Операция ``Руска хромозома``: Как се роди митът, че Кремъл има свещеното право да води война |
В началото беше Словото. Путин на територията на Украйна. Нейният обсег бързо задмина мащабите на всички „ неспециални “ военни интервенции, извършени от Русия (СССР) след Втората международна война. Тази „ спецоперация “ е като загоряла тенджера, чиято миризма не може да бъде убита с никакъв „ цензурен “ мирис.
Въпреки това, колкото и ужасно да звучи, плаши ме не самото събитие, а по какъв начин се възприема. Наблюдаваната реакция на масите съдържа прекомерно огромен капацитет, повече от задоволителен освен за тази, само че и за десетки други специфични и не толкоз специфични интервенции. За да разберем за какво руснаците през днешния ден толкоз желаят " специфични интервенции " - положителни и разнообразни - ще би трябвало да трепанираме националния череп и да се заровим в груповото му наличие.
Аутопсия на група " Б "
Ние напълно не сме първото потомство, което е озадачено от въпроса " какво се случва в черепните кутии на старейшините в Кремъл ". В началото на 80-те години на предишния век този проблем закупи особена заостреност за новата американска администрация, ръководена от „ артиста “ Рейгън. Той сложи на екипа си задачата да моделира по-нататъшното развиване на Съюз на съветските социалистически републики. Но защото Рейгън не вярваше в действителност на Вашингтонския политически хайлайф (като Тръмп, само че за разлика от Тръмп Рейгън беше адекватен), той образува две групи за решение на казуса: група „ А “, която се състоеше от чиновници на Държавния департамент, Министерството на защитата и т. н., и група " Б ", формирана от самостоятелни анализатори, академични преподаватели и други общественици, рядко призовавани да вземат решение държавни проблеми от подобен мащаб.
Докладът, направен от група „ А “, въз основа на разбор на руската политика, изхожда от хипотезата, че със „ застаряването “ си руската система ще стане по-разхлабена и по-малко нападателна, което значи, че тя гладко ще регенерира, доближавайки от ден на ден западния модел. Авторите на отчета посъветваха Рейгън да бъде по-учтив с Москва, да глади " мечката " по козината и да чака, до момента в който тя стане безобидна като болонка.
При подготовката на отчета си група " Б " взе за насочна точка не руската политика, а комунистическата идеология и стигна до безусловно противоположни заключения. Авторите на различния отчет настояват, че в главните си постулати идеологията на Кремъл остава непроменена, антагонистична във връзка с всички полезности на западния свят и затова, до момента в който старее и се разпада, руската система ще става по-опасна и по-малко предсказуема. Препоръката на група " Б " беше в такъв рисков миг да се провежда оптимално въздържане на системата, оказвайки ѝ твърда опозиция във всички направления.
Рейгън повярва на група " Б " и нейния именит водач - историка Ричард Пайпс. Животът удостовери правилността на това решение. Предопределен от нападателната си антилиберална идеология, Съюз на съветските социалистически републики настойчиво се въвличаше във все по-нови военни случки и в конкуренция за въоръжаване. Тъй като Рейгън не отстъпи, а ресурсите на Кремъл бяха лимитирани, в последна сметка Съветският съюз гръмна от вътрешно напрежение.
Тази история ме въодушеви да се възползвам от опита на група „ Б “ и при разбора на Русия от ерата на „ специфичните интервенции “ да се съсредоточа най-вече върху еволюцията на актуалната съветска идеология , която съгласно мен предопределя политическата логичност на дейностите на Кремъл както в този момент, по този начин и в бъдеще.
Синдром на безспорното доверие
Буквално незабавно след историческата тирада на Путин, в Русия се появи нова паранормалност. Определяща линия на тази паранормалност стана синдромът на безусловно доверие на популацията към формалната информация, популяризирана от управляващите. По-голямата част от хората съвсем незабавно изгубиха способността си да мислят сериозно, т.е. изгубиха способността си независимо да преценят показаната информация от Кремъл и да я филтрират, разделяйки я на правдоподобна и неправдоподобна. Напротив, в мозъците беше блокирана всяка, даже и най-надеждната и правдоподобна различна информация от други източници.
В резултат на това се появи феноменът на поточно схващане, при който митологеми, основани и популяризирани от Кремъл, без да срещат сериозна опозиция, неотложно се вграждат в всеобщото схващане и по-късно се транслират в милионни тиражи, сливайки се в един безконечен поток. Така, както един патологичен вирус вгражда своя генетичен материал в ДНК на милиони атакувани от него кафези, с цел да може по-късно безпределно да се възпроизвежда. Но с цел да се случи това, клетките би трябвало да са предразположени към възпаление и да липсва имунитет.
Подкрепата на „ специфичната интервенция ” от популацията се дължи не толкоз на успеваемостта на кремълската агитация, колкото на предразположеността на " гостоприемниците " към нея и неналичието на защитни механизми, които предотвратяват осведомителното принуждение. Едновременно с началото на „ специфичната интервенция “ популацията на Русия беше сложено в положение на обществен транс, непосредствен по своите характерности до всеобщата внушаемост.
Но както отбелязва един от основоположниците на класическата немска философия, нито един хипнотизатор по света не може да успее, в случай че хипнотизираният се смее в лицето му. Жителите на Русия не се смееха, когато слушаха речта на Путин. Те бяха готови за тази тирада от десетилетия и епохи развиване на духовната просвета и това е най-тъжната вест от всички, които считам да ви оповестя през днешния ден.
Трите източника, трите съставни елементи на путинизма
Нищо не поражда от нищото. Новата паранормалност не е разследване на въображението на Путин. Митът „ спецоперация “ не е изобретателен артикул нито на самия Путин, нито на администрацията му. Той пристигна в Кремъл извън, беше отразен от огледалото на съветската посткомунистическа власт и се върна назад във външната среда, откъдето пристигна, като идея за „ съветски свят “, сходна на есетра, само че не от второ, а от трето качество.
Този задоволително плосък свят, както и преди се крепи на трите съветски кита:
православният фундаментализъм
славянофилството
сталинизма (радикалната версия на съветския болшевизъм)
Самото изброяване на тези „ духовни корени “ подсказва, че тази идеология никога не е била открита на бунището (въпреки че на мнозина им се коства, че е тъкмо оттам), а е обрасла със стъбла, чиито корени са в дълбините на съветската духовна просвета, в нейното мрачно подземие. И единствено по тази причина, съгласно мен, пропагандата потегли толкоз мощно.
