Цвете мило, цвете красно, цвете с тънинко стебло… ♥ Иван ВАЗОВ
Вазовите рози, теменужки и цветя безгласни в дъхав лиричен букет, възхваляващ младостта и любовта.
♥ Видях теменужка
Видях в полето теменужка,
самотна и благоуханна.
- О цветенце, на пролет приятелка
приветлива и ария ранна,
за какво миришеш толкова сладко?
- Затуй съм цвете, братко.
Попитах славея през квас,
кат пейше нежно: - Що туй вършиш -
така чудно си гласеца кършиш? -
А той сподели: - И аз не зная,
само че веселя ли се ил жадувам,
аз требува да пея.
Попитах и сърце младежко,
Залюбено: - Защо така тежко
въздишаш в тая пролет млада?
То отговори: - Ах, небето
така наредило е: сърцето
да люби и да страда.
(Из „ Люлека ми замириса “, 1919 г.)
...
♥ Цвете
Цвете благо, цвете красно,
цвете с тънинко стебло,
що навеждаш така безгласно
свойто хубаво чело?
Що така бързо побледнява
твойта нежна младина?
Що слабнее, изветрява
таз приятна миризма?
Ти засмяно си цъфтеше
във градинка драга нам,
гордо, радостно ти беше:
о, тъгата аз ти знам.
Ти от пръсти се откъсна
нежни, нежни, както ти,
и молба ти се отблъсна.
Младостта ти се скрати.
Не повянвай и не клюмай,
живо цветенце бъди.
И без глас ми тук продумай,
на сърце ми обади.
Развълнувана ли беше
тя, по кое време ръка простря,
та живота ти косеше?
Как тогаз я ти съзря?
Бляскаха ли й очите?
Искри пущаха ли вън?
Тупаха ли й гърдите?
Имаше ли там огън?
Ил лицето й усърна,
кат откъсна тебе с пръст?
Беше ли тя невъзмутима?
Би ли ще туй единствено лъст?
Но нямам доверие, карамфиле,
туй грубо нещо аз,
ний до през днешния ден сме се любили:
откровена е нашта пристрастеност.
Аз душата й към този момент зная:
чиста е кат нейний лик,
неспособна да ласкае,
глас й е сърдечен зов.
Не повянвай, цвете красно,
не губи си живостта,
ах, приказвам ти на вятъра,
кат те мокря със уста!
Няма тая да отминеш
обща орис на света,
като цвят ще да загинеш,
както гине младостта.
Кат е тъйка, да не губим
туй, ах, време без цена,
в упойване да обичан
в таз крилата младина.
(Из „ Майска китка “, 1880 г.)
...
♥ Червените рози
Любях ви, червени рози,
буйно любях ви тогаз,
любях ви, червени рози,
дор и през днешния ден ви любя аз.
Вий красяхте й главата
млада - сексапил обаятелен,
любях ви и аромата -
нейний мирис обичан.
Даже сещах сладки тръпки,
колчем звучният й глас,
диалект, смях, движенья, стъпки
срещах и у други аз;
дори скъпа бе за мене
всяка дева ил жена
с рози на глава червени -
о безумна младина!
(Из „ Люлека ми замириса “, 1919 г.)
* Портретна фотография. Източник: ДА „ Архиви “
