Всеки ден намирам все повече смисъл да съм тук. Репортаж на Глиги от Украйна |
В ранната неделна заран, още преди изгрев, по прашния селски път мина колона бетеери. Наши. А по обяд при съседите пристигна на посетители приятелско семейство с две деца. Съседи са ни, тъй като окопите ни са в гората против тяхната къща.
Къщата е кирпичена, едноетажна, с по два прозореца на всяка стена. Отстрани има още една по-стара къщичка и колиба за принадлежности. Всички покриви са от етернит.
Отпред ограда няма, сред къщата и пътя има поляна. На дъба виси люлка. Докато пиша, слушам по какъв начин децата си играят с кучетата и котките. Кучетата нощем идват и се разхождат с нас до момента в който патрулираме. Не знам кое куче от коя от съседските къщи е, може би и те самите са се подвели по акъла на котките, че всеки в селото има обвързване да ги храни и да си играе с тях. Вече стопираха да се плашат от детонациите на земята и във въздуха.
Дори и в условия на война тези деца си играят на поляната в по-безопасна среда, до момента в който у нас извеждаме нашите по градинките с нараснало внимание. Даже и по вилите се опасяваме да ги пуснем отвън дворовете, тъй като извън прелитат модифицирани " беенвета " и " жипове ".
Тук в селото електрозахранването е прекратено. Не наподобява като на някого да му прави усещане. Ако ти трябват дърва за печката - излизаш от къщата, пресичаш пътя и си в гората, току до нашите окопи. Да сечеш няма потребност - нападали клони има колкото щеш. Няма и следи в миналото да е имало сеч в гората.
Хората си копаят градините, вървят с тубите за вода, гледат си животните. Забранено им е да приказват с нас, само че не и да ни носят кисело мляко и домашно сирене. Те и по този начин ни ги носят, без да беседват. Само един ни заприказва, да изясни по какъв начин ни чул че кашляме неприятно и по тази причина ни сварил чай " от треви ".
А у нас за какво, без никой да ни обстрелва с артилерия, си загубихме селата? Не единствено си запуснахме дядовите къщи, ами и бабите зарязахме там на доизживяване.
Без никой да ни атакува горите, сами ги палим и изсичаме до голо. Защо и защо? За пелети? За пари? Никой не е тръгнал да ни дебаркира на плажовете, а сме ги залели с бетон. Диверсанти ли ни тровят водите? Не, ние самите.
И не е единствено това. През украинските градове минахме небрежно. Но не видях на никое място паркирани по тротоарите коли. Ще кажете - избягали са. Ама и счупени плочки не видях, нито коловози в градинките или разкаляни междублокови пространства. Новото строителство не разрушава историческите здания и не откъсва от парковете.
Където има дупки по пътищата, са от снаряди. Ще ги запълнят, още преди да е свършила войната. А нашите ще си останат.
Тук хората не са се отчуждили. Не са се оградили с двуметрови дувари, не залостват кепенци. Не са вдигнали къщи като прогимназии. Може и да не знаят какво ги чака, само че знаят от кое място идват, кои са и къде се намират.
А ние се загубихме. Загубихме си връзката и със селото, и с природата. Не корените - хората нямаме корени, загубихме си родовата памет. Загубихме си традициите и ги заменихме с някакви подправени ритуали като от меню на Балкантурист. Загубихме си обичайните полезности.
Трудолюбие. Скромност. Спестовност. Просвещение. Вяра. Морал.
От времената, когато даскалът е бил най-уважавания човек в селото и " напред, науката е слънце ", през рабфака и " учи, с цел да не работиш " до " примоция в унесесе ". Образованието на децата не трябваше ли да е отговорност на родителите, а не на страната?
Май в никакъв случай християнството не е било мощно по нашите земи, само че за какво заменихме морала и устоите с поклонения пред чудотворни икони? Загубихме и вярата, вътрешната религия, която не се мери в свещи и кръстове. Можем ли към момента да разграничаваме положително от неприятно?
Тук в Украйна покривите на селските къщи са етернитови, а на църквите - златни. Във всяко оскъдно село. Във всяко!
Съседите си работят нещо по двора. Мъжът все е с работни облекла, а дамата нормално се вижда отдалеко поради оранжевите култивиран ръкавици, само че онази заран излезе по бялата ленена одеждa с необятните ръкави и крачоли и с тях попи росата от зелената поляна. А преди слънцето да се вдигне, стоманата на автомата е толкоз студена на пипане.
