Купих сандвич и кафе на един бездомник. Тогава той ми даде бележка, която промени всичко
В онази студена зимна вечер купих сандвич за един скитник и неговото куче. Тогава ми се стори, че това е просто положително дело. Но когато той ми подаде записка, намеквайки за минало, което бях изцяло не запомнила, разбрах, че тази среща не е инцидентна.
Работех в магазин за спортни артикули в центъра на града. След 17 години брак, развъждане на двама младежи и безчет късни смени, мислех, че към този момент нищо няма да ме изненада. Но животът още веднъж ме учуди.
Този работен ден беше изключително сложен. Беше по празниците и недоволни клиенти желаеха да връщат стоките си, ссвен това касовият уред продължаваше да прави проблеми.
Когато промяната ми свърши, бях доста изтощена. Температурата на открито бе паднала до писклив мраз – термометърът показваше -3°C.
Вятърът виеше сред постройките и разпръскваше части хартия по тротоара. Увих се в палтото си, мечтаейки за гореща баня вкъщи.
На път за рейса забелязах павилион за сандвичи, който стоеше там откогато работех в магазина.
От металната повърхнина на грила се издигаше пара. Ароматът на пържено месо и подправки съвсем ме накара да спра, само че въпреки всичко подминах – щях да вечерям у дома.
Спрях обаче, когато видях скитник с куче да се доближава до павилиона. Мъжът изглеждаше на към 55 години, очевидно замръзваше и, съдейки по погледа, с който гледаше към печащото се месо, беше доста гладен.
Върху себе си имаше фино палто, а горкото кученце съвсем нямаше четина. Сърцето ми се сви.
– Ще поръчваш ли или просто ще стоиш? – внезапният глас на продавача ме извади от унеса.
Гледах по какъв начин бездомникът набира храброст.
– Моля, господине… Може ли малко топла вода? – попита той, прегърбвайки плещи.
– МАХАЙТЕ съдебна експертиза ОТ ТУК! Това не е щедрост! – излая продавачът.
Кучето се притисна към стопанина си и раменете му се отпуснаха. Тогава видях пред очите си лицето на баба ми.
Тя ми разказваше истории за сложното си детство и по какъв начин една добрина е избавила фамилията им от апетит. Никога не забравих този урок.
Думите й отекнаха в главата ми:
„ Добротата не коства нищо, само че може да промени всичко. “
Тогава споделих без даже да се замисля:
— Две кафета и два сандвича.
Продавачът кимна и бързо извърши поръчката. Подаде ми поднос, аз платих, взех храната и побързах да настигна бездомника.
Когато му подадох храната, ръцете му трепереха.
— Бог да те благослови, дете — прошепна той.
Кимнах неудобно, приготвяйки се бързо да се прибера. Но дрезгавият му глас ме спря.
— Почакайте.
Обърнах се и го видях да изважда химикал и хартия, бързо записа нещо и по-късно ми я подаде
„ Прочетете го вкъщи “, сподели той със загадъчна усмивка.
Кимнах, сложих бележката в джоба си и продължих напред, като към този момент обмислях дали ще има място в рейса и какво да сготвя за вечеря.
Бележката, която промени всичко
Вкъщи вечерта мина както нормално. Децата се оплакваха от учителите си, а мъжът ми Том, говореше за нов клиент в адвокатската си адвокатска фирма.
Забравих за бележката до идната вечер, когато започнах да подготвям прането. Изглаждайки смачканото листче, прочетох:
„ Благодаря ви, че спасихте живота ми. Не го знаете, само че вие към този момент го спасихте един път. “
Под надписа имаше дата от преди три години и името на кафенето: „ Lucy’s Café “.
Дрехите съвсем паднаха от ръцете ми.
Това беше обичаното ми кафене до затварянето му. И тогава си спомних този ден.
В оня ден имаше стихия и доста хора влязоха в кафенето, с цел да се скрият от дъжда. Един мъж, влажен до кости, влезе вътре. В очите му се четеше освен глад… само че и нещо друго.
Никой даже не го погледна с изключение на мен. Сервитьорката се канеше да го изгони, само че още веднъж чух гласа на баба ми. Така че просто му купих кафе и кроасан. Усмихнах се и му пожелах приятен ден. Мислех, че не значи нищо.
Но това беше същият човек. И в този момент сърцето ми още веднъж се късаше.
Нов късмет
На идващия ден си потеглих рано от работа. Той беше там, покрай будката за сандвичи, сгънат с кучето.
– Прочетох бележката – споделих с усмивка. – Не мога да допускам, че помните този ден.
Той ме погледна сюрпризиран.
– Ти си светлината в този нечовечен свят, дете. Ти ме избави два пъти.
„ Не “, поклатих глава. „ Беше единствено малко храна и човешка емпатия. Искам да направя повече. Мога ли да ти оказа помощ? “
Той ме гледа дълго.
– Защо правиш това?
– Защото всеки заслужава втори късмет. Истински.
Той кимна и аз му споделих да ме последва.
Намерихме му заслон, помогнахме му да възвърне документите си и започнахме дарителска акция. Един от сътрудниците на брачна половинка ми, юрист, се съгласи да му помогне с уреждането на обществена помощ.
Месец по-късно Виктор – по този начин се споделяше бездомникът – нае стая и си откри работа в склад, където му разрешиха да докара кучето си Лъки.
На рождения ми ден се почука на вратата.
Виктор стоеше с торта, безпрепятствено избръснат, в нови облекла. Лъки размаха радостно опашка.
– Ти ме избави три пъти – сподели той. – В кафенето, в павилион за сандвичи… и в този момент.
Сдържах сълзите си и го поканих у дома.
И тогава си помислих: какъв брой още Виктори като този чакат да бъдат видяни?
Сега всеки ден дублирам на децата си:
„ Бъдете положителни. Винаги. В последна сметка това може да избави нечий живот. “
