Великите военни изцепки: Османската кампания във Влашко от 1595 г.
Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.
Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Последното десетилетие на XVI век е кървясъл интервал от историята на Балканите. Полуостровът е трансфорат в сцена на бойните дейности сред Османската и Австрийската империи, които са се вкопчили в конкуренция за контрола над Унгария. В тази напрегната битка, локалните балкански нации – сърби, българи и румънци, се трансформират в пешки, разхвърляни по игралната дъска от играчите във Виена и Истанбул. Ала измежду тези пешки една отхвърля да бъде кукла на конци в политическата режисура. Това е мъж, решен непременно да кове самичък личната си орис, а дейностите му ще доведат до основаването на национална легенда, която в следствие ще въодушеви обединяването на един разпръснат и раздробен народ. Името му е Михай Храбри.
Снимка: De la Egidius Sadeler – Constantin C. Giurescu, Istoria românilor, Bucureşti, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2970377
Нека да стартираме от начало. През 1591 година, Османската империя и страната на Хабсбургите стартират неофициална война на територията на Хърватска – тогава гранична зона сред двете монархии. Пограничните войски на Полумесеца и Свещената римска империя, се вкопчват в поредност от местни сражения, а няколко замъци сменят притежателите си. След едно изключително паметно крушение, османците вземат решение да вдигнат мизата и през 1593 година събират войските си за пълномащабна акция. Истанбул афишира публична война и задвижва колелетата на своята страховита бойна машина.
Бъркайки надълбоко в ковчезите със злато, членовете на Дивана – ръководещия съвет на империята на падишасите, провеждат грамадна войска, която да нахлуе на северозапад и да подчини и последните останали хабсбургски владения в Унгария. Размерът й от ок. 80 000 души е впечатляващ за тогавашните европейски стандарти, съгласно които войнства от 30-40 000 души са впечатляващи.
Снимка: De la Nicolae Grigorescu – George Sorin Movileanu şi Vasile Florea: Grigorescu, Editura Meridiane, Bucureşti, 1978, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57136012
Хабсбургите също дават всичко от себе си, свиквайки наемници от цяла Европа, които стартират да се стичат под знамената им. В акцията се включва и папата, който заделя към 1/3 от годишния си доход с цел да финансира християнското военно изпитание. Започва спор, останал в историята като „ Дългата австро-турска война “ (1593-1606 г.)
В тази напрегната конюнктура, ситуацията на така наречен Дунавски страни остава комплицирано. В Трансилвания ръководят воеводи-протестанти, които са васали на Портата и претендират за наследството на цяла Унгария. Във Влашко и Молдова също царуват локални воеводи, правилни на Портата. Те изповядват православието (единствените ортодоксални страни в Европа с изключение на Русия – б.а.) От епохи и трите румънски страни се намират в сянката на Полумесеца, а владетелите им идват и си отиват по волята на падишаха. Настоящият влашки воевода е Михай Храбри. Той е потомък на античния жанр Бесараб – владетелите, управлявали Влахия още от XIII век. В жилите им тече и българска кръв след сродяването им с последните Шишмановци, а кирилицата до края на XVII век остава формалната писменост в румънските земи.
Снимка: De la Mișu Popp – Sursa, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1366302
Михай не се бои да изцапа ръцете си в борба, само че не е и някой самоуверен простак, който би проиграл възможностите си с едно рисковано мятане на зара. Усещайки че Османската империя няма да успее да осъществя бърза победа над съперниците си, Михай взема решение да протака и да извлече оптималната изгода от създалата се обстановка. Портата губи няколко решителни сражения през 1594 година, а главните й сили затъват в акция на безсилие в централна Унгария. Самите Хабсбурги също не са способни да наклонят везните в своя изгода. В тази обстановка, Виена насочва пратеничество във влашката столица Търговище с концепцията да привлекат Михай на своя страна. Обещават му трофеи, пари и наемници, които да го защитят. В подмяна му оферират самостоятелност и опция да плячкосва османските земи.
