Поетесата Маргарита Петкова: Не си представям, аз живея
В изявление за Българска телеграфна агенция поетесата Маргарита Петкова споделя по какъв начин се живее в действителност в неуместните времена, по какъв начин поезията се трансформира в музика и какво се надява са бъде бъдещето на културата в България.
ВИЗИТКА:
Маргарита Петкова е родена в София на 21 февруари 1956 година Завършва българска лингвистика във Великотърновския университет. През 1983 година излиза първата й стихосбирка " Дива къпина ", за която получава няколко награди, в това число отличие от състезанието за дебютна литература " Южна пролет ".
Петкова е създател на редица стихосбирки, измежду които " Решавам аз ", " Бермудски триъгълник ", " Подсвирквайки - към Голгота ", " Тъй рече Виктор " и " Шест етажа без асансьор ". Тя е създател на текстовете на над 200 български песни, измежду които " Иване, Иване ", " Болката отляво ", " Балкански синдром " и други
Поетесата е отличавана с голям брой награди, измежду които Националната премия " Димчо Дебелянов " за повсеместен принос (2007 г.), Националната премия " Златна амфора " за повсеместен принос (2009 г.) и Наградата " Евтим Евтимов " за изцяло творчество (2020 г.). През 2011 година Петкова получава Официален Почетен статут на Експерт с висок авторитет и публично самопризнание в региона на културата и значка " Златна книга " за принос в развиването на българската просвета от Съвета на Европейската и научна общественост.
- Г-жо Петкова, това е " нецензурираната версия " на стихосбирката " Абсурдни времена ". Но в кои случаи се постанова един стихотворец да цензурира стиховете си?
- Ние не сме ги цензурирали. Спецификата на тази книга е такава, че тя е написана в обществената мрежа. Просто се закачихме с Добромир Банев, без да се познаваме, не се и познавахме, преди да я приключим.
Но беше доста занимателно, тъй като ние го приемахме на смешка. За мен беше доста релаксиращо и антидепресантно, защото това се случи в края на февруари и началото на март 2013 година, а пролетната меланхолия, знаете, ни хваща всички общо взето.
За 13 дни е написана тази книга. Аз, като редактор въпреки всичко, имам взор върху всяко едно нещо, което е в развиване, и видях, че това е финалът, той е поставил точката. Казах му: " Край. Ние направихме книга ". Но продължихме да си разменяме стихове, а след това дори се запознахме онлайн.
Мисълта ми е, че ние не сме се самоцензурирали. Не, вътре няма неприлични думи. Но въпреки всичко има такива неща, които не са за висока литература, да вземем за пример да пишеш, че " пътуваме с теб в една кола за спешна помощ, а сестрата ни е куха като лейка ".
Но и това е поднесено по грациозен, лиричен метод. Много е настоящо за днешното време. Когато колите за спешна помощ, маските и касинките станаха някак си част от нашето всекидневие. За страдание, те ни заливат отвред - от екрана, от медиите, от улицата, от околните ни. Така че когато издателят Пламен Тотев предложи да издаде " Абсурдни времена " и го разгласи през февруари 2020 година, ние взехме решение, че ще я издадем по този начин, както сме я написали. Последваха две години локдауни и всевъзможни такива неща, само че тя става все по-актуална, тъй като неуместните времена са всички времена.
- Как се живее през днешния ден в тези неуместни времена?
- Абсурдно! (Смее се - бел.а.). Животът е един безконечен парадокс. И популярност Богу, любовта е още по-безкраен парадокс. Абсурдни са всички места към нас.
Когато Добри Банев предложи това заглавие, аз малко се възпротивих. Казах му, че отиваме към " Модерни времена " на Чарли Чаплин. Но по-късно си споделих - за какво, парадоксът е на всички места към нас.
В своя чист смисъл неуместно е във вас да се влюби тъкмо този мъж и вие да се влюбите тъкмо в него. И в този смисъл тази книга и в този момент е доста настояща. Въпреки че са минали 10 години.
- Първите издания на книгата се трансформират във ентусиазъм за сценичен театър, с присъединяване на Нона Йотова и Петър Антонов. Какви качества би трябвало да има поезията, с цел да " оживее " на театралната сцена?
