Общественият кръг се състои от групата „хората твърдят“ - Уолтър ЛИПМАН
Уолтър Липман (1889 година ~1974 г.) е американски публицист, кореспондент и политически коментатор, определян като „ най-влиятелния “ публицист на 20 век и „ татко на актуалната публицистика ”.
Неговият труд „ Общественото мнение ” е наричана „ фундаменталната книга на актуалната публицистика ”, а също и „ основоположната книга в американските медийни проучвания ”.
(Portrait of Walter Lippmann by Pirie MacDonald, published in 1914)
Всеки човек, чието главно професионално занятие е да мисли, знае, че най-малко за част от деня би трябвало самичък да си построи басейн от тишина. Но в безредието, което ласкателно назоваваме цивилизация, жителят прави, освен това в най-лоши условия, рискови покупко-продажби, поръчани от ръководството. Най-плахото признание на тази истина би означавало да се вдъхне живот на едно придвижване, което да упорства за по-кратък работен ден, по-дълги ваканции, за светлина, въздух, ред, слънце и достолепие във фабриките и канцелариите.
Ако обаче би трябвало да се усъвършенства интелектуалното качество на нашия живот, сходно нещо би представлявало единствено първата стъпка. След като толкоз доста трудови дейности са една безкрайна, а за служащия и безцелна рутинна процедура, нещо като автоматизъм, изискващ монотонното потребление единствено на едни и същи мускули, тогава и целият му живот води до автоматизъм, при който нищо не би трябвало да се отличава изключително от останалите неща до тогава, до момента в който за него не бъде оповестено с гръм и тропот.
Докато тълпите през деня, а даже и нощем, физически го завладяват, вниманието му ще премигва и ще се отпуска. Не е допустимо бързо и ясно да се дефинира къде тъкмо той се трансформира в жертва на всяка всевъзможна олелия в един дом, който има потребност да се проветри, да се почисти от бъркотията на грубостта, от пищящите дечурлига, от внезапните думи, от мъчително смилаемата храна, от разваления въздух и задушаващите ненужни джунджурии.
Вероятно от време на време попадаме и в постройка, която успокоява и е просторна; отиваме на спектакъл, където модерната сценография е отхвърлила безредицата, или пък отиваме на море или на някое безшумно място и си припомняме какъв брой разпилян и фрапантен е елементарният градски живот през днешния ден. Даваме си сметка за какво нашите развалени мозъци толкоз рядко работят тъкмо, за какво са омотани във вестникарски заглавия и лозунги, които ги принуждават да се мятат в някакво сходство на тарантела, за какво по този начин постоянно не могат да отразят независимо нещата или да разграничат спецификата при очевидните разлики.
Този външен хаос в допълнение се усложнява и от вътрешното безвластие. Експериментално е открито, че настава безвластие при скоростта, точността и интелектуалното качество на асоциацията от това, което сме привикнали да назоваваме прочувствени спорове. При серия от стотина тласъка, в които са включени както неутрални, по този начин и „ горещи “ думи, а мерната единица е една пета от секундата, съмнението в реакцията във връзка с тласъците може да варира от 5 до 32 мерни единици, като е допустимо да се стигне даже до цялостен срив в реагирането.
Очевидно нашето публично мнение от време на време влиза в контакт с комплекси от всевъзможен тип, с упоритостта и икономическите ползи, с персоналната непоносимост, с расовите предубеждения, с класовите усеща и с какво ли не още. По най-разнообразни способи сходни връзки нарушават нашето четене и мислене, умеенето да беседваме, както и държанието ни.
Масата от изцяло необразовани хора с лимитирани мозъци, явно невротизирани, недохранени и обезверени, е много многочислена, а и съществува съображение да считаме, че е доста по-голяма, в сравнение с нормално допускаме.
Човек живее на дребна част от земната повърхнина, движи се в стеснен кръг и от близко познава малко на брой. Публичното събитие възприемаме единствено отчасти или от избран ъгъл. В идентична степен това важи както за видните персони, занимаващи се със съставянето на контракти, с писането на закони и издаването на заповеди, по този начин и за хората, за които са измислени тези контракти, пред които законите са оповестени и на които се постановат заповедите. Неминуемо нашите отзиви обгръщат по-голямо пространство и време, по-значителен брой неща, в сравнение с бихме могли директно да следим. Следователно те се зараждат тогава, когато известията, направени от другите, се съберат парче по парче с това, което въображението ни може да роди.
Дори и очевидецът не е в положение да пресъздаде и най-обикновена картина от мястото на действието. От опит се знае, че човек привнася нещо в събитието, което по-късно отново той му лишава. Много по-често това, което си показва като изложение на случката, в действителност е нейна трансфигурация. Просто в човешкото схващане избраните обстоятелства са малко. Изглежда, че по-голяма част от съдържащите в него обстоятелства се построяват единствено частично. Съобщението съставлява съвкупен артикул на знание и познание, при който ролята на наблюдаващия е постоянно селективна и нормално креативна. Видените от нас обстоятелства зависят от мястото, от което ги гледаме и от навиците на нашите очи.
