5 истории на Владимир Карамазов
Владимир Карамазов - артист, само че и освен. Майстор на обектива с интернационалните награди, блогър, странник, човек на благородните дела, притежател на ризеншнауцерите Гена и Парис… На сцената и на екрана Карамазов продължава да жъне триумфи. Но от дълго време към този момент не е единствено красивият сантиментален воин, а и мъж с посребрели слепоочия, с тежък екзистенциален багаж – от време на време по-тежък, в сравнение с може да носи. Такъв е в спектакъла на Явор Гърдев " Опашката " по романа на Захари Карабашлиев ( " Аскеер 2022 " за най-хубаво зрелище и " Икар 2022 " за водеща мъжка роля за Владо), в " Танцът Делхи " на Вирипаев под режисурата на Галин Стоев, в сериала " Откраднат живот "... Водещ на предаването " Сървайвър ", само че и авантюрист отвън екрана, Карамазов не се бои да се трансформира, да рискува.
1 . Нещата се случват, когато е най-добре да се случат
Често ми се обаждат за всевъзможен вид благотворителни дела. Когато те се вършат от хора, които не познавам, единствено на някакви думи не мога да се доверя, тъй като по този начин човек може да подкрепи нещо, което не е основано с добра предумисъл. Преди време ме бяха поканили да направя фотографска галерия, само че си споделих: защо да я върша тая галерия, би трябвало да има някаква причина - просто ей по този начин да се прави галерия е много неуместно. Изведнъж измислих - да има благотворителна идея, която аз съм си определил и сигурно ще знам защо се дават парите и къде отиват - да съм си спокоен в това отношение. Споделих с моя непосредствен другар доктор Благомир Здравков, който тогава беше анестезиолог-реаниматор в " Пирогов ". Той изясни, че извънредно им би трябвало скъпа транспортна инсталация, с която да могат да придвижват тежко болните деца от една клиника в друга. Викам си: " Супер! Правим го! " и таман към този момент се навих за тая изложба…стана Коронавирус рецесията и всичко спря. Междувременно обаче Боби завоюва конкурс и стана шеф на Специализираната детска болница. И като влезе там, сподели, че в болничното заведение липсва значима инсталация. Това беше повода за тази благотворителна галерия. Решихме да са фотоси на деца - аз имам доста такива, правени из Родопите. Обадих се на всички родители, помолих ги да ни дадат позволение да отпечатим по един принт от тях благотворително. Всички позволиха. Седмица преди събитието се върнах от Плевен, където репетирах с Явор Гърдев в " Опашката ", и взе да ме хваща боязън, че никой няма да купи нищо и ще настане покруса. Боби беше споделил, че му трябват 70 000 лв.. Добре, това са 20 принта, по какъв брой да ги пуснем, че да съберем най-малко 40 000?! По 2000 лв. ми се видя ужасно доста. И пет дни ние се главоблъскаме какво да вършим, по какъв брой да ги обявим… Накрая Боби нае PR за събитието и внезапно всички централни вести го припознаха като нещо положително и го отразиха. Фотографиите ги изкупиха за нула време! След това хората продължиха да подаряват още и още. Събрахме 125 000 лева и Боби, доктор Здравков, обезпечи всичко належащо първоначално. В уеб страницата на болничното заведение то е разказано. Тогава си споделих: човек в действителност не трябва да се ядосва, щом нещо не се случи, когато той желае. Защото най-вероятно по този начин е трябвало и ще стане, когато нещата ще получат доста по-добро развиване. Животът непрекъснато ми го потвърждава.
2. Като наследник те апелирам!
Навлязох много съществено във фотографията, само че не желая да върша галерия, до момента в който нямам история, в която хората да влязат и с 30 фрагмента да се развълнуват, както когато са гледали прекрасен филм.
Във фотографията всички срещи за мен са неповторими, тъй като виждам другата част от света, която за 20 години преди този момент не съм имал по какъв начин да видя. Най-ярки в съзнанието ми са хората от Родопите, от Юндола - помаци, които са извънредно положителни, отзивчиви, благи. Трудно е в XXI век човек да си го показа: да те видят на улицата и след 10 минути ти към този момент да си на трапезата им. Те имат вяра в това, че колкото повече даваш, толкоз повече животът на теб ще ти даде. Затова са без граници в даването. Разпознават в мен артиста, в действителност, и евентуално малко повече се радват, като ме видят, само че биха го създали за всеки.
