на битката за самостоятелност, протекцията на съдовете на Съединени американски щати се поела от французите, според контракта сред двете страни от 1778г. След подписването на Парижкия мир (1783 г.), Съединени американски щати трябвало сами да се погрижат за сигурността на своите кораби и жители. За задачата, Конгресът дал своя вот изплащането на избрана сума на пиратите, с цел да стоят те настрани от американските кораби. Този ход се оказал изцяло неправилен, защото един път надушили лесната облага, пиратите поискали да им се заплаща откуп, който надвишавал като сума гласуваното от Конгреса. През 1785г. посланиците на Съединени американски щати в Париж и Лондон – Томъс Джеферсън и Джон Адамс, били изпратени да договарят с посланика на Триполитания в Лондон – Сиди Хаджи Абдулрахман Аджа. И Джеферсън, и Адамс били съгласни, че заплащането на трибут в дълготраен проект няма да донесе нищо положително. Джеферсън обаче упорствал, че би трябвало да се заплаща, до момента в който не бъде екипирана задоволителна добра Щатска флота, която да се оправи с пиратите. През 1794 година президентът Уошингтън упорства да се изпрати вонен флот в Алжир, който да постави завършек на пиратските нападения против американски кораби, само че среща опозиция в Конгреса. 

Ситуацията в Съединени американски щати била комплицирана. Фракциите вътре в Конгреса се борели да наложат своите визии за развиването на страната. В последна сметка победило мнението на Демократите-републиканци, които считали, че водене на дейна външна политика в посока Стария свят единствено ще спъва развиването на Съединени американски щати. Те вярвали, че напъните на външната политика трябвало да се концентрират на Запад към асимилиране на Америка. Ето за какво държавното управление на демократ-републиканците се съгласило да заплащат трибут на пиратите. Данъкът бил плащан в продължение на 15 години и възлизал на към 1.25 милионa $. Тази сума се равнявала на 1/5 от годишния доход на Съединени американски щати

През 1800 година Джеферсън печели президентските избори против своя сътрудник и другар Джон Адамс. Поемайки в ръцете си изпълнителната власт, Джеферсън взема решение да приключи унизителната процедура за погашение на годишен трибут на пиратите. Освен чисто финансовата страна, Джеферсън употребява като мотив в поддръжка на политиката си и положението на американския флот. След 1794г. американските военноморски сили били реформирани и подсилени като количество и огнева мощност. Джеферсън считал че новата флота може да нанесе решителен удар на пиратите и да приключи унизителната взаимозависимост на Съединени американски щати.  През март 1801 година, Джеферсън отказал да заплаща трибут на пиратите. В отговор, спазвайки вековната тардиция, пашата на Триполи заповядал да бъдат хванати и избити офицерите на един от американските кораби в Средиземно море. Пиратският водач бил уверен, че както и до в този момент, американците ще се видят принудени да се пазарят за мир, предвид на обстоятелството, че родината им била надалеч от Средиземно море и Съединени американски щати не разполагали с съответни снабдителни бази в Средиземно море. За Щатите, този акт означавал война и Джеферсън бил подготвен да я води. Алжир и Тунис не се включили към Триполитания.

Картина, изобразяваща бомбардировката на Триполитания на 3 август 1804 г

Джеферсън изпратил група фрегати в Средиземно море, с цел да пазят ползите на страната в района. Начело на флотата застанал опитния морски вълк Едуард Прембъл, който се сражавал за Съединени американски щати по време на Войната за самостоятелност, а по-късно взел участие в морски интервенции в Пасифика. Първото сблъскване сред американската флота и пиратите станало през 1801г., когато „ ЮСС Ентърпрайз ” потопил един от основните кораби на Триполитания – „ Триполи ”. През идната година, макар засиленото военноморско наличие, американците не съумели да реализират решителен удар против пиратите. През 1803г. Прембъл съумял да наложи обсада на берберските пристанища в Триполитания и съществено притиснал пиратите посредством поредност от сполучливи рейдове против пристанищата им и разположените в тях кораби. През октомври 1803 година пиратите съумели да заловят един от главните американски кораби – „ Филаделфия ” и го употребявали като оръдейна батарея в пристанището на Триполи. Щатската флота подготвила интервенция за потапянето на кораба и на 16.02.1804 година лейтенант Стивън Декатър, отпред на отряд морски пехотинци, съумял да се промъкне на кораба, справили се с пиратите, които го охранявали и го запалили и потопили. Това е и първата познавач интервенция на американската морска пехота отвън рамките на Америка.  През юли същата година почнала нова американска атака против Триполи, само че макар обезверените офанзиви на американската флота, града оставал непревземаем. Американското командване почнало да търси различен излаз и на някогашния дипломат на Съединени американски щати в Тунис – Уилям Ийтън, било поверено командването на едни контингент от морски пехотинци и арабски, гръцки, и берберски наемници, които прекосили Либийската пустиня и след решителна борба овладели пристанището Дерна. Победата при Дерна влиза и в химна на Морската пехота със строфата „ …до крайбрежията на Триполи ”.