- Първо, това е диалогична книга. Второ, тя е и драматургична. В нея има драматургия и всичко се случва на момента. То си плаче за сцена.
Първите издания в действителност са едно издание, само че в две елементи. Тогава издателят реши да я раздели на две томчета, а сме ги събрали в едно, като някои неща отпаднаха, тъй като тогава нямаше никаква редакция, изключително на първата част. Издателят просто имаше добър усет и бързаше да я издаде.
Първата част се появи на книжния пазар дружно с " Ад " на Дан Браун и го изпревари в продажбите. И тогава му споделих да Добри: " Изпуснаха ни, никой не очакваше поетична книга да разбие класациите ". Защото поезията се счита за бутиково изкуство. Но по този начин се случи с нас - има обстоятелства. Когато се огледа в архивите на огромните книжарници, ще се види, че " Абсурдни времена " се е продавала повече от " Ад ".
Имаше щастлива орис, само че излизат нови генерации, които не знаят за тази книга. Това, което тогава видяхме, беше една безусловна и неистова жадност за такава обич у читателите. Ние обиколихме България с Добри и на всички места си мислят, че сме двойка и че това е истина.
Хората одобряват стихотворенията за дневник, само че в последна сметка това е подбудено само от неналичието на обич във всеки един живот - такава, каквато е на хартия. Такава обич, несъмнено, не може да има, само че пък всеки се стреми към нея, и в това, съгласно мен, е златната жилка, която сме напипали.
А ние просто се забавлявахме. Аз съм си писала моите прекарвания, Добри си е писал неговите, само че сходно на изявление с въпроси и отговори, нещата се получиха. И просто няма различен подобен хартиен артикул като " Абсурдни времена ". Не сме го разкрили ние. Навремето още са си писали писма, а също и стихове са си разменяли в международната литература, само че не и по този начин като в тази книга.
- Вие сте създател на текстовете на едни от най-обичаните песни у нас. Но по кое време поезията влияе по-силно - когато се чете или когато се пее?
- Поезия човек чете самичък. Купува си книгата и си чете лирика, когато желае - заран, обед, вечер, когато има потребност от нея. Докато радио слуша всеки - в колата, у дома, до момента в който мие чиниите или там с каквото се занимава. Обаче текстът на една ария се набива в ушите на слушателя, даже и той да не желае. Докато поезията би трябвало да я потърсиш. Но в случай че тя се нрави и като ария, и единствено като стихотворение, тогава си остава.
- Коя е обичаната Ви ария по Ваш текст?
- Ние със Стефан Димитров имаме една особена уязвимост към песента " Болката отляво " и към песента " Бермудски триъгълник ".
Но всичко, което е написал като музика Стефан, и е изпяла Богдана Карадочева, ми е обичано, тъй като ние се усетихме като близка психика. Ние освен работим дружно, а сме и другари в живота. Те са най-близките ми другари от толкоз години.
- Отношенията Ви с тях са доказателство по какъв начин изкуството може да основава другарства. Но вероятен ли е и противоположният сюжет - изкуството да се трансформира в причина за преустановяване на връзки и другарства?
- Изкуството може всичко - както да основава връзки, по този начин и да ги прекъсва, тъй като не би трябвало да се не помни, че изкуството не е нещо настрана. То върви дружно с живота на един човек, който прави изкуство. Както в любовта и другарството - харесваме се, пък по-късно към този момент преставаме да се харесваме и започваме да харесваме някой различен, това основава напрежение у нас, постъпваме погрешно, а това наранява другата страна... Изкуството е животът, и животът е изкуство и няма по какъв начин да бъде другояче.
Когато пиша, не чувствам никаква муза да ми е кацнала на рамото. Най-много да я отръскам, тъй като ще ми пречи. Всичко е в главата. Всичко е вътре в мозъка, в който щракат някакви неврончета.
