В живота често се сблъскваме със ситуации, в които ни

Ако не те спрат, когато си тръгнеш, продължавай да вървиш

В живота постоянно се сблъскваме със обстановки, в които ни се постанова да създадем крачка обратно или да се отдалечим. От хора, места, даже от фантазии, които сме преследвали дълго време. Но какво се случва, когато напущаме нещо и никой не ни стопира? Дали това е знак, че сме на прав път? Или просто доказателство, че тези, които сме оставили зад нас, не ги е грижа задоволително, с цел да ни задържат?

Свобода или самотност?

Често, когато решим да си тръгнем от обещано място или връзка, чакаме най-малко някакво опълчване. Може би даже желаем някой да ни спре, тъй като това би било удостоверение, че сме значими. Ако не ни спрат, това може да провокира възприятие на самотност или даже на ненужност.

Но може би в тези моменти би трябвало да преосмислим концепцията за „ прекъсване “. Понякога, когато никой не се пробва да ни задържи, това може да е най-хубавото, което може да ни се случи. Да си свободен да вървиш напред, без да бъдеш лимитиран от непознати упования или отговорности, е една от най-големите привилегии на персоналното развиване. Когато никой не те спре, може би е знак, че в действителност би трябвало да продължиш напред.

Кога си коства да бъдеш спрян?

Има моменти в живота, когато не трябва да се тръгваме просто по този начин. Ако някой ни спре, това не постоянно е отрицателен знак. Връзки, които са същински, другарства, които са дълбоки, и работни планове, които си костват – всичко това може да бъде причина някой да се опита да ни задържи. Ако ни спрат с разсъдък и грижа, може би е време да се замислим дали да продължим. Но в случай че нито един знак не демонстрира грижа или предпочитание за задържане, тогава ние сме на верния път.

Знак за индиферентност

Ако си тръгнем и никой не ни спре, това също може да приказва за нещо друго – индиферентност. Дали сме били в среда, където същинската връзка и съдействие липсват? Ако никой не желае да ни задържи, може би хората към нас не са ни оценявали както би трябвало. И тъкмо това е знакът, който ни би трябвало – да продължаваме напред и да търсим места и хора, които ни схващат и ценят.

Пътят напред – с ясна цел

Това да продължаваме да вървим напред не значи просто да напущаме всяка обстановка, в която не се усещаме добре. Важно е да разберем какво желаеме и за какво си тръгваме. Ако ние самите сме уверени, че вървим в вярната посока, тогава няма потребност да чакаме утвърждение или самопризнание от останалите. Може би те просто не виждат това, което ние виждаме.

Когато сме сигурни в своите дейности и посока, няма потребност някой да ни стопира или да ни удостоверява. Нашето вътрешно разбиране е задоволително. Затова, в случай че тръгваме по нов път и никой не се опита да ни задържи, дано го приемем като благословия. Продължавай да вървиш, тъй като това е твоят път, твоето развиване, твоят миг да бъдеш себе си.

Животът е придвижване напред

„ Ако не те спрат, когато си тръгнеш, продължавай да вървиш “ може да наподобява като съвет за бягство от сложни обстановки. Но в реалност, това е увещание, че животът е придвижване напред. Понякога хората към нас не могат или не желаят да ни спрат, тъй като не виждат капацитета ни. Но ние сами би трябвало да бъдем тези, които вземат решение по кое време и къде да продължим.

Няма потребност да чакаме някой да ни спре, с цел да се почувстваме значими. Ако вървим със храброст и цел, никой не може да ни спре – и тъкмо това е силата в този елементарен, само че бездънен съвет.