Имам незабравима среща в една махала на Юндола. Тръгнах по веднъж - това във фотографията към този момент ми е предписание: видя ли път, постоянно да стигна до края. И ето, след 40 минути вървене стигам до махала от десетина къщи на едно било - необикновено красиво място. Внезапно в далечината иззад една от полусрутените къщи се появи жена и ме погледна. Аз хванах апарата и направих два фрагмента. Тя мигновено се скри, само че на билото нямаше къде да избяга. Отидох при нея и виждам - доста стара жена с разпусната коса, с обичайната родопска носия. " Не ме снимай, не ме снимай, апелирам те. Аз съм щерка на ходжа, а ти ме завари без кърпа – това не е разрешено в нашата религия. Моля ти се, в никакъв случай не са ме снимали, в никакъв случай не желая да ме снимат, като наследник те моля… ". На родопски акцент говореше, доста мъчно я разбирах. Но като стартира по този начин " …като наследник те апелирам, като наследник те апелирам “, взех решение в действителност да не я фотографирам. Седнахме - цялата планина пред нас, описа ми за сестра си, за синовете си, за това какъв брой тежък живот е имала, разплака се… Имах в себе си един кроасан, дадох й го - тя го сграбчи като нещо, което не е виждала. На разнообразни планети ли живеем?!... Поговорихме си, сбогувахме се. Вечерта сядам и виждам, че единият от фрагментите е размазан, само че другият е просто необикновен. Дълго се колебаех какво да върша с тая фотография, само че взех решение да я пусна в всякакви онлайн галерии - на всички места я видяха. И взех, че я пуснах и в профила ми в Инстаграм. При идващото ми вървене в Юндола след година и нещо ме срещнаха хора, които ми споделиха, че дамата е умряла, че роднините й са видели фотографията и че това е единствената й фотография в живота! И не ми се сърдят, че съм я снимал - без да желая съм им направил подарък.
3. Очите на татко ми
Тези истории с фотографията - те са безкрайни. Не мога да се " отстраня " от фотосите ми, като ги преглеждам: те са свързани със съществено вървене, търсене, среща, случайност… Веднъж ме закараха в една плантация в Добруджа покрай Генерал Тошево, където се отглеждат рядка порода овце, популяризирани из цяла Европа. Имаше към 2000 овце - толкоз животни вкупом в никакъв случай не съм виждал. Обаче беше на обяд и осветлението беше неприятно, не ставаше за фотоси. Викам си: ще се върна на другия ден по залез слънце. Отивам - няма никой във фермата. Изведнъж излиза един човек. И той ми сподели, че през живота му не са го снимали, само че му се примолих… Започнах да го фотографирам - толкоз се тормози тоя човек... Направих му аз фотоси, отивам си в нас, виждам ги и не мога да допускам: все едно виждам очите на татко ми! Толкова ме впечатли това… Имаше нещо, което ме теглеше тоя човек да го снима. Аз тогава не го " видях ", тъй като се занимавах с това да го убеждавам… Винаги отпечатвам фрагменти и след това диря хората да им ги дам, когато отида отново в тоя край, и на него ще дам. Приготвил съм и два големи принта с портрети на една монахиня, игуменката сестра Нектария, само че от година не мога да стигна до Калофер - в този момент през лятото ще го направя. Тя ми описа за предходния си всемирски живот: казвала се е Катя, имала си е бизнес, ходила е по нощни заведения и купони - естествен юношески живот. Но непрекъснато нещо й е липсвало. Казва: всички считат, че такова катурване е в резултат на сериозна покруса - не е по този начин, то си е някаква орис. Мисля си дали това би могло да се случи и с мен. За мен фотографията е нещо сходно: просто внезапно се появява и те намира. Никога не съм вярвал, че може да завземе такава територия в живота ми. Но животът по този начин те направлява, че стигаш до тая съдбовна точка.