Толкова години не можах да схвана по какъв начин става това. То е като да счупиш една спяща кукла, с цел да видиш по какъв начин й се мърдат клепачите и да откриеш в главата й едни доста грозни ластици, това маха магията. Затова и не се пробвам да схвана по какъв начин се написа, по какъв начин се композира, по какъв начин тъкмо се рисува. То идва от вътрешната страна - или го можеш, или не го можеш. Защото ерзаците постоянно извънредно си личат.
- А случвало ли се е, до момента в който пишете стихотворение, да си визиите гласа, който може да го изпее?
- Аз нямам въображение. Не си представям нещата, аз ги пребивавам.
Свикнала съм Богдана да ме пее. Не мога да си показва, че някой ще ме изпее по-хубаво. А Стефан е композиторът, който ми усеща паузите - и сърдечните, и ритмичните, а това е доста значимо. И по тази причина по този начин добре са се получили песните, които сме създали дружно.
- Евтим Евтимов Ви назовава " Богинята на любовната поезия ". Но какъв брой храброст е нужна, с цел да се написа толкоз откровена сантиментална лирика?
- О, тя не е сантиментална. Аз пиша драматургично. В моите стихотворения има постоянно деяние. Не мога да пиша умозрителна лирика - " цветенца разцъфтели, клонки чукат по прозореца и ми споделят, че ти ме обичаш "... Не мога да пиша по този метод,нито пейзажна поезия или някакви други неща.
Аз пиша това, която ми се случва, както споделих - нямам въображение. Затова даже да ми се пусне бримка на чорапа, в дадена обстановка, която пристигна след това като стихотворение, несъмнено и това ще напиша.
- Министърът на културата Атанас Атанасов е едвам на 31 години. Според Вас какво въздействие ще окаже младостта му върху решенията, които ще би трябвало да взема?
- Аз не го познавам. И може би тук е редно да кажа: " По делата им ще ги познаете ". Младостта не е недостатък, само че опитът е наложителен. Надявам се това младо момче от място в кариерата да натрупа нужния за тази служба опит. Защото трябват управнически решения, които се взимат доста мъчно единствено тъй като си на този пост. Много би трябвало да знае и доста би трябвало да научи за културата въобще.
Много би трябвало да работи. С усмивка, само че хванал крепко проблемите на културата, които са големи. И нека да може да държи юздите.
- А бихте ли показали някои от тези проблеми?
- Първо, няма пари. Аз бях 10 години в управителния съвет на националния фонд " Култура " в Министерство на културата. През това време най-малко четирима министри се смениха, тъй като ръководител на фонда е постоянно министърът на културата. И това " Няма пари " е извънредно. А би могло да има. И да не се излиза с номера, че ние сме бедна страна. Погледнете какво разхищаване в действителност на средства съществува в тази страна.
Не желая да приказвам за обстановката, в която попадна целият свят с това затваряне. Но един художник би трябвало да си демонстрира картините, един артист би трябвало да играе пред аудитория. На нас, които работим с химикалката, ни би трябвало единствено тетрадка и молив, до момента в който един художник би трябвало да си купува платна, бои и по този начин нататък, а това коства пари, а един ваятел - материалите, един артист не може без спектакъл, който пък няма пари да си заплати тока. Не мога да схвана какво е това - театърът във Видин не може да си заплати тока.
Много неща би трябвало да се контролират. И те не зависят единствено от министъра на културата.
- Какво се надявате да бъде бъдещето на културата в България?
- Надявам се да се обръща повече внимание на културата. Разберете, хората са жадни, и това го знам на личен тил. Не за моите стихотворения и за моята книга, а по принцип - за спектакъл, за картини, за хубави и качествени книги. Не желая да разривам тази яма, тъй като ще се получи тъкмо като при Вапцаров: " разровиш ли го, ще мирише и ще горчи като отрова ".
Не може да се упреква народът, че живее в чалга, в случай, че е в неспособност от време на време да се допре до хубавото. Когато би трябвало да избираш сред хляба и книгата, аз като майка, отгледала три деца, почтено ви споделям, ще им купя самун.
Махнете го този налог върху книгата, уважаеми управници, " данъкът палач ", както го назовават и издатели, и създатели, и читатели. Не може да е 20 % данъкът върху книгата, колкото е върху меката мебел да вземем за пример.