Михай приема, въпреки да дава отговор на постигналите скоро по-късно османски пратеници, че остава вечно лоялен васал на падишаха. През идващите няколко месеца, власите провеждат поредност от дръзки нападения през р. Дунав, които плячкосват Мизия и нанасят съществени провали на локалните османски управляващи, само че и на българското население. На гневните митинги на Портата, Михай дава отговор че не знае нищо, а набезите са дело на разбойници. Действително, в армията му стартират да се стичат български и сръбски хайдушки отряди, които дотогава се занимават с злодейство в Стара планина и Динарските планини. Благодарение на тях, влашките сили набъбват до ок. 10 000 души, от които към половината са нередовните българо-сръбски отряди. Използвайки пари от Виена, Михай съумява да наеме и ок. 5000 наемници-ветерани от Европа, които се трансформират в ядрото на войските му.
Снимка: De la Johann Adam Lonicer – Pannoniae historia chronologica: res per Ungariam, Transylvaniam iam inde a co[n]stitutione Regnorum illorum, usque ad invictiss. Rom. im. Rodolphum II. Vngariae regem christianum 40. et sereniss. Sigismundum Bathorium Trans. etc ducem, maxime vere hoc bello gestae: Vitae item actaet victoriae reliquorum eius belli procerum, 1596, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1316526
Османците осъзнават сложността на обстановката и вземат решение, че влашките нападения са прекомерно дръзки, с цел да се допусне тяхното безнаказано продължение. През зимата на 1594 година, великият везир Коджа Синан паша, албанец по генезис и католик приел исляма, се приготвя за поход. Предвид лимитираните сили на власите, Портата взема решение, че против тях ще насочи към ½ от войските си, до момента в който останалите ще бъдат пратени в Унгария с цел да отвръщат възможен австрийски поход. Вярно е, че 40 000 не са 80 000, само че силите на Полумесеца остават със доста числено преимущество пред тези на Михай.
Кампанията, почнала през лятото на 1595 година, върви като цяло в интерес на османците. Подобно на своя именит предходник Дракула, Михай се пробва да избегне уверено стълкновение с многочисления зложелател. Въпреки това, събитията му постановат да се бори. Недалеч от Букурещ, край селището Кълугерени, Коджа Синан взема решение да нападна врага и да му нанесе уверено проваляне. Михай, който чудесно познава владенията си, се възползва от недотам удачния асортимент на терен от османците, които одобряват да водят борба точно на мястото, което воеводата е поискал. Равнината е блатиста, осеяна с потоци и горички, които трансформират бойното поле в неуместно за османските кавалерийски настъпления. Обратно, немалка част от влашките сили са лека, нередовна пехота, която може да употребява терена в своя изгода. Самоувереният популярен везир позволява още една съществена неточност. Коджа Синан подценява противниковите войски и изпраща против тях единствено кавалерийския си авангард в размер ок. 12 000 души.
Снимка: De la Alex:D – Dinu C. Giurescu – Istoria ilustrata a romanilor, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2152468
Последвалата борба (23-ти август, 1595 г.), протича в три поредни етапи, в които власите съумяват да нанесат съществени вреди на османските сили, без сами да понесат огромни загуби. Междувременно, османската кавалерия, хвърлена в слепи офанзиви през блатистия терен, търпи съществени вреди, а в борбата падат няколко висши офицери от провинциалната конница и от персоналния антураж на великия везир. Загубите на Михай се правят оценка на ок. 1500 души, до момента в който от османска страна евентуално умират най-малко три пъти повече. Въпреки триумфа, Михай вярно преценя, че е извлякъл максимума от събитията и заповядва евакуиране на север към Карпатите. Макар 1500 души да не ни се коства изключително доста, това въпреки всичко е 1/10 от цялата му войска.
