„Отказвам да приема края на човека“ ~ Невероятната реч на Уилям Фокнър
Уилям Фокнър (1897-1962) е американски публицист и стихотворец, чиито творби обрисуват родния му щат Мисисипи. Той се счита за един от най-големите писатели на 20-ти век и е притежател на Нобелова премия (1949).
Нобелова лекция
10 декември 1949
Смятам, че тази премия се дава не на мен, а на моя труд – трудът на цялостен един живот, осъществяван в мъката и потта на човешкия дух, не за популярност и минимум от всичко за облага, а с цел да се сътвори от материала на духа нещо, което не е съществувало преди този момент. Ето за какво тази премия ми се дава на доверие. За паричната й част няма да бъде мъчно да се откри предопределение, съизмеримо с нейната цел и значение. Но аз бих желал да сторя същото и с аплодисментите, употребявайки този миг като връх, от който мога да бъда чут от младите мъже и дами, посветили себе си на същото страдалчество и труд, измежду които към този момент се намира оня, който някой ден ще стои там, където в този момент заставам аз.
Трагедията на нашето време се състои в възприятието за изчерпателен, физически боязън, поддържан в продължение на толкоз дълго време, че ние дори сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува единствено един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно по тази причина младият мъж или жена, пишещи през днешния ден, са не запомнили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в спор със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, тъй като единствено те са, за които си коства да се написа, които си костват мъката и потта.
Той би трябвало да ги научи още веднъж. Той би трябвало да разбере, че страхът е най-низкото от всички неща и, учейки се на това, да го не помни вечно, да изхвърли от работилницата си всичко с изключение на старите идеали и истини на човешкото сърце, старите универсални истини – любовта и достойнството, жалостта и гордостта, състраданието и жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и наказана. Докато не направи това, той ще работи под знака на едно проклинание. Той ще написа не за обич, а за пристрастеност, ще написа за гибел, в която никой не губи нещо значимо, за победи без вяра и – което е най-страшното – без жал и съчувствие. Неговите премеждия няма да допират всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще написа не от сърцето, а от жлезите си.
Докато не научи тия неща още веднъж, той ще написа по този начин, като че ли стои и следи края на индивида. Аз отхвърлям да приема края на индивида. Достатъчно елементарно е да се каже, че индивидът е вечен просто тъй като ще издържи на всичко, че когато последният тон на страшния съд е прозвучал и смълчан от последната ненужна скала, висяща неподвижно в последната алена и умираща вечер, че даже и тогава ще прозвучи още един тон: звукът на неговия жилест, неизчерпаем глас, към момента говорещ. Отказвам да приема това. Аз имам вяра, че индивидът освен ще оцелее – той ще надделее. Той е вечен не тъй като единствен измежду съществата има неизчерпаем глас, а тъй като има душа, дух, кадърен на съчувствие, всеотдайност и устойчивост. И поетът, писателят, е задължен да написа за тия неща. Негова е привилегията да помогне на индивида да издържи като възвишава сърцето му, като му припомня за смелостта, достойнството, вярата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността, които са били славата на неговото минало. Гласът на поета би трябвало да бъде не просто летопис на индивида, той може да бъде една от опорите, от стълбовете, които ще му оказват помощ да издържи и надделее.
Източник:
Снимки: LIFE, заглавна - Faulkner photographed in December 1954 by Carl Van Vechten
