Вечеря за тъпаци“ от Франсис Вебер – супер хитът на

„ Вечеря за тъпаци “ от Франсис Вебер – супер шлагерът на Сатиричния спектакъл от 20 години насам,  на 8 септември ще бъде отдаден на Иржи Менцел. Великият режисьор, който умря в Прага, през 2001-а слага един от най-смешните спектакли в репертоара на трупата с Калин Сърменов, Христо Гърбов, Иван Бърнев, Йорданка Стефанова, Ани Вълчанова, Веселин Ранков.  „ Това е най-дълго играната роля в кариерата ми. Точно този воин не е от най-любимите ми, тъй като да си гадняр не е прекомерно симпатично. Персонажът е резоньорски - не основава обстановки, а попада в личните си клопки. В последна сметка не той, а тъпакът, изигран от Иван Бърнев, става доста по-симпатичен на публиката и се трансформира в основно настоящо лице. Иржи Менцел е занаятчия на простите, само че смислени комедийни гегове, което се реализира доста мъчно “, сподели  Христо Гърбов на зрелище № 300. „ Винаги съм чувствал Менцел като мой татко в театъра. Страшно доста неща съм взел и съм научил от него – и съм доста признателен на срещата ни. Нито съм я мечтал, нито съм я желал, просто по този начин е трябвало да стане. Ние сме шест индивида на сцената - само че постоянно, когато играем „ Вечеря за тъпаци “, усещаме наличието на Менцел, като че ли той ни следи. Спомням си, че когато репетирахме, ни споделяше: „ Тук е текстът на Иван, тук на Христо, а тук има пауза – тук ще има смях! “. Той ни режисираше като диригент. Като човек, който познаваше законите на комедията – като един от последните мохикани на този род. Знаеше по какъв начин се прави качествена – не на низките пристрастености – комедия, която освен буди смях, само че и кара хората да се любуват и на текста, и на актьорската игра “, споделя и Иван Бърнев. Менцел е и от менторите му в киното – той го вика за основната роля в съвършения си филм „ Обслужвах британския крал “.       

Всъщност Иржи Менцел става другар с България, откакто към този момент е другар с Рангел Вълчанов, който е чешки ученик и на млади години работи в фамозната студия " Барандов ". През 1980-а Менцел се среща и с Рашко Младенов. Бъдещият шеф на Сатирата е в Прага на фотоси дружно с целия екип на „ Константин Кирил мъдрец “. Той отива на едно от представленията на Менцел и след финалните аплодисменти се насочат към близката механа. Когато става началник на комиците, незабавно звъни на Иржи и го кани в София. Следват „ Още един път откъм гърба “ и „ Вечеря за тъпаци “ – две от най-легендарните постановки в историята на Сатирата. Плътно до Менцел е Николай Гундеров, който освен му превежда, само че става и един от неговите възпитаници в режисурата. Във времето Менцел от време на време идва в София – става Доктор хонорис идея на НАТФИЗ, гостува на кинофестивалите.

„ Филмите са за хиляди хора и за това няма по какъв начин да бъдат интелигентни. Най-много мъдрост доближава до нас с вица, шегата, хумора - а не посредством наставление и наставление ", споделяше режисьорът на " Строго охранявани влакове ", награден с „ Оскар ". " Опитът ми демонстрира, че най-стойностните неща в киното и литературата са направени, когато не са  възприемани насериозно. Когато казвате нещо съществено, то просто не е откровено ", обясняваше още Менцел. Хуморът, съгласно него, не може да се лимитира и да се прави принудително - комичният резултат се получава, когато думите се изричат с отдалеченост и в контрастност.

Един от достоверните интелектуалци на Пражката пролет от 1968-а признаваше, че в никакъв случай не е бил влюбен във филмите си. " Радвам се, че някои от тях се получиха и хората ги одобряват. Но за мен те не са нещо свято. Правех ги за феновете и фактът, че някой желае да ги гледа, доста ме радва. Възпитан съм старомодно. Когато започнах да се занимавам с кино, си споделих, че би трябвало да го върша по този начин, че хората да го гледат, само че в същото време да не е неуместно. Киното е доста скъпо и нямам право да го фотографирам по този начин, че да си го виждам единствено аз и няколко другари интелектуалци. Съвсем малко кинематографисти могат да си разрешат да работят без сходна настройка. Филмът би трябвало да е за хората. Баща ми беше интелектуалец и доста просветен човек, майка ми беше шивачка - жена от народа. А аз знаех, че моите филми би трябвало да са такива, че да ги схваща майка ми, само че да не се срамя от тях пред татко си. Това не е елементарна работа. Придържам се към този принцип през целия си живот. Исках да върша филми, които да отклоняват хората от слабоумните сериали и да ги водят в кината. Има доста тънка пътечка сред труфя и това, което се назовава „ несъвсем непотребен филм “. Учил съм се от положителните кинотворци, от Чаплин, от италианските кинокомедии, от Били Уайлдър, Мартин Фридж – от филми, които с усмивка демонстрират нашия живот и своите герои като същества, почтени за обич и за състрадание. С усмивка хората могат да бъдат опознати по-лесно. Филмите, издържани в наставнически звук и тези, които плашат, водят до меланхолия – и не са по моя усет. Върху мен повече влияеше мамината усмивка, в сравнение с строгият звук на баща. Затова взех решение да върша комедии, комедии, комедии - и нищо друго, тъй като хубавите комедии са малко, а хората имат потребност от тях. Когато на всякакви фестивали виждам модерни филми -  за жалост на млади създатели - натъжава ме това, че в действителност съвсем всички филми са депресивни, издигат злото и показват един свят, в който нямам предпочитание да пребивавам. Не мога да схвана за какво актуалното международно кино е заслепено от грозотата и злото. Това е тъжно и рисково. Още от първия си филм зная, че киното би трябвало да предизвиква, а не да отблъсква. На депресивните филми им липсва катарзис и те вгорчават живота на хората “, споделяше Менцел.

В драматургията даваше за образец Молиер, измежду чиито съвременници е имало доста съществени създатели, само че от всички е запомнен точно бащата на " Тартюф ". Помнят се Карло Голдони, Чехов и Уди Алън - а не някакви други писатели, припомняше Менцел. " Целта в изкуството е най-важната. Творецът би трябвало да знае на къде върви. И дали хората, които схващат това, което прави, получават нещо от него. Но не в името на персоналната суетност ", споделяше той мъдростта си.