Така си представям бъдещето на културата - почтено за нашата страна и за нашия народ. Защото с помощта на културата, на езика, този народ е оживял толкоз епохи. И това ме боли.
ВИЗИТКА:
Маргарита Петкова е родена в София на 21 февруари 1956 година Завършва българска лингвистика във Великотърновския университет. През 1983 година излиза първата й стихосбирка " Дива къпина ", за която получава няколко награди, в това число отличие от състезанието за дебютна литература " Южна пролет ".
Петкова е създател на редица стихосбирки, измежду които " Решавам аз ", " Бермудски триъгълник ", " Подсвирквайки - към Голгота ", " Тъй рече Виктор " и " Шест етажа без асансьор ". Тя е създател на текстовете на над 200 български песни, измежду които " Иване, Иване ", " Болката отляво ", " Балкански синдром " и други
Поетесата е отличавана с голям брой награди, измежду които Националната премия " Димчо Дебелянов " за повсеместен принос (2007 г.), Националната премия " Златна амфора " за повсеместен принос (2009 г.) и Наградата " Евтим Евтимов " за изцяло творчество (2020 г.). През 2011 година Петкова получава Официален Почетен статут на Експерт с висок авторитет и публично самопризнание в региона на културата и значка " Златна книга " за принос в развиването на българската просвета от Съвета на Европейската и научна общественост.
- Г-жо Петкова, това е " нецензурираната версия " на стихосбирката " Абсурдни времена ". Но в кои случаи се постанова един стихотворец да цензурира стиховете си?
- Ние не сме ги цензурирали. Спецификата на тази книга е такава, че тя е написана в обществената мрежа. Просто се закачихме с Добромир Банев, без да се познаваме, не се и познавахме, преди да я приключим.
Но беше доста занимателно, тъй като ние го приемахме на смешка. За мен беше доста релаксиращо и антидепресантно, защото това се случи в края на февруари и началото на март 2013 година, а пролетната меланхолия, знаете, ни хваща всички общо взето.
За 13 дни е написана тази книга. Аз, като редактор въпреки всичко, имам взор върху всяко едно нещо, което е в развиване, и видях, че това е финалът, той е поставил точката. Казах му: " Край. Ние направихме книга ". Но продължихме да си разменяме стихове, а след това дори се запознахме онлайн.
Мисълта ми е, че ние не сме се самоцензурирали. Не, вътре няма неприлични думи. Но въпреки всичко има такива неща, които не са за висока литература, да вземем за пример да пишеш, че " пътуваме с теб в една кола за спешна помощ, а сестрата ни е куха като лейка ".
Но и това е поднесено по грациозен, лиричен метод. Много е настоящо за днешното време. Когато колите за спешна помощ, маските и касинките станаха някак си част от нашето всекидневие. За страдание, те ни заливат отвред - от екрана, от медиите, от улицата, от околните ни. Така че когато издателят Пламен Тотев предложи да издаде " Абсурдни времена " и го разгласи през февруари 2020 година, ние взехме решение, че ще я издадем по този начин, както сме я написали. Последваха две години локдауни и всевъзможни такива неща, само че тя става все по-актуална, тъй като неуместните времена са всички времена.
- Как се живее през днешния ден в тези неуместни времена?
- Абсурдно! (Смее се - бел.а.). Животът е един безконечен парадокс. И популярност Богу, любовта е още по-безкраен парадокс. Абсурдни са всички места към нас.
Когато Добри Банев предложи това заглавие, аз малко се възпротивих. Казах му, че отиваме към " Модерни времена " на Чарли Чаплин. Но по-късно си споделих - за какво, парадоксът е на всички места към нас.
В своя чист смисъл неуместно е във вас да се влюби тъкмо този мъж и вие да се влюбите тъкмо в него. И в този смисъл тази книга и в този момент е доста настояща. Въпреки че са минали 10 години.
- Първите издания на книгата се трансформират във ентусиазъм за сценичен театър, с присъединяване на Нона Йотова и Петър Антонов. Какви качества би трябвало да има поезията, с цел да " оживее " на театралната сцена?