Загубихме си същността. Забравихме да се усмихваме, поставили маски за пред шефовете или клиентите. Силните самостоятелни дами не помниха по какъв начин се берат билки по изгрев и по какъв начин се закичват цветя в косите. Мъжете забравихме свещения завет на дедите. И децата си изчанчихме - по наше време беше обикновено момчетата да счупят прозорец с топка или прашка, а юношите - да се сбият за момиче. Сегашните в тикток ли ще създадат тези нелепости и неточности, които са нужни, с цел да може момчето да се трансформира в мъж?
Всъщност какъв брой Българии загубихме? Една премазана под галоша на алената войска. Май от този момент насам не сме имали мощен водач. Има ли персона от последните 70 години, за която в учебниците по история ще написа " народен воин "? Въпросът не е към пиарите.
Трите банкрута през тоталитарния режим за една изгубена България ли ще ги броим или за три? И след това още една, в алените куфарчета, източените банки, пирамидите, групировките и трибуквените застрахователи. Напоследък градовете ни замязяха на европейските, а и ние се почувствахме европейци. А можехме това да сме го създали преди 20 години.
Още какъв брой потъна в къщите за тъщи, терасите, студения запас, кюлчетата, ремонтите на ремонтите, тръбата за мордорски газ?
И в този момент май сме напът да загубим още една. Заменихме връзките с линкове. Приятелствата - със обществени мрежи. Прозорецът с безчет порти - с капиталов портфейл и биткойни. Живеем по един човек в апартамент и се виждаме с родителите единствено на народен празник. Американизирахме се, в неприятния смисъл.
А както се споделя по холивудските военни филми - търсенето на улеснения ще те убие. На война - персонално, в спокойно време - в случай че групово все отлагаме измененията, заобикаляме сложните избори.
В селото кукурига петел и се чува детски смях. Пчели жужат по ябълките и вишните. Над мен дърветата се поклащат от вятъра и прискърцват. Зад хълма се взривяват снаряди. Бихте ли заменили епизодична роля във войната за основната роля в клетката? С всеки ден намирам от ден на ден смисъл да съм тук.
---------
Другите текстове на Глиги от Украйна:
Къщата е кирпичена, едноетажна, с по два прозореца на всяка стена. Отстрани има още една по-стара къщичка и колиба за принадлежности. Всички покриви са от етернит.
Отпред ограда няма, сред къщата и пътя има поляна. На дъба виси люлка. Докато пиша, слушам по какъв начин децата си играят с кучетата и котките. Кучетата нощем идват и се разхождат с нас до момента в който патрулираме. Не знам кое куче от коя от съседските къщи е, може би и те самите са се подвели по акъла на котките, че всеки в селото има обвързване да ги храни и да си играе с тях. Вече стопираха да се плашат от детонациите на земята и във въздуха.
Дори и в условия на война тези деца си играят на поляната в по-безопасна среда, до момента в който у нас извеждаме нашите по градинките с нараснало внимание. Даже и по вилите се опасяваме да ги пуснем отвън дворовете, тъй като извън прелитат модифицирани " беенвета " и " жипове ".
Тук в селото електрозахранването е прекратено. Не наподобява като на някого да му прави усещане. Ако ти трябват дърва за печката - излизаш от къщата, пресичаш пътя и си в гората, току до нашите окопи. Да сечеш няма потребност - нападали клони има колкото щеш. Няма и следи в миналото да е имало сеч в гората.
Хората си копаят градините, вървят с тубите за вода, гледат си животните. Забранено им е да приказват с нас, само че не и да ни носят кисело мляко и домашно сирене. Те и по този начин ни ги носят, без да беседват. Само един ни заприказва, да изясни по какъв начин ни чул че кашляме неприятно и по тази причина ни сварил чай " от треви ".
А у нас за какво, без никой да ни обстрелва с артилерия, си загубихме селата? Не единствено си запуснахме дядовите къщи, ами и бабите зарязахме там на доизживяване.
Без никой да ни атакува горите, сами ги палим и изсичаме до голо. Защо и защо? За пелети? За пари? Никой не е тръгнал да ни дебаркира на плажовете, а сме ги залели с бетон. Диверсанти ли ни тровят водите? Не, ние самите.