Изправен пред настъпващите по суша и море американски елементи и застрашен от прелом, пашата на Триполи, Юсуф Караманли, се съгласил на помирение. То било подписано на 10.06.1805 г.  Изненадващо, постигнатото с оръжие не било предпазено от дипломацията. Според втора точка от контракта, пиратите трябвало да освободят 300 американски пленници. В подмяна, американците щели да освободят пленените 100 пирати и щели да заплатят 60 000 $ за разликата от 200 пленника. Договорът не предложил никаква по-значима гаранция за сигурността на американските кораби в Средиземно море. Уилям Ийтън, който считал че постигнатото от него и мъжете му при Дерна било обезсмислено от дипломатите. В последна сметка Първата Берберска война донесла повече изгода на американският флот от колкото на Съединени американски щати. Флотата се сдобила с скъп опит и за първи път била употребена в бойни дейности надалеч от крайбрежията на Съединени американски щати. Натрупалите опит по време на войната екипажи взели интензивно присъединяване в последвалата война с Англия.

Конфликтът сред пиратите и Съединени американски щати почнал отначало още през 1807г. когато били първите набези над американски търговски кораби, този път от страна на алжирските пирати. Тъй като били заети с спора с Англия, избухнал през 1812 година, Съединени американски щати се съгласили още веднъж да заплащат трибут на пиратите. Това траяло до 1815г., когато войната с Англия завършила и Съединени американски щати още веднъж имали опция да се задействат в Средиземно море. 

След като пашата на Алжир оповестил, че американците са закъснели с заплащането на налога, той изгонил техните представители и оповестил война на Съединени американски щати. Реакцията на Конгреса била своевременна. Прочулия се по време на Първата Берберска война – комодор Стивън Декатър отплавал отпред на 10 кораба за Алжир. Скоро откакто минали Гибралтар, американците съумели да пленят два от алжирските кораби. Това принудило пашата на Алжир да моли за мир. Американците приели, при изискване, че пиратите ще спрат да атакуват американски кораби и ще освободят всички взети заложници. След като постигнали приемлив за тях контракт, американците поели към Тунис и Триполи с цел да принудят локалните паши да подпишат сходни съглашения.

Докато американците плавали към Триполи, пашата на Алжир отхвърлил подписаното съглашение и още веднъж се оповестил против Съединени американски щати. Това провокирало намесата на Англия. Начело на няколко линейни кораба, които блокирали пристанището Алжир, английският посланик виконт Ексмаут дошъл в столицата и се срещнал с пашата и договорил с него освобождение на взетите пленници и преустановяване на пиратските офанзиви. Пашата приел, само че зародил проблем с предаването на заповедите и малко след отплаването на британците, над 200 християни от Корсика, Сицилия и Сардиния били изклани. Това провокирало острата реакция на Англия и Нидерландия, които изпратили нова, взаимна ескадрила под командването на виконт Ексмаут. След деветчасови бомбардировки на град Алжир и пристанището, по време на които пиратите изгубили огромна част от корабите си, както и много от наземните си батареи, пашата капитулирал.

На 24.09.1816 година било подписано ново съглашение, според което берберите освобождавали над 1000 пленници, прибирали на американците платените трибути и се задължавали да не атакуват повече американските съдове в Средиземно море.

Втората Берберска война дефинитивно сломила мощта на берберските пирати и сложила начало на техният залез. Прекратяването на огромните европейски спорове и напредъка във военното дело, провокиран от Наполеоновите войни, дали опция на европейските страни и Съединени американски щати да построят съвременни флоти, които не оставяли никакъв късмет на пиратите. Петнадесет години след края на Втората Берберска война, алжирските пирати били разгромени от армията на Луи Филип, а Алжир станал притежание на Франция.

Берберските войни бележат началото на американската военна интервенция отвън рамките на личния им континент. За първи път по време на Берберските войни, флага на Съединени американски щати се развял над превзета вражеска територия. Победата във войните имала на първо място морални измерения. Нито една от двете войни не унищожила пиратите, нито пък им били отнети съдове и пристанища. Единствено паричната отплата към Съединени американски щати по контракта от 1816г. била по-сериозен удар. Но за младата американска флота, изключително след неособено безапелационното показване на страната в Американо-Британската война от 1812г., Берберските войни били късмет да се потвърди и да натрупа опит в действителни бойни дейности. Друга военна част, която се облагодетелствала от войната с пиратите била Морската пехота, която спечелила някои от първите си победи по крайбрежията на Северна Африка. Противно на актуалното разбиране за някаква антитерористична акция от началото на XIX в., войната с пиратите по нищо не се отличавала от войните които британци, французи, испанци и рицарите на Св. Йоан водели в предходните епохи.