Според историка Ключевски доникъде на 19 век руснаците се образуват като политическа нация, т.е. като културна общественост със личен език и вяра, която съумява да образува централизирана държавност като своя политическа обвивка. Това беше официално и неофициално теократична страна, чийто живот е построен към православието, вяра с световни упоритости и искания за изключителност. Политическият и религиозният живот на империята са били неразделни един от различен, а императорът е бил и официално глава на църквата. Според мен оттогава до през днешния ден Русия остава теократична страна в открита или латентна форма (както в руската ера, когато комунизмът краткотрайно беше държавна религия).
Приблизително по същото време, в средата на 19 век, в Русия стартира да се оформя световна идеология. Но през цялото време процесът потегли „ не както би трябвало “. Факт е, че когато руснаците занапред се оформяха като политическа нация, процесът на образуване на нациите в Европа към този момент вървеше бързо - общности от по-висок порядък, обединени не на правилото на кръвта и религията, а към гражданствеността (набор от нереални, хуманни по своята природа ценности). Ето за какво зараждащата се съветска идеология трябваше да се „ преобуе в придвижване “ и незабавно да развие отношението си към нацията и националната страна.
В резултат на това идеологията в Русия се появи по едно и също време в два конкуриращи се формата:
- западен , който незабавно разпозна преимуществото на западния социално-икономически модел и изиска използването му в Русия;
- славянофилски , който отхвърли този модел и изиска изолацията на Русия от Запада, с цел да резервира нейната автентичност (разбирай – православната ѝ същност).
Това, в бъдеще, образува не един, а два евентуално вероятни духовни модела на политическото развиване на Русия: православно-западен и православно-славянофилски.
През 20-ти век историческото развиване на Русия се реализира основно в лоното на православно-западния модел. В края на 19 век западният модел се радикализира и частично гълтам месианския възторг на славянофилството.
Така, частично като хибридно духовно придвижване, поражда болшевизмът. Сравнително дребната фракция на болшевиките, в изискванията на война и съсипия, съумя да наложи своята квазирелигиозна философия на съветското общество и да узурпира политическата власт.
Впоследствие Голямата меланхолия, дружно с голям брой други условия, станаха „ спусък “ за израждането на болшевизма в сталинизъм – радикална, тоталитарна, латентна националистическа идеология, в която пролетарският месианизъм е органично вписан в православното месианство.
Всъщност, от висотата на днешния ден, може да се каже, че сталинизмът в никакъв случай не е бил инцидентен зиг-заг на изгубената съветска душа, а е заложен в генералното русло на развиването на съветската идеология, бил е тясно обвързван с незападните съставни елементи на болшевизма - както със славянофилството, по този начин и с радикалното православие, което може да се преглежда като негов предходник. Сталинизмът, обвързван с духовното завещание на Русия и, даже подложен на спънка, не се развъди, а изпадна в конспиративност и се трансформира в „ ъндърграунд “.
Мисли от подземието
Болшевизмът като придвижване умря през 1953 година, не тъй като Сталин умря, а вследствие на антибериевския прелом, осъществен от наследниците на Сталин, който постави завършек на ерата на " тирания на пролетариата " - т.е. на теорията и практиката на неограниченото политическо принуждение. Последваха четири дълги десетилетия на бавното му разложение и преобразяване в интелектуален компост. Болшевизмът, по-рано много интегрално придвижване, стартира да се разпада на съставните си елементи, т.е. на интегрираните в миналото в него фрагменти от западен и славянофилски модел.
Изпод олющената фасада стартира да наднича остарялата мазилка: щеше да пламне омраза сред литературните среди, които стояха зад списанията „ Новий мир “ и „ Октябр “, в които се анализираше безконечният спор сред западняци и славянофили; консервативните и демократичните крила ясно щяха да се дефинират в партийната цитадела; анонимните черностотински писма щяха се разхождат из страната, „ плачейки “ за съветския народ.
Не беше изключение и дисидентската общественост. Съвсем скоро в нея се образуваха същите два полюса: насочен към Европа и демократичните полезности и антизападен, религиозно-консервативен. Това разделяне беше персонализирано от фигурите на Сахаров и Солженицин. Антисъветизмът и антикомунизмът на Солженицин задълго замъглиха естеството на неговите идеологически възгледи като нещо по-малко значимо спрямо битката му с режима. Напразно. Има смисъл да ги разгледаме от близко. Ето дребен фрагмент от последната му огромна творба през 90-те години:
Солженицин за Украйна
„ Не мога да загатна, без пронизваща мъка, изкуственото ампутиране на източните славяни ... Още с първите стъпки от основаването на украинската страна там се раздухваше въображаемата военна опасност от Русия - за подсилване на политическите редици.. „ Заплахата от война “ беше толкоз жадувана от тях (за подсилване на към момента дезорганизираното „ украинско схващане “), че беше задоволително Русия да съобщи единствено желанието си да продава нефт (не на ниска цена, а на международни цени) – и Украйна да отговори заплашително: „ Това е война!!! “ <...> Докато украинските националисти разпростираха своята идеология, в страната вземаха връх най-крайните тълкования и апели. Научихме, че украинската нация е „ супернация “, че произлиза от хилядолетните дълбините на вековете; че освен Свети Владимир е украинец, само че даже, явно, и Омир, и учебниците в Украйна са комично изменени в сходен дух, тъй като украинският шовинизъм, при толкоз очевидно малцинство на националистите, е принудително повдигнат в идеологията на цяла Украйна. “
Подбирайки откъс от Солженицин на мен ми беше най-трудно да схвана къде да слага точката. Може би щеше да бъде по-добре да копирам целия текст, само че от това надали има потребност, всички го чуха в обобщение в речта на Путин на 22 февруари.
Далеч съм от мисълта да упреквам президента в плагиатство, само че новото, в това, което споделя през днешния ден Путин, е единствено, че е казано от Путин. Всички тези хрумвания са артикул на отломките на комунистичесската идеология, които в продължение на десетилетия, по време на застоялия руски ъндърграунд, а по-късно безстопанствени, лежаха в задния двор на „ шеметните “ 90-те година
От ъндърграунда - на „ Лужники “
Перестройката беше бенефис на „ новоизлюпените “ съветски западняци. Всички останали идеологически течения първо бяха изместени на назад във времето, а след 1993 година бяха напълно пратени в конспиративност. Там те деградираха и се разделиха на секти: гумильовска, сталинистка, коренно православна и други Те имаха своите пророци в лицето на Кургинян, Дугин или Проханов (не мога да изброя всички), към които се отнасяха като към „ свещени простаци “. Веднъж подложени на напън, тези духовни течения започнаха интензивно да се смесват между тях, образувайки най-странните и невероятни комбинации от позиция на здравия разсъдък – като православни сталинисти или леви евразийци. Можеха да вегетират по този начин десетилетия, само че при започване на 21 век се откри покупател на едро за цялата тази „ отпадъчна хартия “ в лицето на новата власт.
