Творчеството на френския писател и медик Луи-Фердинан Селин е обект

Творчеството на френския публицист и доктор Луи-Фердинан Селин е обект на възхита, боготворене и поклонение от велики писатели като Хенри Милър, Кърт Вонегът, Кен Киси и Чарлз Буковски. Споменават го неведнъж в творбите си, признавайки, че той е един от източниците им на ентусиазъм. Неговият разказ „ Пътешествие до края на нощта “ е приет за „ една от стоте най-велики книги на всички времена “.

Селин написа в доста мрачни краски, искрено, неподправено и екзалтирано. Прословут е с новаторския си жанр и антивоенни позиции. От друга страна е подложен на критика за антисемитските си изказвания по време на Втората международна война.

Най-важните му романи са „ Пътешествие до края на нощта “ от 1932 и „ Смърт на заем “ от 1936, свързани с Първата международна война и с разпада на човешкото в рискови условия.

Излишно е да си вършим илюзии, хората нямат какво да си кажат, те приказват единствено за своите си болки, това е ясно. Всеки за себе си, земята за всички. Опитват се да се отърват от болката на гърба на другия, по време на обич, обаче не се получава, болката им остава, цялата, и тогава стартират още веднъж, още един път се пробват да я пробутат някому. „ Хубава сте, госпожице “, споделят. После животът ги завърта, до идващия път, когато отново ще опитат със същата хитринка. „ Много сте хубава, госпожице!… “ А в това време се хвалят, че са съумели да се отърват от болката си, само че всички знаят, нали, че не е правилно и че цялата болежка са си запазили за себе си. И тъй като до момента в който играят тази игра, остаряват, а с възрастта стават все по-грозни и отблъскващи и към този момент даже не могат да прикрият болката си, провалянето си, най-после мръсната му мимика се лепва на лицето им, нужни й са двайсет, трийсет години и повече, с цел да им се изкачи от утробата на лицето. За това служи индивидът, единствено за това, през целия си живот да си създава мимика, че и не всеки път му се удава да я довърши, толкоз е трудоемка и комплицирана гримасата, която би трябвало да направи, с цел да изрази същинската си душа, без да я загуби.

Никой не може да устои на музиката. Като няма какво да прави със сърцето си, човек драговолно го подарява. А в дъното на всички музики звучи мелодията без ноти, основана особено за нас, мелодията на Смъртта.

Всички мисли водят към гибелта.

За своите душевни съкровища лудите ни говореха с голям брой ужасени гримаси или със снизходително и покровителствено изражение, като някакви могъщи и придирчиви админи. За всичкото злато на света не биха излезли от главите си тези хора. Лудият, това са елементарните човешки хрумвания, само че добре затворени вътре в главата. Светът не минава през главата на лудия, и ето. Превръща се в езеро без река затворената река, в болест.

В умората и самотата божественото у хората излиза на повърхността.

Мъката е като ужасната жена, за която сме се оженили. Може би е по-добре да я обикнем най-малко малко, в сравнение с цялостен живот да се скапваме да я бием. След като е ясно, че няма да я усмъртим, нали?

Мъката елементарно се излива, до момента в който удоволствието и потребността са по-скоро срамежливи.

Тъжно нещо са хората, които си лягат да спят, видно е, че не ги е еня, дето светът върви, както върви, видно е, че не се пробват да схванат за какво сме тук. Все едно им е. Спят както пристигна, до един са надути, безмозъчни и дебелокожи, американците или ние. Съвестта им е постоянно чиста.

Най-лошото е, че се питаш по какъв начин на следващия ден ще намериш сили, с цел да продължиш да правиш това, което си правил през вчерашния ден и толкоз предходни дни, от кое място ще намериш сили за тъпоумните дейности, за хилядите безрезултатни планове, за опитите да се измъкнеш от потискащата потребност, опити постоянно несполучливи и за прощален път доказващи, че ориста е неумолима, че ще продължаваш всяка вечер да се сгромолясваш в подножието на стената, затиснат от това на следващия ден, което става все по-несигурно, все по-противно. А може би и възрастта идва, издайницата, и ни заплашва с най-лошото. Нямаме към този момент музика в себе си, с цел да накараме живота да танцува, там е работата. Младостта е умряла там, на края на света, в безмълвието на истината.

Истината е безкрайна мъка. Истината на този свят е гибелта. Налага се да избираме, гибел или неистина. Аз самият в никакъв случай не съм могъл да се убия.

Може би тъкмо това търсим в живота, единствено това и нищо друго, най-голямата допустима тъга, с цел да намерим себе си, преди да умрем.