И не е единствено това. През украинските градове минахме небрежно. Но не видях на никое място паркирани по тротоарите коли. Ще кажете - избягали са. Ама и счупени плочки не видях, нито коловози в градинките или разкаляни междублокови пространства. Новото строителство не разрушава историческите здания и не откъсва от парковете.
Където има дупки по пътищата, са от снаряди. Ще ги запълнят, още преди да е свършила войната. А нашите ще си останат.
Тук хората не са се отчуждили. Не са се оградили с двуметрови дувари, не залостват кепенци. Не са вдигнали къщи като прогимназии. Може и да не знаят какво ги чака, само че знаят от кое място идват, кои са и къде се намират.
А ние се загубихме. Загубихме си връзката и със селото, и с природата. Не корените - хората нямаме корени, загубихме си родовата памет. Загубихме си традициите и ги заменихме с някакви подправени ритуали като от меню на Балкантурист. Загубихме си обичайните полезности.
Трудолюбие. Скромност. Спестовност. Просвещение. Вяра. Морал.
От времената, когато даскалът е бил най-уважавания човек в селото и " напред, науката е слънце ", през рабфака и " учи, с цел да не работиш " до " примоция в унесесе ". Образованието на децата не трябваше ли да е отговорност на родителите, а не на страната?
Май в никакъв случай християнството не е било мощно по нашите земи, само че за какво заменихме морала и устоите с поклонения пред чудотворни икони? Загубихме и вярата, вътрешната религия, която не се мери в свещи и кръстове. Можем ли към момента да разграничаваме положително от неприятно?
Тук в Украйна покривите на селските къщи са етернитови, а на църквите - златни. Във всяко оскъдно село. Във всяко!
Съседите си работят нещо по двора. Мъжът все е с работни облекла, а дамата нормално се вижда отдалеко поради оранжевите култивиран ръкавици, само че онази заран излезе по бялата ленена одеждa с необятните ръкави и крачоли и с тях попи росата от зелената поляна. А преди слънцето да се вдигне, стоманата на автомата е толкоз студена на пипане.
Загубихме си същността. Забравихме да се усмихваме, поставили маски за пред шефовете или клиентите. Силните самостоятелни дами не помниха по какъв начин се берат билки по изгрев и по какъв начин се закичват цветя в косите. Мъжете забравихме свещения завет на дедите. И децата си изчанчихме - по наше време беше обикновено момчетата да счупят прозорец с топка или прашка, а юношите - да се сбият за момиче. Сегашните в тикток ли ще създадат тези нелепости и неточности, които са нужни, с цел да може момчето да се трансформира в мъж?
Всъщност какъв брой Българии загубихме? Една премазана под галоша на алената войска. Май от този момент насам не сме имали мощен водач. Има ли персона от последните 70 години, за която в учебниците по история ще написа " народен воин "? Въпросът не е към пиарите.
Трите банкрута през тоталитарния режим за една изгубена България ли ще ги броим или за три? И след това още една, в алените куфарчета, източените банки, пирамидите, групировките и трибуквените застрахователи. Напоследък градовете ни замязяха на европейските, а и ние се почувствахме европейци. А можехме това да сме го създали преди 20 години.
Още какъв брой потъна в къщите за тъщи, терасите, студения запас, кюлчетата, ремонтите на ремонтите, тръбата за мордорски газ?
И в този момент май сме напът да загубим още една. Заменихме връзките с линкове. Приятелствата - със обществени мрежи. Прозорецът с безчет порти - с капиталов портфейл и биткойни. Живеем по един човек в апартамент и се виждаме с родителите единствено на народен празник. Американизирахме се, в неприятния смисъл.
А както се споделя по холивудските военни филми - търсенето на улеснения ще те убие. На война - персонално, в спокойно време - в случай че групово все отлагаме измененията, заобикаляме сложните избори.
В селото кукурига петел и се чува детски смях. Пчели жужат по ябълките и вишните. Над мен дърветата се поклащат от вятъра и прискърцват. Зад хълма се взривяват снаряди. Бихте ли заменили епизодична роля във войната за основната роля в клетката? С всеки ден намирам от ден на ден смисъл да съм тук.
---------
Другите текстове на Глиги от Украйна:
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