Факт е, че редом в политическата сфера протичаше различен развой. Малка, само че сплотена група от " питерци ", по силата на инцидентни условия, крепко яхна властта в Русия и имаше остра потребност от идеологическа аргументация за политическите си упоритости. Самата тя, притежавайки всички признаци на много консервативна политическа фракция, естествено гравитира към избран еретически светоглед. Затова още в първия стадий се появи взаимно привличане сред „ православния ъндърграунд “ и „ питерския “.
Плод на тази обич стана оксиморонът от ерата на Путин „ православни чекисти “ и техният манифест, анонимният многотомник „ Проект Русия “, оповестен през 2005-2010 година
До 2012 година обаче този „ съюз на меча и ралото “ не беше обществен. Контактите имаха подмолен темперамент, а извънбрачните хрумвания, които се раждаха от тези контакти, Кремъл се опитваше да потули, доколкото е допустимо. И едвам след несполучливата гражданска война от 2011-2013 година, срамежливостта беше захвърлена. Руското държавно управление, което търсеше всеобща идеология от началото на 90-те години, внезапно осъзна, че през цялото това време е стъпвало по златен пясък. Не е нужно да се основава нищо, всичко на процедура е готово и Кремъл грижливо прибра „ съветските евразийци “, тъпкани досега в калта, изми ги, среса ги и ги сложи на трона.
Ефектът надмина и най-смелите упования. Всъщност, имайки дълбоки корени в съветската духовна просвета (не по-малко дълбоки от „ западничеството “), православно-славянофилската мантра мощно „ нахлу “ измежду народа, който малтретиран от десетилетия безвластие, безнравствен от принуждение и по този начин и не се възвърне от шока, провокиран от моменталния срив на Империята. Руското евразийство, в своята най-декадентска, неуместна версия, стъпи от ъндърграунда напряко в „ Лужники “.
Символът на вярата в Кремъл
При първата среща с новата идеология на Кремъл поражда чувство за интелектуална несръчност – дотолкова продуктът изглеждаше недопечен набор от алогизми. Но когато окото свикне с тъмнината, започваш да различаваш много разпознаваеми и никога нови градивни детайли, които разрешават концепцията да се класифицира като латентна вариация на „ расовите теории “.
Превъзходството на съветската нация
Както в множеството други сходни теории и тази се основава на хипертрофиралата визия за ролята и смисъла на съветската нация, на която се придават чертите на неповторим и непостижим индивид на историята. Тази теза има два вектора: вътрешен и външен. Вътрешният вектор допуска признаването на безусловния приоритет на нацията пред личността. Външният - признание на безусловното предимство на съветската нация над всички други народи и нации. Най-трагикомична форма тази теза закупи в думите на един от основните придворни идеолози – Медински - за съществуването на спомагателна хромозома у руснаците.
Непълноценността на другите народи
Един от крайъгълните камъни на новата идеология е тезата, че единствено съветската нация е способна да сътвори пълноценна суверенна страна. Кремъл отхвърля тази дарба на по-голямата част от другите народи, считайки ги за „ нищо повече от „ прокси “ на Съединените щати ", с стеснен суверенитет. Особено непълноценна от тази позиция е Украйна, чиято държавност, съгласно Кремъл, е изкуствена и съществува само с помощта на външна поддръжка.
Естественият зложелател
Според идеолозите на Кремъл съветската нация има натурален зложелател – англосаксонците. Както прилича на митичен зложелател, англосаксонците са митична категория. Ако са имали поради актуалните британци и производната им - американците, то това са въпреки всичко норманите, които преди време разпръснаха и асимилираха англосаксонците, само че на кого му пука за сходни елементи. Колкото по-малко действителни са англосаксонците, толкоз по-удобни са те като натурален зложелател.
Тяхната проекция в Русия е " петата колона ", която в този момент е превърната от политическа категория в етнокултурна - това са всички, ментално близки до англосаксонците. Основните последователи на англосаксонците сега са украинците, само че това е чисто функционално решение и на тяхно място може да бъде всеки.
Украйна като Свещения граал
След Солженицин и други евразийци Кремъл придава изключително митично значение на контрола над Украйна. Тезата за невъзможността на съществуването на Руската империя, в случай че не включва Украйна, в никакъв случай не е била рационално обоснована от никого, приема се като безусловна аксиома и е основополагаща във всички геополитически структури на Кремъл. Украйна, съгласно него, си заслужава както литургията, по този начин и „ специфичната интервенция “, която може да бъде проведена в центъра на Европа като последна и решаваща борба.
Правото на война
Наличието на свещена цел е задоволително опрощение за войната като средство за реализиране на тази цел. Към това се прибавят ницшеански претекстове, лъхащи на достоевщина – " мизерна гад ли съм или имам права? ". В съзнанието на Кремъл „ мога “ значи по едно и също време „ имам право “ и „ би трябвало “. В този смисъл новата идеология е апотеозът на оня фетиш към силата, който години наред беше вътрешна вяра на питерския клан. Милитаризмът на новата идеология не е нужда, а проявяване на същността.
Представата за войната като нормалност
Реабилитацията на войната освен като вероятен, само че и като най-ефективен инструмент за реализиране на външнополитическите цели, е естествено продължение на философията на насилието. Апокалиптичната и митологична визия, че войната по този начин или другояче е неизбежна, защото Съединените щати ще я отприщят, с цел да предотвратят неизбежния си финансов и честен банкрут, подтиква личния милитаризъм и даже желанието да я започнеш пръв, с цел да имаш някакви илюзорни преимущества.