Не е задоволително да си кажеш: „ Нещастен съм. “ Трябва и да си го докажеш, с цел да се убедиш дефинитивно.

Зеленчук, това е животът.

Това, което ни би трябвало в действителност, с цел да сме в нещо като мир с индивидите е да им разрешаваме при всички условия да се прострян, да се овалят в малоумните си самохвалства. Не съществува умна суетност. Тя е инстинкт. Не съществува и човек, който да не е на първо място суетлив. Ролята на възхитено кошче за боклуци е, горе-долу, единствената, в която човек търпи индивида с известно наслаждение.

Образованието ви трансформира, то е гордостта на индивида. Не е зле да се мине през него, с цел да се навлезе в същността на живота. Преди това човек единствено се върти тъдява. Смята се за кадърен, само че се препъва от нищо и никакво. Прекалено доста мечтае. Плъзга се върху думите. Не е това. Това са единствено планове, привидности. Друго му би трябвало на решителния човек. Аз с моята медицина, без да съм доста талантлив, въпреки всичко се бях поприближил към хората, към животните, към всичко. Сега ми оставаше единствено намерено да се хвърля в мелето. Смъртта тича подире ви, заставен сте да бързате, а до момента в който се лутате, би трябвало и да ядете, че и да преминете изпод под войната от горната страна на всичко. Много нещо би трябвало да свършите. Не е елементарно.

През живота си в никакъв случай не съм дал своя вот. Винаги съм осъзнавал, че идиотите постоянно са болшинство и е несъмнено, че ще завоюват.

Интелектуалното изтощение те обрича да мразиш без никаква целеустременост. Да се Пукаш от непоследователност, суетност и незнание.

Като се спрем да вземем за пример на метода, по който се образуват и изричат думите, то виждаме, че фразите ни не устояват на пагубния си слюнчест фон. Механичното изпитание на говора е по-сложно и по-мъчително даже от дефекацията. Устата, това венче от подпухнала плът, което се гърчи и съска, вдишва и вилнее, изпуска какви ли не мазни звуци през смрадливата бариера на зъбния кариес, какво наказване! И тъкмо туй нещо ни заклеват да превърнем в блян. Трудно е. След като представляваме просто торби с топла и недоизгнила карантия, постоянно ще имаме проблеми с възприятията.

Да се влюбим е нищо работа, виж, да живеем дружно е мъчно. Отпадъкът не се мъчи да оцелява, нито да се развъжда. В това отношение сме надалеч по-нещастни от лайното — настървението, с което поддържаме положението си, е едно необикновено самоизмъчване. Ама в действителност, не намираме нищо по-божествено от личната си миризма. Цялото ни злощастие иде оттова, че би трябвало да си останем Жан, Пиер или Гастон непременно, през всевъзможни години. Тялото ни, травестит от неспокойни и банални молекули, непрестанно се бунтува против жестокия фарс на оцеляването. Молекулите ни желаят да се разпилеят из вселената допустимо най-скоро, сладураните! Страдат от това, че са единствено „ ние “, че безкраят им поставя рога. Ако имахме храброст, щяхме да се пръснем, а то единствено се пропукваме от ден дневно. Скъпоценното ни изтезание е затворено там, в атомите, в самата ни кожа, дружно с гордостта ни.

Пестиш, като налиташ единствено на концепцията за нещата. Владее ги човек концепциите за нещата, може един път вечно да си купи прелестни, превъзходни хрумвания за нещата... А животът е по-сложен, изключително животът на човешките форми. Жестоко премеждие. Няма по-отчаяно от него. В съпоставяне с порочната пристрастеност към съвършените форми кокаинът е като залъгалка за началник-гари.

Да пътуваш е доста потребно, раздвижва ти въображението. Всичко друго е отмалялост и отчаяние. Нашето странствуване е напълно мислено. Там му е силата.

В последна сметка за какво в грозотата да няма най-малко толкоз изкуство, колкото в хубостта? Това е просто един род, който би трябвало да се развие.

Красотата е като алкохола или като удобствата, свиквате с нея, преставате да я забелязвате.

Да си самичък, значи да де упражняваш в гибел.

Когато сте достигнали до края на всичко, което може да ви се случи, оставате напълно самичък. Там е краят на света. Дори скръбта, вашата тъга към този момент не ви дава отговор и тогава би трябвало да се върнете обратно, сред хората, все едно кои. Не подбирате в такива моменти, тъй като даже да се разплачеш, би трябвало да се върнеш там, където всичко стартира още веднъж, да се върнеш дружно с тях.

Ако хората са толкоз зли, то е може би единствено тъй като страдат, а би трябвало дълго време да мине сред момента, когато са престанали да страдат, и момента, в който стават малко по-добри.