4. Различен човек
Аз до фотографията не стигнах просто ей по този начин. Това в действителност е огромната история, която мога да опиша. В първите 15 години в актьорската специалност си мислех, че съм доста постоянен и имам сериозен темперамент, само че се оказа, че не съм чак толкоз резистентен. Разочаровах се от взаимоотношенията, всичко внезапно извънредно ми дотегна. С тази компания, която направихме със Захари Бахаров и Юлиан Вергов, ми се появи по какъв начин нещата биха могли да се случват по един по-добър метод в театъра, стига на някого да му пука. Авантюрата " Трите мечки " завърши, само че ми отвори по някакъв метод очите, а и ме обърка задоволително доста. Трудно беше завръщането от това, което ние сами правехме, към ординерния спектакъл - преход, който даже не си представях по какъв начин може да стане. Животът по подобен метод ме завъртя в границите на 6 години, че ме тласна в напълно друга посока, за която не съм и подозирал. Съвсем друг човек съм, по напълно различен метод към този момент мисля. Направих си рекапитулация и на моето наличие в театъра. Спектакълът " Опашката " в Плевенския спектакъл беше нещо доста, доста значимо, пристигнало в точния миг. Това зрелище ми сподели какво ме предизвика в българския спектакъл и с какво бих се занимавал в него. Ето с такова: страхотна драматургия, страховит режисьор и радикално друго пространство на изява. Казах си, че в театъра има смисъл от тъкмо подобен вид планове. Може да не са непрекъснато, може 1-2 години да не играеш, само че когато играеш – то е нещо извънредно особено. Когато практикуваш непрестанно, режисура след режисура, тогава към този момент не е особено, а нещо амортизирано, което се трансформира в всекидневие. И цялата тръпка от театъра, която сме имали в първите години след завършването на Академията, стартира да изчезва. Изведнъж с " Опашката " аз се върнах към вълненията от младостта.
5. Да живееш като свободен електрон
Това, което се случва сега в Народния спектакъл, за мен е друга хубава история. Понякога животът си знае работата. Колкото и да се отделих в последно време, в тоя спектакъл въпреки всичко съм бил 20 години и жаля за него. С Мариус Донкин като шеф беше цялостен смут. Бях безусловно несъгласен с всички негови стъпки и ходове. Той реализира някои неща на чист шанс, само че реваншисткото му отношение към хората беше обратно. Много положителни спектакли бяха махнати от репертоара - седят си налични в уеб страницата, само че не се играят от години; доста положителни режисьори престанаха да слагат. Между другото, Захари Карабашлиев първо е предложил за " Опашката " в Народния, обаче тя е била отхвърлена, по тази причина се осъществя в Плевен, в разгара на най-голямата Коронавирус рецесия. Но по този начин се случи, че Васил Василев, който видях по какъв начин работи в Плевен, в този момент е новият шеф тук. С него отпред в Плевенския спектакъл нито един път не падна зрелище, постоянно сме играли пред доста аудитория – този човек се грижи за спектаклите, за актьорите, за службите по метод, който не съм виждал. Казах си: подобен човек би трябвало и на Народния спектакъл. Радвам се за Народния и за публиката, не за себе си, че той завоюва състезанието за шеф. Така или другояче, аз си пребивавам живота и когато усетя, че нещо ми харесва, отивам и го върша - където ще да е. Аз съм свободен електрон и по този начин ми харесва да пребивавам: малко рисково, повече забавно, застояването ми е скучно.
1 . Нещата се случват, когато е най-добре да се случат
Често ми се обаждат за всевъзможен вид благотворителни дела. Когато те се вършат от хора, които не познавам, единствено на някакви думи не мога да се доверя, тъй като по този начин човек може да подкрепи нещо, което не е основано с добра предумисъл. Преди време ме бяха поканили да направя фотографска галерия, само че си споделих: защо да я върша тая галерия, би трябвало да има някаква причина - просто ей по този начин да се прави галерия е много неуместно. Изведнъж измислих - да има благотворителна идея, която аз съм си определил и сигурно ще знам защо се дават парите и къде отиват - да съм си спокоен в това отношение. Споделих с моя непосредствен другар доктор Благомир Здравков, който тогава беше анестезиолог-реаниматор в " Пирогов ". Той изясни, че извънредно им би трябвало скъпа транспортна инсталация, с която да могат да придвижват тежко болните деца от една клиника в друга. Викам си: " Супер! Правим го! " и таман към този момент се навих за тая изложба…стана Коронавирус рецесията и всичко спря. Междувременно обаче Боби завоюва конкурс и стана шеф на Специализираната детска болница. И като влезе там, сподели, че в болничното заведение липсва значима инсталация. Това беше повода за тази благотворителна галерия. Решихме да са фотоси на деца - аз имам доста такива, правени из Родопите. Обадих се на всички родители, помолих ги да ни дадат позволение да отпечатим по един принт от тях благотворително. Всички позволиха. Седмица преди събитието се върнах от Плевен, където репетирах с Явор Гърдев в " Опашката ", и взе да ме хваща боязън, че никой няма да купи нищо и ще настане покруса. Боби беше споделил, че му трябват 70 000 лв.. Добре, това са 20 принта, по какъв брой да ги пуснем, че да съберем най-малко 40 000?! По 2000 лв. ми се видя ужасно доста. И пет дни ние се главоблъскаме какво да вършим, по какъв брой да ги обявим… Накрая Боби нае PR за събитието и внезапно всички централни вести го припознаха като нещо положително и го отразиха. Фотографиите ги изкупиха за нула време! След това хората продължиха да подаряват още и още. Събрахме 125 000 лева и Боби, доктор Здравков, обезпечи всичко належащо първоначално. В уеб страницата на болничното заведение то е разказано. Тогава си споделих: човек в действителност не трябва да се ядосва, щом нещо не се случи, когато той желае. Защото най-вероятно по този начин е трябвало и ще стане, когато нещата ще получат доста по-добро развиване. Животът непрекъснато ми го потвърждава.