Правилата на идеологията
Огромният триумф на милитаристичната агитация, който се следи през днешния ден от Москва до покрайнините, по никакъв начин не е инцидентен и не е кратковременен. Той стана вероятен само с помощта на това, че Кремъл в действителност се снабди с пълноценно и напълно „ идеологическо оръжие за всеобщо заличаване “. Идеологията на съветския хипернационализъм съумя да сплоти кремълския хайлайф не външно, а вътрешно, не посредством боязън, а посредством религия. Предполагам, че забележителна част от обкръжението на президента в действителност е наранена от този вирус и това, което виждаме, не е превземка, не е цинизъм, а един тип групов възторг на членовете на полу-религиозен медал.
При това въобще не е наложително всички да имат вяра по еднакъв първичен метод, в онази карикатурна форма, която придават на тази разкол Соловьовци и Кисельовци. Това може да бъде и доста фина философия. Тази нова идеология ще става все по-важна при вземането на политически решения, а самостоятелните разлики и ползите на обособените водачи ще стават все по-маловажни. Съответно войнствеността и агресивността на режима единствено ще се усилват. Той ще се стреми да запълни със себе си всички пространства, които събитията оставят свободни за него, до момента в който не се удари в друга мощ, която не е в положение да преодолее.
Как да върнем Русия?
В средата на 90-те години на предишния век именитите " старци " Заславская и Шанин проведоха фешън сбирки измежду интелигенцията в Москва под лозунга " Накъде отива Русия? " Предупреждавах ги, със забележителна неизменност, че вървят не натам, където присъстващите биха желали и че всичко ще свърши с нов Съюз на съветските социалистически републики. Днес, когато Русия най-сетне стигна тъкмо там, където чаках, на дневен ред е различен въпрос – може ли да бъде върната? Честно казано, малко са сполучливите образци за непринудено връщане от този „ адрес “, с три или шест писма в обозримото историческо минало, и те са връщани основно с въже към непознат танк.
Но има и положителни вести - положението, до което е доведено съветското общество през днешния ден, несъмнено. Свидетели сме на прочувствено изгаряне, което не може да бъде постоянно. Има два сюжета по какъв начин тази факла да се трансформира във безконечен огън, само че и двата са едва използвани за днешна Русия.
Първият ви разрешава да горите, пиейки от непознат запас - разновидността на Северна Корея спрямо Китай - само че толкоз от Китай не може да се изпие.
Вторият ви разрешава да се топлите, изгаряйки себе си парче по парче – това е разновидността на рационализация на Сталин за сметка на съветското селячество, който стига за половин век, само че казусът е, че селяните към този момент бяха ограбени преди 100 години, и в Русия към този момент няма кой да бъде ограбен.
Остава една алтернатива – задоволително бързо (от няколко месеца до няколко години) да изгориш на огъня на студената революция и да се утаиш в пепелта на тлеещата гражданска незаинтересованост.
Не се ангажирам да предвиждам по какъв начин тъкмо ще бъде заровен режимът под тези пепелища, само че считам този сюжет за главен в средносрочен проект. В същото време вадя пред скоби въпроса за нуклеарната пепел, която се излива от тв приемника на Кремъл.
Разбира се, в случай че някой желае групово да се самоубие, това мъчно може да се предотврати, само че самоубийците не строят дворци.
На процедура през днешния ден към този момент сме изправени пред въпроса по какъв начин да размагнетизираме Русия, когато новоизлюпените сектанти оставят Кремъл на мира. Основният извод, който се постанова от горещите следи, е следният: Колкото и отвратителни да са „ съветските видове “, „ съветските хрумвания “ наподобяват още по-страшни . Руските хора живеят в тоталитарна матрица, която се възпроизвежда от ера в ера. Руските хрумвания основават тази матрица. Много мини бяха взривени към лустрацията през отминалите 90 година, каквато в никакъв случай не се беше случвала в Русия, а още повече ще бъдат взривени към идната лустрация от 30-те (а може би към този момент и през 20-те). Не знам какъв брой огромна би трябвало да е тя по отношение на сегашната ръководеща класа, това би трябвало да бъде деликатно претеглено.
Но идеологическата лустрация би трябвало да бъде тотална.
Като се има поради наркотичната взаимозависимост на съветския нрав от всички типове холистични, мистични и тоталитарни възгледи, ще е належащо да се забрани разпространяването на всевъзможни хрумвания, сходни, симетрични и идентични с тези, които в своето развиване са довели до оправдаването на „ специфична интервенция “ в Русия. Всяко разпространяване в Русия на хрумвания, които директно или индиректно оправдават гнет под маската на какъвто и да е идеологически формат - било то православие, комунизъм, сталинизъм, шовинизъм или нещо друго, всеки опит за разпространяване на тези хрумвания в страната и недържавните сфери, би трябвало да бъдат изрично табу.
Предвид комплицирания произход на казуса, две ограничения се постановат като предпочитани:
Децърковизация
На първо място в Русия би трябвало да се извърши строга антиклерикализация и цялостно практическо и действително обособяване на църквата като цяло и на Православната черква в частност от учебното заведение (в необятния смисъл) и страната. Руската православна черква, като организация, която изцяло се дискредитира като поддържа и оправдава терора, би трябвало да бъде денационализирана организационно и идеологически, лишена от всякаква държавна поддръжка и оставена на своето паство, което би трябвало да си върне правото на глас по църковните въпроси. Може би в този случай, на мястото на „ пирамидата “ Руска православна черква, най-накрая ще се сътвори естествен либерален църковен съюз, който е съдружие на свободни енории, самоуправляващи се и финансирани извънредно със средства на своите енориаши.
Декомунизация
Най-накрая в страната би трябвало да се извърши цялостна и поредна декомунизация (а не десталинизация). Пропагандата на комунистическите хрумвания би трябвало да бъде неразрешена, самите хрумвания би трябвало да бъдат разобличени като античовешки. Трябва да бъдат неразрешени всички политически организации, които публично проповядват комунизъм и оправдават терора във всяка негова демонстрация. Същото важи и за всички модерни производни на комунизма, в това число евразийските утопии на Дугин и Проханов, сурковското новоруско страдалчество, стрелковските възстановки и впрочем охолно процъфтяващи детайли на гробището на съветския комунизъм.
Струва ви се, че това е нереалистично? Днес - да. Утре ще бъде действително. Махалото на съветската история се е залюляло прекомерно надалеч настрана. За да го измъкнем от този вълчи ъгъл, ще са нужни сложни, от време на време даже жестоки решения, които през вчерашния ден изглеждаха ненужни и даже немислими. Времето на полумерките свърши. Когато вземаме тези решения, би трябвало да помним, че не неприятните хора, а неприятните мисли вкараха Русия в задънената улица на историята.
