Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи

Военната история е изтъкана от доста епоси и митове. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и почтени бранители на обезверени дела. В тези именити епизоди от историята човешката покруса, подвиг и всеотдайност се преплитат по неповторим метод, който разкрива цялата разноцветност на нашата психика. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.

Всяка борба е признание. Всяка война е тестване. Ала даже и измежду пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден сегашен сграбчват мозъците на поколенията. Всяка борба е величава по собствен метод, само че измежду патроните, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които трансформират ориста на нации, райони и континенти.

През 431 година прочие Хр., светът на античните Елини е хвърлен в безпорядък, от който в никакъв случай повече няма да се възвърне хубостта на Класическата ера. Пелопонеската война обгръща всички кътчета на древногръцкия свят, а малко на брой са тези полиси, които съумяват да останат на страна от забележителните по мащаб и обсег военни дейности. След 27 години на напрегнати сражения, непредвидени обрати и цялостно икономическо безсилие, през 404 година прочие Хр. Спарта излиза победител от грамадния спор.

Победата на спартанците в борбата при Егоспотами и последвалата блокада на Атина, поставят завършек на Атинската морска империя (таласократия) и слагат основите на Спартанската надмощие, траяла през идващите 33 години. Победата на Спарта преначертава политическия ред в Елада. Атина е съкрушена, а морската й империя се разпада на съставните си полиси. Земите на днешна Централна Гърция са сложени под спартанското господство, дружно с целия полуостров Пелопонес и земите към Коринтския залив. Налагайки властта си над Атина посредством марионетно държавно управление – така наречен Тридесет тирани, спартанците декларират претенциите си за господство и над Йония – гръцките градове по западното крайбрежие на Мала Азия.

В опит да защитят своята лична надмощие, спартанците водят поредност от кървави войни, които в допълнение разединяват гръцкия свят и слагат основите на бъдещия залез на елинската цивилизация. Но преди този момент да се случи, спартанците провеждат няколко сполучливи експедиции в Мала Азия, а малко по-рано, през 402 година прочие Хр., една елинска наемническа армия прониква надълбоко в персийска територия, достигайки близо до Вавилон.

Всичко това демонстрира, за че насъбрания през V в. прочие Хр. военен опит, издига елинските войски над техните персийки съперници. Единственото същинско предизвикателство остава вътре, в самата Елада. През 395 година прочие Хр. Атина, изковала отначало своята морска империя, се съюзява с Коринт и Тива – два от най-силните досегашни съдружници на лакадемонците, с цел да отхвърлят спартанското господство. Избухналата Коринтска война (395-386г. прочие Хр.), води до погром на обединението и опазване на спартанската надмощие. Това обаче става с цената на отстъпването на всички елински земи в Мала Азия на персийците по силата на Анталкидовия мир (386 година прочие Хр.)

За да резервира своето предимство след края на тежкия и уморителен спор, Спарта се заема да ликвидира огромна част от политическите свободи на градовете в Централна Елада, поставяйки свои войски и марионетни режими в тях. Тази политика води до раждането на поредност от така наречен „ олигархични режими “. Оглавявани от локални първенци и аристократи, които употребяват спартанската поддръжка, с цел да унищожават политическите искания на по-бедните прослойки. Срещу тях застават така наречен „ демократични партии “, подкрепяни от Атина.

Целта на тези по-скоро популистки организации, е да употребяват поддръжката на по-бедните и многочислени поданици на полисите, с цел да се построи една демократична  политическа система(но не в модерни смисъл на думата, а по-скоро система, в която властта се печели от представители на това, което през днешния ден бихме нарекли междинна класа, посредством всеобща поддръжка от по-бедните жители – б.а.), заимствана като модел от Атина. Чрез поддръжката си за тези партии, атиняните се надяват да унищожават от вътрешната страна спартанската надмощие и да възстановят позициите на своя град в Елада посредством поддръжката на другарски настроени, демократични групировки.