- Първо, това е диалогична книга. Второ, тя е и драматургична. В нея има драматургия и всичко се случва на момента. То си плаче за сцена.
Първите издания в действителност са едно издание, само че в две елементи. Тогава издателят реши да я раздели на две томчета, а сме ги събрали в едно, като някои неща отпаднаха, тъй като тогава нямаше никаква редакция, изключително на първата част. Издателят просто имаше добър усет и бързаше да я издаде.
Първата част се появи на книжния пазар дружно с " Ад " на Дан Браун и го изпревари в продажбите. И тогава му споделих да Добри: " Изпуснаха ни, никой не очакваше поетична книга да разбие класациите ". Защото поезията се счита за бутиково изкуство. Но по този начин се случи с нас - има обстоятелства. Когато се огледа в архивите на огромните книжарници, ще се види, че " Абсурдни времена " се е продавала повече от " Ад ".
Имаше щастлива орис, само че излизат нови генерации, които не знаят за тази книга. Това, което тогава видяхме, беше една безусловна и неистова жадност за такава обич у читателите. Ние обиколихме България с Добри и на всички места си мислят, че сме двойка и че това е истина.
Хората одобряват стихотворенията за дневник, само че в последна сметка това е подбудено само от неналичието на обич във всеки един живот - такава, каквато е на хартия. Такава обич, несъмнено, не може да има, само че пък всеки се стреми към нея, и в това, съгласно мен, е златната жилка, която сме напипали.
А ние просто се забавлявахме. Аз съм си писала моите прекарвания, Добри си е писал неговите, само че сходно на изявление с въпроси и отговори, нещата се получиха. И просто няма различен подобен хартиен артикул като " Абсурдни времена ". Не сме го разкрили ние. Навремето още са си писали писма, а също и стихове са си разменяли в международната литература, само че не и по този начин като в тази книга.
- Вие сте създател на текстовете на едни от най-обичаните песни у нас. Но по кое време поезията влияе по-силно - когато се чете или когато се пее?
- Поезия човек чете самичък. Купува си книгата и си чете лирика, когато желае - заран, обед, вечер, когато има потребност от нея. Докато радио слуша всеки - в колата, у дома, до момента в който мие чиниите или там с каквото се занимава. Обаче текстът на една ария се набива в ушите на слушателя, даже и той да не желае. Докато поезията би трябвало да я потърсиш. Но в случай че тя се нрави и като ария, и единствено като стихотворение, тогава си остава.
- Коя е обичаната Ви ария по Ваш текст?
- Ние със Стефан Димитров имаме една особена уязвимост към песента " Болката отляво " и към песента " Бермудски триъгълник ".
Но всичко, което е написал като музика Стефан, и е изпяла Богдана Карадочева, ми е обичано, тъй като ние се усетихме като близка психика. Ние освен работим дружно, а сме и другари в живота. Те са най-близките ми другари от толкоз години.
- Отношенията Ви с тях са доказателство по какъв начин изкуството може да основава другарства. Но вероятен ли е и противоположният сюжет - изкуството да се трансформира в причина за преустановяване на връзки и другарства?
- Изкуството може всичко - както да основава връзки, по този начин и да ги прекъсва, тъй като не би трябвало да се не помни, че изкуството не е нещо настрана. То върви дружно с живота на един човек, който прави изкуство. Както в любовта и другарството - харесваме се, пък по-късно към този момент преставаме да се харесваме и започваме да харесваме някой различен, това основава напрежение у нас, постъпваме погрешно, а това наранява другата страна... Изкуството е животът, и животът е изкуство и няма по какъв начин да бъде другояче.
Когато пиша, не чувствам никаква муза да ми е кацнала на рамото. Най-много да я отръскам, тъй като ще ми пречи. Всичко е в главата. Всичко е вътре в мозъка, в който щракат някакви неврончета.
Толкова години не можах да схвана по какъв начин става това. То е като да счупиш една спяща кукла, с цел да видиш по какъв начин й се мърдат клепачите и да откриеш в главата й едни доста грозни ластици, това маха магията. Затова и не се пробвам да схвана по какъв начин се написа, по какъв начин се композира, по какъв начин тъкмо се рисува. То идва от вътрешната страна - или го можеш, или не го можеш. Защото ерзаците постоянно извънредно си личат.