*Владимир Пастухов, лекар на политическите науки, University College of London; Публикацията е водещ материал в последния брой на " Новая газета "
Въпреки това, колкото и ужасно да звучи, плаши ме не самото събитие, а по какъв начин се възприема. Наблюдаваната реакция на масите съдържа прекомерно огромен капацитет, повече от задоволителен освен за тази, само че и за десетки други специфични и не толкоз специфични интервенции. За да разберем за какво руснаците през днешния ден толкоз желаят " специфични интервенции " - положителни и разнообразни - ще би трябвало да трепанираме националния череп и да се заровим в груповото му наличие.
Аутопсия на група " Б "
Ние напълно не сме първото потомство, което е озадачено от въпроса " какво се случва в черепните кутии на старейшините в Кремъл ". В началото на 80-те години на предишния век този проблем закупи особена заостреност за новата американска администрация, ръководена от „ артиста “ Рейгън. Той сложи на екипа си задачата да моделира по-нататъшното развиване на Съюз на съветските социалистически републики. Но защото Рейгън не вярваше в действителност на Вашингтонския политически хайлайф (като Тръмп, само че за разлика от Тръмп Рейгън беше адекватен), той образува две групи за решение на казуса: група „ А “, която се състоеше от чиновници на Държавния департамент, Министерството на защитата и т. н., и група " Б ", формирана от самостоятелни анализатори, академични преподаватели и други общественици, рядко призовавани да вземат решение държавни проблеми от подобен мащаб.
Докладът, направен от група „ А “, въз основа на разбор на руската политика, изхожда от хипотезата, че със „ застаряването “ си руската система ще стане по-разхлабена и по-малко нападателна, което значи, че тя гладко ще регенерира, доближавайки от ден на ден западния модел. Авторите на отчета посъветваха Рейгън да бъде по-учтив с Москва, да глади " мечката " по козината и да чака, до момента в който тя стане безобидна като болонка.
При подготовката на отчета си група " Б " взе за насочна точка не руската политика, а комунистическата идеология и стигна до безусловно противоположни заключения. Авторите на различния отчет настояват, че в главните си постулати идеологията на Кремъл остава непроменена, антагонистична във връзка с всички полезности на западния свят и затова, до момента в който старее и се разпада, руската система ще става по-опасна и по-малко предсказуема. Препоръката на група " Б " беше в такъв рисков миг да се провежда оптимално въздържане на системата, оказвайки ѝ твърда опозиция във всички направления.
Рейгън повярва на група " Б " и нейния именит водач - историка Ричард Пайпс. Животът удостовери правилността на това решение. Предопределен от нападателната си антилиберална идеология, Съюз на съветските социалистически републики настойчиво се въвличаше във все по-нови военни случки и в конкуренция за въоръжаване. Тъй като Рейгън не отстъпи, а ресурсите на Кремъл бяха лимитирани, в последна сметка Съветският съюз гръмна от вътрешно напрежение.
Тази история ме въодушеви да се възползвам от опита на група „ Б “ и при разбора на Русия от ерата на „ специфичните интервенции “ да се съсредоточа най-вече върху еволюцията на актуалната съветска идеология , която съгласно мен предопределя политическата логичност на дейностите на Кремъл както в този момент, по този начин и в бъдеще.
Синдром на безспорното доверие
Буквално незабавно след историческата тирада на Путин, в Русия се появи нова паранормалност. Определяща линия на тази паранормалност стана синдромът на безусловно доверие на популацията към формалната информация, популяризирана от управляващите. По-голямата част от хората съвсем незабавно изгубиха способността си да мислят сериозно, т.е. изгубиха способността си независимо да преценят показаната информация от Кремъл и да я филтрират, разделяйки я на правдоподобна и неправдоподобна. Напротив, в мозъците беше блокирана всяка, даже и най-надеждната и правдоподобна различна информация от други източници.
В резултат на това се появи феноменът на поточно схващане, при който митологеми, основани и популяризирани от Кремъл, без да срещат сериозна опозиция, неотложно се вграждат в всеобщото схващане и по-късно се транслират в милионни тиражи, сливайки се в един безконечен поток. Така, както един патологичен вирус вгражда своя генетичен материал в ДНК на милиони атакувани от него кафези, с цел да може по-късно безпределно да се възпроизвежда. Но с цел да се случи това, клетките би трябвало да са предразположени към възпаление и да липсва имунитет.
Подкрепата на „ специфичната интервенция ” от популацията се дължи не толкоз на успеваемостта на кремълската агитация, колкото на предразположеността на " гостоприемниците " към нея и неналичието на защитни механизми, които предотвратяват осведомителното принуждение. Едновременно с началото на „ специфичната интервенция “ популацията на Русия беше сложено в положение на обществен транс, непосредствен по своите характерности до всеобщата внушаемост.
Но както отбелязва един от основоположниците на класическата немска философия, нито един хипнотизатор по света не може да успее, в случай че хипнотизираният се смее в лицето му. Жителите на Русия не се смееха, когато слушаха речта на Путин. Те бяха готови за тази тирада от десетилетия и епохи развиване на духовната просвета и това е най-тъжната вест от всички, които считам да ви оповестя през днешния ден.
Трите източника, трите съставни елементи на путинизма
Нищо не поражда от нищото. Новата паранормалност не е разследване на въображението на Путин. Митът „ спецоперация “ не е изобретателен артикул нито на самия Путин, нито на администрацията му. Той пристигна в Кремъл извън, беше отразен от огледалото на съветската посткомунистическа власт и се върна назад във външната среда, откъдето пристигна, като идея за „ съветски свят “, сходна на есетра, само че не от второ, а от трето качество.
Този задоволително плосък свят, както и преди се крепи на трите съветски кита:
православният фундаментализъм
славянофилството
сталинизма (радикалната версия на съветския болшевизъм)
Самото изброяване на тези „ духовни корени “ подсказва, че тази идеология никога не е била открита на бунището (въпреки че на мнозина им се коства, че е тъкмо оттам), а е обрасла със стъбла, чиито корени са в дълбините на съветската духовна просвета, в нейното мрачно подземие. И единствено по тази причина, съгласно мен, пропагандата потегли толкоз мощно.