Борбата сред двете опониращи си политически фракции, ражда голям брой кървави разпри и заприказва в разнообразни градове. Подобен е казусът и в Тива, където през 382 година прочие Хр. олигархът Леонтин взема властта и прогонва политическите си съперници, водени от оратора Пелопид, които бягат в Атина. През 379 година, политическите бегълци провеждат скрит план, съумяват да унищожават про-спартанската олигархическа секта и вземат властта в Тива, обявявайки война на спартанците. В историята, спорът остава с названието Беотийска война (378-371 година прочие Хр.)

Между 378 и 375 година прочие Хр., двете страни си разменят поредност от експедиции, които не реализират нищо друго, с изключение на частичното опустошаване на Беотия и Северен Пелопонес, без нито един то двата лагера да получи някакво стратегическо превъзходство над своите съперници. Все отново, Тива има известно преимущество заради обстоятелството, че спартанците по този начин и не съумяват да застрашат самия град.

Това дава време на жителите да реорганизират политическите си структури и да възстановят демократичните институции, премахнати от Леонтин половин десетилетие по-рано. Опирайки се на по-широка обществена поддръжка, водача на демократите Пелопид и неговият сътрудник Епаминонд, се заемат да наложат тиванското превъзходство над прилежащите полиси и да възстановят Беотийската лига, в която градовете на Беотия признават върховенството на Тива над целия район.

Успоредно с политическите ходове и вътрешните промени, Епаминонд стартира да приготвя тиванската войска за неизбежния пряк конфликт със спартанците – считани тогава за най-могъщи измежду всички гръцки армии. Ключова роля в проекта на Епаминонд играе така наречен Свещен отряд. Това поделение с размер на батальон, се състои от 150 хомосексуални двойки бойци. Замисълът е, че персоналните им усеща и обвързаност, ще изградят у тях военен дух, който е непостижим с този на останалите войски, набирани посредством чоп или от доброволци. Свещения отряд е снаряжен с най-хубавите налични доспехи и нападателни оръжия, а Епаминонд персонално се занимава с подготовката им за борба.

От своя страна, спартанците не престават да разчитат на своята обичайната, вековна система, в която всички момчета, навършили 7 години, се събират за взаимен живот в общи казарми, където по-старите учат по-младите до навършване на пълноправие и подписване на брак. В тази среда е всекидневно по-възрастните да вземат за свои сътрудници по-младите, което, евентуално, служи и като ентусиазъм за образуване на тиванския Свещен отряд. При всяко състояние, спартанците за задължени, в подмяна на земя и плебеи, да извършват своя военен дълг към отечеството. Навикнали на тежки тренировки и ограничения, войските им са съкрушили всеки един конкурент, против който са заставали.

През 371 година прочие Хр., след месеци на безплодни договаряния, спартанците изпращат нова наказателна експедиция в Беотия. Този път съперниците им, подтиквани от Епаминонд, вземат решение да дадат намерено стълкновение, макар че са по-малочислени от лакадемонците и техните съдружници. Различните антични създатели оферират разнородни оценки раз размера на силите,  само че актуалната историография приема, че Епаминонд застава отпред на до 9 000 тиванци и съдружници, до момента в който против него спартанския цар Клеомброт I (380-371 година прочие Хр.) събира към 10-11 000 души, от които ок. 1000 конници.

По традиция, античните елински войски се сражавали проведени в огромни пехотни блокове, наречени фаланги. С дълбочина до 12 редици, тези правоъгълни обединения се разтягали върху бойното поле, покривайки оптимално огромна повърхност, с възможната концепция да се обходи вражеския фланг или противниковата войска да бъде принудена, в случай че е по-малобройна, да разтегли редиците си до толкоз, че да загуби дълбочина. Като част от този тактически метод, елините избират да разполагат на десния си фланг своите най-опитни бойци, до момента в който в центъра и в ляво оставяли по-сабите и неопитните.