Макар и поочукани от борбата при Кълугерени, самоуверените османци напредват през равнината на Влахия, превземайки населено място измежду населено място. Местното население е подложено на нормалните издевателства и грабежи, а доста от градовете и селата са опразнени от хората още преди да дойдат силите на Коджа Синан. Букурещ, тогава единствено регионален център, е високомерен, както и столицата Търговище. Османците доближават на север до подстъпите към Карпатите без да срещнат опозиция. Оставят един гарнизон от 1500 еничари, който да пази тила им, както и един 10 000-ен, отпред с Мехмед паша, който да окупира Търговище, след което стартират марша си назад. Коджа Синан има вяра че е смачкал Михай и сбирщината му от наемници и хайдути.
Снимка: De la in Le Grand Theatre Historique – N. Iorga, Portrete şi lucruri Domneşti nou-descoperite, Ed. Cultura Noastră, Bucureşti, 1928, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2267517
Междувременно, в Карпатите към влашките сили се причислява и част от армията на трансилванския държател Сигизмунд Батори, към този момент повдигнат от воевода (т.е. нещо като херцог) в княз (т.е. принц) от Хабсбургите. Обединените християнски сили – към този момент ок. 35 000 души, потеглят по петите на мюсюлманите. Първият османски гарнизон е прегазен ненадейно. Власите употребяват обичаната си тактичност за нощно нахлуване и ненадейно обкръжават еничарския контингент. Елитните бойци на Портата пробват да окажат опозиция, само че са избити до крайник. Гарнизонът на Търговище, въпреки и многоброен, научавайки за участта на събратята си на север, подпалва част от града и бяга на юг, румънците ги следват праволинейно по петите.
Османските войски, подплашени от слуховете за неизброимото вражеско голям брой (всъщност силите им са релативно равностойни в този миг – б.а.), бързат да прекосят назад р. Дунав. Армията им се струпва към Гюргево, където да преминат огромната река към Русе. Вместо да изчака всичките си сили и да управлява прекосяването, Коджа Синан изоставя войските си и бяга в Русе, оставяйки най-много нередовните наемнически елементи – акънджии и азеби, на северния бряг. Именно тази безредна картина се разкрива пред лицето на Ищван Боцкай (командир на трансилванците – б.а.) и Михай, които идват няколко дни след османците. Без да губят време, християнските сили нападат Гюргево и разположените там войски, а трансилванската артилерия обстрелва моста над Дунав, с цел да не разреши на врага да избяга или да получи подкрепления.
В последвалото меле (30-ти октомври, 1595 г.), ок. 1/3 от цялата османска войска е избита или взета в плен. Опозореният Коджа Синан бяга през глава към Истанбул, а две седмици по-късно е отхвърлен от поста популярен везир поради неуспеха си. Според някои турски историци, ликвидирането на нередовните елементи в османската войска, води до постепенния залез на акънджиите като вид конница в армиите на Полумесеца.
Снимка: De la Theodor de Bry – Pannoniae historia chronologica: res per Ungariam, Transylvaniam iam inde a co[n]stitutione Regnorum illorum, usque ad invictiss. Rom. im. Rodolphum II. Vngariae regem christianum 40. et sereniss. Sigismundum Bathorium Trans. etc ducem, maxime vere hoc bello gestae: Vitae item actaet victoriae reliquorum eius belli procerum, 1596, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2152458
Провалът на османците във Влашко изиграва забележителна роля и в българската история. Окрилен от успеха, Михай Храбри провежда поредност от походи в българските земи, превземайки Видин, Плевен, Никопол и Бабадаг. Освен това, дейностите му имат директна връзка с експлоадирането на Първото търновско въстание. Пак Михай е индивидът, подслонил няколко хиляди български бежанци след неуспеха на въстанието. До края на живота му, българските наемници-хайдути, съставляват значима част от влашката войска.
През идващите 4 години, МИхай Храбри съумява да завоюва троновете на Трансилвания и Молдова, изкусно лавирайки сред Виена и Истанбул. С това, той се трансформира в първия държател, управлявал и трите румънски страни. След като е погубен на 9-ти август, 1601 година от хора, правилни на Хабсбургите, страната на Михай се разпада на съставните си елементи. Ще минат 250 години преди Влашко и Молдова още веднъж да имат общ държател, само че прецедентът към този момент е заложен.