Според историка Ключевски доникъде на 19 век руснаците се образуват като политическа нация, т.е. като културна общественост със личен език и вяра, която съумява да образува централизирана държавност като своя политическа обвивка. Това беше официално и неофициално теократична страна, чийто живот е построен към православието, вяра с световни упоритости и искания за изключителност. Политическият и религиозният живот на империята са били неразделни един от различен, а императорът е бил и официално глава на църквата. Според мен оттогава до през днешния ден Русия остава теократична страна в открита или латентна форма (както в руската ера, когато комунизмът краткотрайно беше държавна религия).
Приблизително по същото време, в средата на 19 век, в Русия стартира да се оформя световна идеология. Но през цялото време процесът потегли „ не както би трябвало “. Факт е, че когато руснаците занапред се оформяха като политическа нация, процесът на образуване на нациите в Европа към този момент вървеше бързо - общности от по-висок порядък, обединени не на правилото на кръвта и религията, а към гражданствеността (набор от нереални, хуманни по своята природа ценности). Ето за какво зараждащата се съветска идеология трябваше да се „ преобуе в придвижване “ и незабавно да развие отношението си към нацията и националната страна.
В резултат на това идеологията в Русия се появи по едно и също време в два конкуриращи се формата:
- западен , който незабавно разпозна преимуществото на западния социално-икономически модел и изиска използването му в Русия;
- славянофилски , който отхвърли този модел и изиска изолацията на Русия от Запада, с цел да резервира нейната автентичност (разбирай – православната ѝ същност).
Това, в бъдеще, образува не един, а два евентуално вероятни духовни модела на политическото развиване на Русия: православно-западен и православно-славянофилски.
През 20-ти век историческото развиване на Русия се реализира основно в лоното на православно-западния модел. В края на 19 век западният модел се радикализира и частично гълтам месианския възторг на славянофилството.
Така, частично като хибридно духовно придвижване, поражда болшевизмът. Сравнително дребната фракция на болшевиките, в изискванията на война и съсипия, съумя да наложи своята квазирелигиозна философия на съветското общество и да узурпира политическата власт.
Впоследствие Голямата меланхолия, дружно с голям брой други условия, станаха „ спусък “ за израждането на болшевизма в сталинизъм – радикална, тоталитарна, латентна националистическа идеология, в която пролетарският месианизъм е органично вписан в православното месианство.
Всъщност, от висотата на днешния ден, може да се каже, че сталинизмът в никакъв случай не е бил инцидентен зиг-заг на изгубената съветска душа, а е заложен в генералното русло на развиването на съветската идеология, бил е тясно обвързван с незападните съставни елементи на болшевизма - както със славянофилството, по този начин и с радикалното православие, което може да се преглежда като негов предходник. Сталинизмът, обвързван с духовното завещание на Русия и, даже подложен на спънка, не се развъди, а изпадна в конспиративност и се трансформира в „ ъндърграунд “.
Мисли от подземието
Болшевизмът като придвижване умря през 1953 година, не тъй като Сталин умря, а вследствие на антибериевския прелом, осъществен от наследниците на Сталин, който постави завършек на ерата на " тирания на пролетариата " - т.е. на теорията и практиката на неограниченото политическо принуждение. Последваха четири дълги десетилетия на бавното му разложение и преобразяване в интелектуален компост. Болшевизмът, по-рано много интегрално придвижване, стартира да се разпада на съставните си елементи, т.е. на интегрираните в миналото в него фрагменти от западен и славянофилски модел.
Изпод олющената фасада стартира да наднича остарялата мазилка: щеше да пламне омраза сред литературните среди, които стояха зад списанията „ Новий мир “ и „ Октябр “, в които се анализираше безконечният спор сред западняци и славянофили; консервативните и демократичните крила ясно щяха да се дефинират в партийната цитадела; анонимните черностотински писма щяха се разхождат из страната, „ плачейки “ за съветския народ.
Не беше изключение и дисидентската общественост. Съвсем скоро в нея се образуваха същите два полюса: насочен към Европа и демократичните полезности и антизападен, религиозно-консервативен. Това разделяне беше персонализирано от фигурите на Сахаров и Солженицин. Антисъветизмът и антикомунизмът на Солженицин задълго замъглиха естеството на неговите идеологически възгледи като нещо по-малко значимо спрямо битката му с режима. Напразно. Има смисъл да ги разгледаме от близко. Ето дребен фрагмент от последната му огромна творба през 90-те години:
Солженицин за Украйна
„ Не мога да загатна, без пронизваща мъка, изкуственото ампутиране на източните славяни ... Още с първите стъпки от основаването на украинската страна там се раздухваше въображаемата военна опасност от Русия - за подсилване на политическите редици.. „ Заплахата от война “ беше толкоз жадувана от тях (за подсилване на към момента дезорганизираното „ украинско схващане “), че беше задоволително Русия да съобщи единствено желанието си да продава нефт (не на ниска цена, а на международни цени) – и Украйна да отговори заплашително: „ Това е война!!! “ <...> Докато украинските националисти разпростираха своята идеология, в страната вземаха връх най-крайните тълкования и апели. Научихме, че украинската нация е „ супернация “, че произлиза от хилядолетните дълбините на вековете; че освен Свети Владимир е украинец, само че даже, явно, и Омир, и учебниците в Украйна са комично изменени в сходен дух, тъй като украинският шовинизъм, при толкоз очевидно малцинство на националистите, е принудително повдигнат в идеологията на цяла Украйна. “
Подбирайки откъс от Солженицин на мен ми беше най-трудно да схвана къде да слага точката. Може би щеше да бъде по-добре да копирам целия текст, само че от това надали има потребност, всички го чуха в обобщение в речта на Путин на 22 февруари.
Далеч съм от мисълта да упреквам президента в плагиатство, само че новото, в това, което споделя през днешния ден Путин, е единствено, че е казано от Путин. Всички тези хрумвания са артикул на отломките на комунистичесската идеология, които в продължение на десетилетия, по време на застоялия руски ъндърграунд, а по-късно безстопанствени, лежаха в задния двор на „ шеметните “ 90-те година
От ъндърграунда - на „ Лужники “
Перестройката беше бенефис на „ новоизлюпените “ съветски западняци. Всички останали идеологически течения първо бяха изместени на назад във времето, а след 1993 година бяха напълно пратени в конспиративност. Там те деградираха и се разделиха на секти: гумильовска, сталинистка, коренно православна и други Те имаха своите пророци в лицето на Кургинян, Дугин или Проханов (не мога да изброя всички), към които се отнасяха като към „ свещени простаци “. Веднъж подложени на напън, тези духовни течения започнаха интензивно да се смесват между тях, образувайки най-странните и невероятни комбинации от позиция на здравия разсъдък – като православни сталинисти или леви евразийци. Можеха да вегетират по този начин десетилетия, само че при започване на 21 век се откри покупател на едро за цялата тази „ отпадъчна хартия “ в лицето на новата власт.