Скъсвайки с нормалната процедура, Епаминонд избира друга групировка. Той разполага най-силните си войски на левия си фланг и ги подкрепя с по-голям брой пехотинци, оформяйки не общоприетата линейна групировка, а по-скоро ударна колона с огромна дълбочина – ок. 50 редици. Останалата част от войската е разтеглена обратно и в дясно от тази колона, разграничена на обособени блокове пехотинци, подпомагани от лека пехота (пелтасти) и конница. Планът на Епаминонд е най-силната част от армията му да удари с всички сили спартанските елитни елементи и да ги разбие, а останалите му войски да принудят спартанската линия да се разтегне и раздра в опит да покрие по-широкия терен, обзет от тиванците.

Двете войски се сблъскват край селището Левктра, не надалеч от Тива. Съдбата на борбата ще реши освен коя е най-силната войска в Елада, само че и ще предначертае ориста на целия елински свят. Ако Спарта победи и завладее Тива, нейната надмощие ще бъде одобрена, а Атина ще остане за следващ път сама против лакадемонците. Ако Тива победи, политическият плурализъм в Гърция ще се резервира и елинският свят още веднъж ще би трябвало да търси сложния баланс на силите.

Битката стартира с гневен конфликт сред Тиванския заветен отряд, воден от Пелопид и елитния контингент спартански хоплити, командвани от Клеомбот I се сблъскват в яростно меле. За първи път в цялата си дотогавашна история, спартанските хоплити се изправят против бойци, които не им отстъпват по опит, мотивация, решителност и въоръжение. Успоредно с тях, на левия фланг, тесалийската кавалерия на тиванците съумява да разгроми орхоменската конница, употребена от Спарта.

Това проваля проектите на Клеомбот, който се надява личните му конници да фланкират вражеските сили и да ги нападат в гръб. Макар и опитни войни, спартанските хоплити се оказват притиснати от локалното числено предимство на тиванците. Междувременно, останалата част от спартанската войска се разтегля в ляво и напред, с цел да се опита да обходи и нападна дългата зигзагообразна групировка на тиванските съдружници. Това удължаване проваля гъстия военен ред, към който спартиатите са навикнали, а също по този начин не дава опция за прекачване на подкрепления към бедстващия Клеомбот.

В разгара на борбата, Свещения отряд реализира съдбоносен пробив, разгромява изцяло спартанската пехота и опустошава целия десен фланг на вражеската войска. Клеомбот умира почтено, дружно с към 1000 от най-елитните си войни. Разгромени по фланга и застрашени да бъдат обходени, останалите спартански войски и съдружници стартират паническо бягство, съчетано с цялостен срив на техния морал. Според разнообразни източници, общо до 4000 души са избити в сражението. Спарта губи 1/10 от цялата си войска единствено в едно стълкновение. Загуба от сходен мащаб няма по какъв начин да бъде наваксана елементарно, изключително предвид на многото години, нужни с цел да се образова умел хоплит.

Победата на Пелопид и Епаминонд, слага начало на така наречен Тиванска надмощие. Тива, Спарта и Атина си поделят на три елинския свят, пробвайки се да наложат сложен за реализиране баланс на силите. Тази патова обстановка е употребена от хитрия македонски цар Филип II (359-336 година прочие Хр.), който употребява рецесията с цел да издигне личната си страна като районен хегемон. Освен като предвестител на възхода на Македонското царство и раждането на Елинистическата ера, борбата при Левктра остава значима и за развиването на античното военно изкуство.

Именно на база тактиката на Епаминонд, Филип II (който служи като редови войник в Свещения отряд под водачеството на Епаминонд) ще построи концепцията за македонската фаланга и деликатното комбиниране на тежка пехота, лека пехота и конница. Тази бойна теория ще бъде доусъвършенствана от Александър Велики, който ще повтори тактиката на Епаминонд в някои от най-славните си победи против Персия.

Векове по-късно, така наречен „ несъразмерен военен ред “ ще се употребява от Фридрих Велики в успехите му над Австрия, а по-късно и от Наполеоновите армии за реализиране на доминация над Европа. През XX век тактиката ще легне в основата първо на концепцията за Блицкриг на Вермахта, а по-късно и в тактическата мисъл на редица армии от Студената война, включително Съединени американски щати и Израел.