- А случвало ли се е, до момента в който пишете стихотворение, да си визиите гласа, който може да го изпее?
- Аз нямам въображение. Не си представям нещата, аз ги пребивавам.
Свикнала съм Богдана да ме пее. Не мога да си показва, че някой ще ме изпее по-хубаво. А Стефан е композиторът, който ми усеща паузите - и сърдечните, и ритмичните, а това е доста значимо. И по тази причина по този начин добре са се получили песните, които сме създали дружно.
- Евтим Евтимов Ви назовава " Богинята на любовната поезия ". Но какъв брой храброст е нужна, с цел да се написа толкоз откровена сантиментална лирика?
- О, тя не е сантиментална. Аз пиша драматургично. В моите стихотворения има постоянно деяние. Не мога да пиша умозрителна лирика - " цветенца разцъфтели, клонки чукат по прозореца и ми споделят, че ти ме обичаш "... Не мога да пиша по този метод,нито пейзажна поезия или някакви други неща.
Аз пиша това, която ми се случва, както споделих - нямам въображение. Затова даже да ми се пусне бримка на чорапа, в дадена обстановка, която пристигна след това като стихотворение, несъмнено и това ще напиша.
- Министърът на културата Атанас Атанасов е едвам на 31 години. Според Вас какво въздействие ще окаже младостта му върху решенията, които ще би трябвало да взема?
- Аз не го познавам. И може би тук е редно да кажа: " По делата им ще ги познаете ". Младостта не е недостатък, само че опитът е наложителен. Надявам се това младо момче от място в кариерата да натрупа нужния за тази служба опит. Защото трябват управнически решения, които се взимат доста мъчно единствено тъй като си на този пост. Много би трябвало да знае и доста би трябвало да научи за културата въобще.
Много би трябвало да работи. С усмивка, само че хванал крепко проблемите на културата, които са големи. И нека да може да държи юздите.
- А бихте ли показали някои от тези проблеми?
- Първо, няма пари. Аз бях 10 години в управителния съвет на националния фонд " Култура " в Министерство на културата. През това време най-малко четирима министри се смениха, тъй като ръководител на фонда е постоянно министърът на културата. И това " Няма пари " е извънредно. А би могло да има. И да не се излиза с номера, че ние сме бедна страна. Погледнете какво разхищаване в действителност на средства съществува в тази страна.
Не желая да приказвам за обстановката, в която попадна целият свят с това затваряне. Но един художник би трябвало да си демонстрира картините, един артист би трябвало да играе пред аудитория. На нас, които работим с химикалката, ни би трябвало единствено тетрадка и молив, до момента в който един художник би трябвало да си купува платна, бои и по този начин нататък, а това коства пари, а един ваятел - материалите, един артист не може без спектакъл, който пък няма пари да си заплати тока. Не мога да схвана какво е това - театърът във Видин не може да си заплати тока.
Много неща би трябвало да се контролират. И те не зависят единствено от министъра на културата.
- Какво се надявате да бъде бъдещето на културата в България?
- Надявам се да се обръща повече внимание на културата. Разберете, хората са жадни, и това го знам на личен тил. Не за моите стихотворения и за моята книга, а по принцип - за спектакъл, за картини, за хубави и качествени книги. Не желая да разривам тази яма, тъй като ще се получи тъкмо като при Вапцаров: " разровиш ли го, ще мирише и ще горчи като отрова ".
Не може да се упреква народът, че живее в чалга, в случай, че е в неспособност от време на време да се допре до хубавото. Когато би трябвало да избираш сред хляба и книгата, аз като майка, отгледала три деца, почтено ви споделям, ще им купя самун.
Махнете го този налог върху книгата, уважаеми управници, " данъкът палач ", както го назовават и издатели, и създатели, и читатели. Не може да е 20 % данъкът върху книгата, колкото е върху меката мебел да вземем за пример.
Така си представям бъдещето на културата - почтено за нашата страна и за нашия народ. Защото с помощта на културата, на езика, този народ е оживял толкоз епохи. И това ме боли.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