Бедността преследва алтруизма с неумолима взискателност и най-благородните инициативи биват безмилостно наказвани.

Жените имат манталитета на прислужнички.

Докато дамите на богатите са хубави, дамите на бедните са грозни. Ето до този резултат се е стигнало през вековете, без да броим тоалетите. Хубави куклички, добре нахранени, добре измити. Откакто го има, животът е съумял да реализира единствено това. Колкото до останалото, и да се напъва, и да не се напъва, човек неизбежно стъпва изкривено, хлъзва се, цопва в спирта, който консервира и живите, и мъртвите, и там си остава. Доказано е. А от толкоз епохи следим животните по какъв начин се раждат, мъчат и измират пред очите ни, без и на тях да се е случило нещо извънредно, с изключение на дето безспир подхващат същия оня безвкусен неуспех там, където други животни са го зарязали. Би трябвало да схванем какво става. Неспирни талази от ненужни същества прииждат от дъното на времето и умират пред нас, а ние си стоим и се надяваме… Не ни бива даже гибелта да осмислим.

Животът е просто отекъл от неистини призрачен сън.

Започвам да се колебая в съществуването на други същински достижения на бездънния човешки характер, с изключение на войната и заболяването — двата безкрая на кошмара.

В края на краищата гибелта е въпрос на няколко часа, даже минути, до момента в който рентата е като мизерията, продължава цялостен живот.

Животът на хората без средства не е друго с изключение на дълга липса в дълъг призрачен сън, а човек познава в действителност добре и може да се освободи единствено от това, което има.

Законът, това е огромният Лунапарк на тъгата. Когато беднякът се остави в ръцете му, виковете му отекват през доста епохи напред.

Бедният на този свят може да пукне по два огромни метода — или от безспорното равнодушие на сходните си в спокойно време, или от човеко убийствената пристрастеност на същите, като пристигна войната. Седнат ли да мислят за вас, то е единствено с цел да решат по какъв начин да ви изтезават, за нищо друго! Интересувате ги единствено облени в кръв, мръсниците!

Ако не си богат, най-малко би трябвало да изглеждаш потребен.

Богатият не би трябвало да убива, с цел да яде. Той наема хора. Богатият не прави самичък зло. Той си заплаща.

Чувството на доверие при боязливите същества замества любовта.

Да се довериш на хората, това към този момент значи малко да умреш.

Умирането също е работа.

Започвах да се запитвам дали съществуват някъде напълно страхливи хора… Като че ли за всеки човек може да се открие нещо, за което е подготвен да почине, казусът, който би му харесал. Тогава отива да почине както може, къде да е…

Смъртта в общи линии наподобява малко на женитба.

Щастието на земята е да умреш на драго сърце, в удоволствие… Останалото си е едно нищо, останалото е боязън, дето не смееш да си го признаеш, останалото е литература.

Каквото и да разправят и да настояват, светът ни напуща доста преди в действителност да си отидем. Някой прелестен ден започваме да приказваме все по-малко за нещата, на които най-вече сме държали, с изпитание, в случай че въпреки всичко се наложи. Писва ни сами себе си да слушаме… Съкращаваме… Отказваме се… От трийсет години все говорим… Вече не държим ние да сме прави. Напуска ни даже желанието да запазим местенцето си измежду удоволствията… Отвращаваме се от себе си… Достатъчно ни е оттук насетне да похапнем, да се постоплим и да спим, колкото можем, по пътя към нищото. За да си възвърнем интереса, са ни нужни нови мимика за пред другите… Но към този момент нямаме сили да променим репертоара си. Тъпчем на място. Все още търсим способи и извинения, с цел да останем с тях, с приятелите, само че гибелта и тя е там, зловонна, до нас, в този момент към този момент непрестанно, по-понятна и от игра на белот. Единствената полезност, която ни остава, е дребната тъга, че не сме намерили време да отидем до Боа-Коломб да забележим, до момента в който още бе жив, остарелия ни чичо, вечно изпял песента си през една февруарска вечер. Само това резервираме от живота, дребното грубо страдание. Останалото сме го изпили по пътя с доста старания и труд. Превърнали сме се в остарял фенер на спомените в ъгъла на улица, по която не минава съвсем никой.

В живота човек не се изкачва, а слиза.

Има доста здраве, който приказва за бъдещето. Само настоящето важи.

Виждам го аз бъдещето… То е нещо като безпределно голо хоро… А в промеждутъците ще се прожектират филми…

Снимки: Wikimedia Commons, Le Petit Célinien, Fine Art America, Pinterest