2. Като наследник те апелирам!
Навлязох много съществено във фотографията, само че не желая да върша галерия, до момента в който нямам история, в която хората да влязат и с 30 фрагмента да се развълнуват, както когато са гледали прекрасен филм.
Във фотографията всички срещи за мен са неповторими, тъй като виждам другата част от света, която за 20 години преди този момент не съм имал по какъв начин да видя. Най-ярки в съзнанието ми са хората от Родопите, от Юндола - помаци, които са извънредно положителни, отзивчиви, благи. Трудно е в XXI век човек да си го показа: да те видят на улицата и след 10 минути ти към този момент да си на трапезата им. Те имат вяра в това, че колкото повече даваш, толкоз повече животът на теб ще ти даде. Затова са без граници в даването. Разпознават в мен артиста, в действителност, и евентуално малко повече се радват, като ме видят, само че биха го създали за всеки.
Имам незабравима среща в една махала на Юндола. Тръгнах по веднъж - това във фотографията към този момент ми е предписание: видя ли път, постоянно да стигна до края. И ето, след 40 минути вървене стигам до махала от десетина къщи на едно било - необикновено красиво място. Внезапно в далечината иззад една от полусрутените къщи се появи жена и ме погледна. Аз хванах апарата и направих два фрагмента. Тя мигновено се скри, само че на билото нямаше къде да избяга. Отидох при нея и виждам - доста стара жена с разпусната коса, с обичайната родопска носия. " Не ме снимай, не ме снимай, апелирам те. Аз съм щерка на ходжа, а ти ме завари без кърпа – това не е разрешено в нашата религия. Моля ти се, в никакъв случай не са ме снимали, в никакъв случай не желая да ме снимат, като наследник те моля… ". На родопски акцент говореше, доста мъчно я разбирах. Но като стартира по този начин " …като наследник те апелирам, като наследник те апелирам “, взех решение в действителност да не я фотографирам. Седнахме - цялата планина пред нас, описа ми за сестра си, за синовете си, за това какъв брой тежък живот е имала, разплака се… Имах в себе си един кроасан, дадох й го - тя го сграбчи като нещо, което не е виждала. На разнообразни планети ли живеем?!... Поговорихме си, сбогувахме се. Вечерта сядам и виждам, че единият от фрагментите е размазан, само че другият е просто необикновен. Дълго се колебаех какво да върша с тая фотография, само че взех решение да я пусна в всякакви онлайн галерии - на всички места я видяха. И взех, че я пуснах и в профила ми в Инстаграм. При идващото ми вървене в Юндола след година и нещо ме срещнаха хора, които ми споделиха, че дамата е умряла, че роднините й са видели фотографията и че това е единствената й фотография в живота! И не ми се сърдят, че съм я снимал - без да желая съм им направил подарък.