Факт е, че редом в политическата сфера протичаше различен развой. Малка, само че сплотена група от " питерци ", по силата на инцидентни условия, крепко яхна властта в Русия и имаше остра потребност от идеологическа аргументация за политическите си упоритости. Самата тя, притежавайки всички признаци на много консервативна политическа фракция, естествено гравитира към избран еретически светоглед. Затова още в първия стадий се появи взаимно привличане сред „ православния ъндърграунд “ и „ питерския “.
Плод на тази обич стана оксиморонът от ерата на Путин „ православни чекисти “ и техният манифест, анонимният многотомник „ Проект Русия “, оповестен през 2005-2010 година
До 2012 година обаче този „ съюз на меча и ралото “ не беше обществен. Контактите имаха подмолен темперамент, а извънбрачните хрумвания, които се раждаха от тези контакти, Кремъл се опитваше да потули, доколкото е допустимо. И едвам след несполучливата гражданска война от 2011-2013 година, срамежливостта беше захвърлена. Руското държавно управление, което търсеше всеобща идеология от началото на 90-те години, внезапно осъзна, че през цялото това време е стъпвало по златен пясък. Не е нужно да се основава нищо, всичко на процедура е готово и Кремъл грижливо прибра „ съветските евразийци “, тъпкани досега в калта, изми ги, среса ги и ги сложи на трона.
Ефектът надмина и най-смелите упования. Всъщност, имайки дълбоки корени в съветската духовна просвета (не по-малко дълбоки от „ западничеството “), православно-славянофилската мантра мощно „ нахлу “ измежду народа, който малтретиран от десетилетия безвластие, безнравствен от принуждение и по този начин и не се възвърне от шока, провокиран от моменталния срив на Империята. Руското евразийство, в своята най-декадентска, неуместна версия, стъпи от ъндърграунда напряко в „ Лужники “.
Символът на вярата в Кремъл
При първата среща с новата идеология на Кремъл поражда чувство за интелектуална несръчност – дотолкова продуктът изглеждаше недопечен набор от алогизми. Но когато окото свикне с тъмнината, започваш да различаваш много разпознаваеми и никога нови градивни детайли, които разрешават концепцията да се класифицира като латентна вариация на „ расовите теории “.
Превъзходството на съветската нация
Както в множеството други сходни теории и тази се основава на хипертрофиралата визия за ролята и смисъла на съветската нация, на която се придават чертите на неповторим и непостижим индивид на историята. Тази теза има два вектора: вътрешен и външен. Вътрешният вектор допуска признаването на безусловния приоритет на нацията пред личността. Външният - признание на безусловното предимство на съветската нация над всички други народи и нации. Най-трагикомична форма тази теза закупи в думите на един от основните придворни идеолози – Медински - за съществуването на спомагателна хромозома у руснаците.
Непълноценността на другите народи
Един от крайъгълните камъни на новата идеология е тезата, че единствено съветската нация е способна да сътвори пълноценна суверенна страна. Кремъл отхвърля тази дарба на по-голямата част от другите народи, считайки ги за „ нищо повече от „ прокси “ на Съединените щати ", с стеснен суверенитет. Особено непълноценна от тази позиция е Украйна, чиято държавност, съгласно Кремъл, е изкуствена и съществува само с помощта на външна поддръжка.
Естественият зложелател
Според идеолозите на Кремъл съветската нация има натурален зложелател – англосаксонците. Както прилича на митичен зложелател, англосаксонците са митична категория. Ако са имали поради актуалните британци и производната им - американците, то това са въпреки всичко норманите, които преди време разпръснаха и асимилираха англосаксонците, само че на кого му пука за сходни елементи. Колкото по-малко действителни са англосаксонците, толкоз по-удобни са те като натурален зложелател.
Тяхната проекция в Русия е " петата колона ", която в този момент е превърната от политическа категория в етнокултурна - това са всички, ментално близки до англосаксонците. Основните последователи на англосаксонците сега са украинците, само че това е чисто функционално решение и на тяхно място може да бъде всеки.
Украйна като Свещения граал
След Солженицин и други евразийци Кремъл придава изключително митично значение на контрола над Украйна. Тезата за невъзможността на съществуването на Руската империя, в случай че не включва Украйна, в никакъв случай не е била рационално обоснована от никого, приема се като безусловна аксиома и е основополагаща във всички геополитически структури на Кремъл. Украйна, съгласно него, си заслужава както литургията, по този начин и „ специфичната интервенция “, която може да бъде проведена в центъра на Европа като последна и решаваща борба.
Правото на война
Наличието на свещена цел е задоволително опрощение за войната като средство за реализиране на тази цел. Към това се прибавят ницшеански претекстове, лъхащи на достоевщина – " мизерна гад ли съм или имам права? ". В съзнанието на Кремъл „ мога “ значи по едно и също време „ имам право “ и „ би трябвало “. В този смисъл новата идеология е апотеозът на оня фетиш към силата, който години наред беше вътрешна вяра на питерския клан. Милитаризмът на новата идеология не е нужда, а проявяване на същността.
Представата за войната като нормалност
Реабилитацията на войната освен като вероятен, само че и като най-ефективен инструмент за реализиране на външнополитическите цели, е естествено продължение на философията на насилието. Апокалиптичната и митологична визия, че войната по този начин или другояче е неизбежна, защото Съединените щати ще я отприщят, с цел да предотвратят неизбежния си финансов и честен банкрут, подтиква личния милитаризъм и даже желанието да я започнеш пръв, с цел да имаш някакви илюзорни преимущества.
Правилата на идеологията
Огромният триумф на милитаристичната агитация, който се следи през днешния ден от Москва до покрайнините, по никакъв начин не е инцидентен и не е кратковременен. Той стана вероятен само с помощта на това, че Кремъл в действителност се снабди с пълноценно и напълно „ идеологическо оръжие за всеобщо заличаване “. Идеологията на съветския хипернационализъм съумя да сплоти кремълския хайлайф не външно, а вътрешно, не посредством боязън, а посредством религия. Предполагам, че забележителна част от обкръжението на президента в действителност е наранена от този вирус и това, което виждаме, не е превземка, не е цинизъм, а един тип групов възторг на членовете на полу-религиозен медал.