Най-често първо дефинираме нещата и след това ги виждаме, а не назад. От огромното процъфтяващо и шумно безвластие на външния свят сортираме това, което културата ни към този момент е определила за нас като сме склонни да възприемем определеното във форма, превърната от нея в наш стандарт.
Най-изтънчено и най-разпространено е това влияние, което основава и поддържа репертоара от стандарти. Преди да сме видели света, към този момент ни е казано за него. Представяме си доста неща, преди да сме ги пробвали. И в случай че образованието не ни е направило проницателно чувствителни, тези предразсъдъци ще ръководят надълбоко целия развой на разбиране. Те бележат обособени предмети като познати или като непознати, акцентират отликата, тъй че малко познатото се приема за доста познато, а непознатото се трансформира в още по-чуждо. Пораждат ги дребни на пръв взор знаци, вариращи от действителния индикатор до смътната прилика. Веднъж построени, те прибавят към старите облици ново, свежо въображение и хвърлят в света съживеното от паметта. Ако в нашата среда нямаше фактическо еднообразие, пестеливостта не би съществувала, а човешкият табиет да възприема предстоящото за действителна панорама би водел до неточности. Някои форми на еднообразието обаче са задоволително точни, а потребността да пестим вниманието си е толкоз неизбежна, че изобилието от всевъзможни стандарти при всяко простодушно приближаване до опита би унищожило човешкия живот.
Значение имат характерът на стандартите и лековерието, с което ги употребяваме. В края на краищата те зависят от тези мостри, които включват всичко и построяват нашата философия за живота. Ако в нея приемем, че светът се систематизира съгласно кодекса, който притежаваме, тогава по всяка възможност ще вършим репортажите за ставащото, като описваме света, движени от нашия устав. Но в случай че съгласно личната ни философия всеки човек съставлява единствено малко парченце от света, а от грубата мрежа на концепциите в най-хубавия случай неговата просветеност улавя само обособени етапи и аспекти, то когато използваме стандартите си сме склонни да приемем, че те са единствено стандарти, склонни сме да се отнасяме към тях безгрижно и с ненаситност да ги видоизменяме.
Размерът на прихода на обособения човек въздейства значително върху достъпа му до света, който се простира извън неговите съседи. С пари той може да преодолее съвсем всяка осезаема спънка в общуването, може да пътува, да си купува книги и периодически издания и да включи в листата на своето внимание съвсем всеки прочут факт, който съществува в света. От прихода на обособения човек и на общността зависи вероятния размер връзка. Човешките хрумвания обаче дефинират по какъв начин ще се оползотвори този приход, а това от своя страна въздейства върху крайния му размер. Има и други ограничавания, които са не по-малко действителни, защото постоянно сами си ги постановяваме и са подбудени от личните ни недостатъци.
Съществуват цели групи от самостоятелни хора, които прахосват по-голяма част от свободното си време и непотребните си пари, като карат коли и съпоставят техните модели, играят на карти, а след всяка игра я разискват в най-малки детайлности, гледат кино и купуват произведения на изкуството със съмнителна стойност. Те съвсем постоянно беседват с едни и същи хора върху едни и същи остарели тематики. За тях е мъчно да се твърди, че са подложени на цензура или би трябвало да пазят загадка, че разноските им са огромни или пък имат проблеми с общуването и поради това се изтезават. Те страдат от анемия, от липса на вкус и на любознание към живота на хората. Пред тях не стои въпросът за достъп до вселената отвън техния кръг. Световете, представляващи интерес, чакат тези хора да ги проучат, само че те не се захващат с това.
Те се движат, като че ли са вързани като куче на каишка измежду тъкмо избран кръг от познати, който им е съдбоносен от закона и канона на тяхната лична социална среда. Мъжете имат по-големи благоприятни условия за другарство, в сравнение с им разрешава кръгът, към който принадлежат, защото с изключение на в него те се движат в деловите среди. За дамите доста постоянно кръгът от тематики за диалози не излиза отвън средата, в която живеят. Именно обществената среда е мястото, в което навлизат концепциите от книгите и лекциите, а в кръга от общи диалози те се подреждат по групи, одобряват се, разискват се и се утвърждават. В последна сметка точно там се взема решение за всеки обособен стадий от полемиката кои престижи и какви източници на информация са възможни и кои не са.
Нашият публичен кръг се състои от тези, които като група се показват посредством израза „ хората настояват “. Това точно са хората, чието утвърждение има извънредно значимо значение за нас.
Ако връзката сред действителността и реакцията на индивида е директна и незабавна, а не индиректна и единствено загатната, няма да познаваме нерешителността и неуспехът; в случай че всеки от нас се вписва в света така уютно, както детето в утробата на майката.
От Уолтър Липман: „ Общественото мнение “, изд. ЛиК
Снимка: en.wikipedia.org - Manuscripts & Archives, Yale University