3. Очите на татко ми
Тези истории с фотографията - те са безкрайни. Не мога да се " отстраня " от фотосите ми, като ги преглеждам: те са свързани със съществено вървене, търсене, среща, случайност… Веднъж ме закараха в една плантация в Добруджа покрай Генерал Тошево, където се отглеждат рядка порода овце, популяризирани из цяла Европа. Имаше към 2000 овце - толкоз животни вкупом в никакъв случай не съм виждал. Обаче беше на обяд и осветлението беше неприятно, не ставаше за фотоси. Викам си: ще се върна на другия ден по залез слънце. Отивам - няма никой във фермата. Изведнъж излиза един човек. И той ми сподели, че през живота му не са го снимали, само че му се примолих… Започнах да го фотографирам - толкоз се тормози тоя човек... Направих му аз фотоси, отивам си в нас, виждам ги и не мога да допускам: все едно виждам очите на татко ми! Толкова ме впечатли това… Имаше нещо, което ме теглеше тоя човек да го снима. Аз тогава не го " видях ", тъй като се занимавах с това да го убеждавам… Винаги отпечатвам фрагменти и след това диря хората да им ги дам, когато отида отново в тоя край, и на него ще дам. Приготвил съм и два големи принта с портрети на една монахиня, игуменката сестра Нектария, само че от година не мога да стигна до Калофер - в този момент през лятото ще го направя. Тя ми описа за предходния си всемирски живот: казвала се е Катя, имала си е бизнес, ходила е по нощни заведения и купони - естествен юношески живот. Но непрекъснато нещо й е липсвало. Казва: всички считат, че такова катурване е в резултат на сериозна покруса - не е по този начин, то си е някаква орис. Мисля си дали това би могло да се случи и с мен. За мен фотографията е нещо сходно: просто внезапно се появява и те намира. Никога не съм вярвал, че може да завземе такава територия в живота ми. Но животът по този начин те направлява, че стигаш до тая съдбовна точка.
4. Различен човек
Аз до фотографията не стигнах просто ей по този начин. Това в действителност е огромната история, която мога да опиша. В първите 15 години в актьорската специалност си мислех, че съм доста постоянен и имам сериозен темперамент, само че се оказа, че не съм чак толкоз резистентен. Разочаровах се от взаимоотношенията, всичко внезапно извънредно ми дотегна. С тази компания, която направихме със Захари Бахаров и Юлиан Вергов, ми се появи по какъв начин нещата биха могли да се случват по един по-добър метод в театъра, стига на някого да му пука. Авантюрата " Трите мечки " завърши, само че ми отвори по някакъв метод очите, а и ме обърка задоволително доста. Трудно беше завръщането от това, което ние сами правехме, към ординерния спектакъл - преход, който даже не си представях по какъв начин може да стане. Животът по подобен метод ме завъртя в границите на 6 години, че ме тласна в напълно друга посока, за която не съм и подозирал. Съвсем друг човек съм, по напълно различен метод към този момент мисля. Направих си рекапитулация и на моето наличие в театъра. Спектакълът " Опашката " в Плевенския спектакъл беше нещо доста, доста значимо, пристигнало в точния миг. Това зрелище ми сподели какво ме предизвика в българския спектакъл и с какво бих се занимавал в него. Ето с такова: страхотна драматургия, страховит режисьор и радикално друго пространство на изява. Казах си, че в театъра има смисъл от тъкмо подобен вид планове. Може да не са непрекъснато, може 1-2 години да не играеш, само че когато играеш – то е нещо извънредно особено. Когато практикуваш непрестанно, режисура след режисура, тогава към този момент не е особено, а нещо амортизирано, което се трансформира в всекидневие. И цялата тръпка от театъра, която сме имали в първите години след завършването на Академията, стартира да изчезва. Изведнъж с " Опашката " аз се върнах към вълненията от младостта.
5. Да живееш като свободен електрон
Това, което се случва сега в Народния спектакъл, за мен е друга хубава история. Понякога животът си знае работата. Колкото и да се отделих в последно време, в тоя спектакъл въпреки всичко съм бил 20 години и жаля за него. С Мариус Донкин като шеф беше цялостен смут. Бях безусловно несъгласен с всички негови стъпки и ходове. Той реализира някои неща на чист шанс, само че реваншисткото му отношение към хората беше обратно. Много положителни спектакли бяха махнати от репертоара - седят си налични в уеб страницата, само че не се играят от години; доста положителни режисьори престанаха да слагат. Между другото, Захари Карабашлиев първо е предложил за " Опашката " в Народния, обаче тя е била отхвърлена, по тази причина се осъществя в Плевен, в разгара на най-голямата Коронавирус рецесия. Но по този начин се случи, че Васил Василев, който видях по какъв начин работи в Плевен, в този момент е новият шеф тук. С него отпред в Плевенския спектакъл нито един път не падна зрелище, постоянно сме играли пред доста аудитория – този човек се грижи за спектаклите, за актьорите, за службите по метод, който не съм виждал. Казах си: подобен човек би трябвало и на Народния спектакъл. Радвам се за Народния и за публиката, не за себе си, че той завоюва състезанието за шеф. Така или другояче, аз си пребивавам живота и когато усетя, че нещо ми харесва, отивам и го върша - където ще да е. Аз съм свободен електрон и по този начин ми харесва да пребивавам: малко рисково, повече забавно, застояването ми е скучно.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