При това въобще не е наложително всички да имат вяра по еднакъв първичен метод, в онази карикатурна форма, която придават на тази разкол Соловьовци и Кисельовци. Това може да бъде и доста фина философия. Тази нова идеология ще става все по-важна при вземането на политически решения, а самостоятелните разлики и ползите на обособените водачи ще стават все по-маловажни. Съответно войнствеността и агресивността на режима единствено ще се усилват. Той ще се стреми да запълни със себе си всички пространства, които събитията оставят свободни за него, до момента в който не се удари в друга мощ, която не е в положение да преодолее.
Как да върнем Русия?
В средата на 90-те години на предишния век именитите " старци " Заславская и Шанин проведоха фешън сбирки измежду интелигенцията в Москва под лозунга " Накъде отива Русия? " Предупреждавах ги, със забележителна неизменност, че вървят не натам, където присъстващите биха желали и че всичко ще свърши с нов Съюз на съветските социалистически републики. Днес, когато Русия най-сетне стигна тъкмо там, където чаках, на дневен ред е различен въпрос – може ли да бъде върната? Честно казано, малко са сполучливите образци за непринудено връщане от този „ адрес “, с три или шест писма в обозримото историческо минало, и те са връщани основно с въже към непознат танк.
Но има и положителни вести - положението, до което е доведено съветското общество през днешния ден, несъмнено. Свидетели сме на прочувствено изгаряне, което не може да бъде постоянно. Има два сюжета по какъв начин тази факла да се трансформира във безконечен огън, само че и двата са едва използвани за днешна Русия.
Първият ви разрешава да горите, пиейки от непознат запас - разновидността на Северна Корея спрямо Китай - само че толкоз от Китай не може да се изпие.
Вторият ви разрешава да се топлите, изгаряйки себе си парче по парче – това е разновидността на рационализация на Сталин за сметка на съветското селячество, който стига за половин век, само че казусът е, че селяните към този момент бяха ограбени преди 100 години, и в Русия към този момент няма кой да бъде ограбен.
Остава една алтернатива – задоволително бързо (от няколко месеца до няколко години) да изгориш на огъня на студената революция и да се утаиш в пепелта на тлеещата гражданска незаинтересованост.
Не се ангажирам да предвиждам по какъв начин тъкмо ще бъде заровен режимът под тези пепелища, само че считам този сюжет за главен в средносрочен проект. В същото време вадя пред скоби въпроса за нуклеарната пепел, която се излива от тв приемника на Кремъл.
Разбира се, в случай че някой желае групово да се самоубие, това мъчно може да се предотврати, само че самоубийците не строят дворци.
На процедура през днешния ден към този момент сме изправени пред въпроса по какъв начин да размагнетизираме Русия, когато новоизлюпените сектанти оставят Кремъл на мира. Основният извод, който се постанова от горещите следи, е следният: Колкото и отвратителни да са „ съветските видове “, „ съветските хрумвания “ наподобяват още по-страшни . Руските хора живеят в тоталитарна матрица, която се възпроизвежда от ера в ера. Руските хрумвания основават тази матрица. Много мини бяха взривени към лустрацията през отминалите 90 година, каквато в никакъв случай не се беше случвала в Русия, а още повече ще бъдат взривени към идната лустрация от 30-те (а може би към този момент и през 20-те). Не знам какъв брой огромна би трябвало да е тя по отношение на сегашната ръководеща класа, това би трябвало да бъде деликатно претеглено.
Но идеологическата лустрация би трябвало да бъде тотална.
Като се има поради наркотичната взаимозависимост на съветския нрав от всички типове холистични, мистични и тоталитарни възгледи, ще е належащо да се забрани разпространяването на всевъзможни хрумвания, сходни, симетрични и идентични с тези, които в своето развиване са довели до оправдаването на „ специфична интервенция “ в Русия. Всяко разпространяване в Русия на хрумвания, които директно или индиректно оправдават гнет под маската на какъвто и да е идеологически формат - било то православие, комунизъм, сталинизъм, шовинизъм или нещо друго, всеки опит за разпространяване на тези хрумвания в страната и недържавните сфери, би трябвало да бъдат изрично табу.
Предвид комплицирания произход на казуса, две ограничения се постановат като предпочитани:
Децърковизация
На първо място в Русия би трябвало да се извърши строга антиклерикализация и цялостно практическо и действително обособяване на църквата като цяло и на Православната черква в частност от учебното заведение (в необятния смисъл) и страната. Руската православна черква, като организация, която изцяло се дискредитира като поддържа и оправдава терора, би трябвало да бъде денационализирана организационно и идеологически, лишена от всякаква държавна поддръжка и оставена на своето паство, което би трябвало да си върне правото на глас по църковните въпроси. Може би в този случай, на мястото на „ пирамидата “ Руска православна черква, най-накрая ще се сътвори естествен либерален църковен съюз, който е съдружие на свободни енории, самоуправляващи се и финансирани извънредно със средства на своите енориаши.
Декомунизация
Най-накрая в страната би трябвало да се извърши цялостна и поредна декомунизация (а не десталинизация). Пропагандата на комунистическите хрумвания би трябвало да бъде неразрешена, самите хрумвания би трябвало да бъдат разобличени като античовешки. Трябва да бъдат неразрешени всички политически организации, които публично проповядват комунизъм и оправдават терора във всяка негова демонстрация. Същото важи и за всички модерни производни на комунизма, в това число евразийските утопии на Дугин и Проханов, сурковското новоруско страдалчество, стрелковските възстановки и впрочем охолно процъфтяващи детайли на гробището на съветския комунизъм.
Струва ви се, че това е нереалистично? Днес - да. Утре ще бъде действително. Махалото на съветската история се е залюляло прекомерно надалеч настрана. За да го измъкнем от този вълчи ъгъл, ще са нужни сложни, от време на време даже жестоки решения, които през вчерашния ден изглеждаха ненужни и даже немислими. Времето на полумерките свърши. Когато вземаме тези решения, би трябвало да помним, че не неприятните хора, а неприятните мисли вкараха Русия в задънената улица на историята.
*Владимир Пастухов, лекар на политическите науки, University College of London; Публикацията е водещ материал в последния брой на " Новая газета "
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