Вирджиния Улф е една от най-значимите и влиятелни фигури в

Големите общности от хора са невменяеми – ВИРДЖИНИЯ УЛФ

Вирджиния Улф е една от най-значимите и авторитетни фигури в международната литература на 20-ти век. Родена през 1882 година в Лондон, тя израства в семейство, обградено от просвета и интелектуални желания. Улф още от млада възраст се впуска в света на литературата, само че животът ѝ е белязан от дълбоки прочувствени разтърсвания и вътрешни битки, които ще оставят следи в нейното творчество.

Творбите на Улф са известни със своето пробно естество. Тя е един от пионерите на модернизма в литературата, като изследва тематики като съзнанието, времето и субективната действителност.

Романите ѝ, като „ Мисис Далауей “ и „ Към фара “, се отличават с неповторимата си приложимост на „ потока на съзнанието “ – техника, която разрешава на читателя да навлезе надълбоко в мислите и възприятията на героите. Това прави нейните творби по едно и също време комплицирани и надълбоко персонални, като всяко изречение е наситено с страсти и метафизичен размишления.

Вирджиния Улф също по този начин е била значим глас в битката за правата на дамите и за тяхното място в света на литературата и обществото. Есето ѝ „ Своя стая “ е паметна творба, в която тя преглежда нуждата от финансова и креативна самостоятелност за дамите, с цел да могат те да разпрострат своя капацитет като писатели и създатели.

Животът на Вирджиния Улф не е бил елементарен. Тя е едвам на 13 години, когато майка ѝ ненадейно умира. Вирджиния страда доста, а две години по-късно, когато умира и сестра ѝ Стела, стартират нейните нервни рецесии. Смъртта на татко ѝ през 1904 година е причина за най-страшната ѝ от тях и Вирджиния даже прекарва известно време в клиника.

През целия си живот Улф е съпровождана от внезапни смени на настроенията. Въпреки че тези постоянни душевен сривове повлияват мощно на обществените ѝ контакти, креативните ѝ качества остават непокътнати.

Смята се, че Вирджиния е страдала от биполярно разстройство – болест, оставила отпечатък върху работата ѝ, във връзките ѝ с хората, в живота ѝ и е най-вероятната съществена причина за самоубийството ѝ.

Тези вътрешни демони в последна сметка я водят до трагичния завършек на живота ѝ през 1941 година, когато се самоубива като цялостни джобовете си с камъни и се потапя във водите на река Оуз, която тече покрай дома ѝ, оставяйки след себе си писма и дневници, които разкриват дълбочината на нейните мисли и болежка.

Има някаква горест, която идва от прекомерно многото познание, от визията на света подобен, какъвто в действителност е. Това е тъгата от разбирането, че животът не е огромно премеждие, а поредност от дребни, незначителни моменти, че любовта не е приказка, а нежна, мимолетна страст, че щастието не е непрекъснато положение, а необичайност, краткотраен взор към нещо, което в никакъв случай не можем да задържим. И в това схващане има дълбока самотност, чувство, че си откъснат от света, от другите хора, от себе си.

Очите на другите – нашите затвори, техните мисли – нашите кафези.

Всеки човек има минало, укрито в него като страници от книга, известна само на него самия; хората обаче съдят единствено по заглавието.

Стаите в които живеят хората вършат не по-малко усещане, в сравнение с техните лица…

Големите общности от хора са невменяеми.

Който не споделя истината за себе си, не може да споделя истината и за другите.

Децата в никакъв случай не не помнят несправедливостта. Те простят доста, само че този грях за тях е непростителен.

Хуморът е първото, което се губи при превода.

Човек не може да мисли, обича и спи добре, в случай че не е вечерял добре.

Свободно да използваме своите благоприятни условия значи благополучие.

Колко пъти хората са употребявали химикалка или четка, тъй като не са имали смелостта да пернат спусъка?

Животът е един сън. Преди събуждането да ни убие.

Илюзия за душата е като атмосферата за земното кълбо.

Странно нещо е човешкият мозък! Капризен, погрешен, непрекъснато плашещ се от сенките.

В края на краищата, няма по-голям разкош от запазването на покой в самото сърце на хаоса.

Само твърдият скелет на навика държи човешкото тяло.

През всичките тези епохи дамите са служели на мъжете като огледала, притежаващи омайна магическа мощ да отразяват мъжката фигура в подсилен растеж. Това частично изяснява какъв брой значими са дамите за мъжете. Отчасти изяснява и острата мъжка реакция към рецензията на жената… Защото в случай че тя стартира да споделя истината, фигурата в огледалото ще се смали: мъжкото предимство ще пострада.