Целият им род е крив - от бебето до най-дъртия,

Целият им жанр е крив - от бебето до най-дъртия, мозъкът – тел, дето не се превива, нито се чупи, единствено ръждясва. Това са те. Дядо й се споделя Андон, все намусен, като че някой е запалил купчина тор в главата му и в близост пуши, че се не търпи. И като се родило детето, по какъв начин да го кръстят? Не Антонина, не Антония, ами Анда. То хубаво Анда, само че семенцето под името не коства.

Напънала се девойка Анда, та сварила сапун - сама го къкрила и сама го рязала на калъпи. То не сапун, ами неприязън - поставила го в една щайга и на всеки шаблон издълбала букви, та написала „ Бившият “. Размислете какво ще си миете с вашия някогашен, дами. Нагла, та горчива Анда - и като минава край нашата къща, апелирам ти се, пита:

- Милена, по какъв начин е Калоян? Ще му предадеш ли, че съм го търсила?

Калоян е моят наследник – концентрирам вниманието върху този факт, с цел да лъсне изрично що за мизерна екземплярка е тя.

- Защо – споделям - си го търсила?

- За да му дам този сапун - подарък от мене – и тя ми подава един шаблон, на който е изкопала с печатни букви „ Бившият “. – Нали се сещаш какво мръсно пране можеш да почистиш с това – загатва ми Анда.

Добре, че съм възпитана жена, та не й споделям в прав текст – „ Я се виж какъв брой си дебела “.

- Значи Калоян към този момент ти е някогашен? – умозаключавам фино.

- Да, тъкмо по този начин - удостоверява тя.

- А ти си дебела! – джавкам аз.

Тогава тя млъкна, а да млъкне някой от Андоновия жанр е все едно от червей да издоиш мляко – т.е. в никакъв случай. Очите ми са малко слаби, та може и да съм се заблудила – сълза ли пропълзя по клепките на Анда? Колкото ще се просълзи котлонът, на който сварявам фасул, толкоз ще се просълзи тя.

- Да – споделих аз. – Дебела.

Тя се завъртя, обърна ми тил – почтено, едричка беше, само че те от техния жанр са такива – месо им дал бог и гърла. Баща й Дачо, да вземем за пример, като пийне и викне се чува от Перник напряко на Централна гара в София; в случай че е замръзнала Струма, ледът се разпуква. Ако дядо й Андо се напие и зине да пее – това аз с очите си видях, тъй като вишнята е в моя двор - разцъфна пустата вишня, от песента на тоя алкохолик цветчетата й се разтвориха до едно.

- Тогава – досети се Анда. – Дай ми сапуна обрано. Синът ти няма да ми е някогашен.

Тук е точното място да кажа, че въпреки и мой единствен наследник, Калоян е неуместно момче щом се накланя към Анда. Вярно е, пътува повече от моряците - през днешния ден е в Радомир, на следващия ден е в Търново, а в другиден – в Ивайловград. Поучавах го аз – „ Калояне, изучи се за ортодонт, да си стоиш покрай мен и татко ти “. А той - не можел да гледа кръв и ето ти в този момент – изпращаха го да пътува чак до Парагвай. Като пътува, донася на оная Анда подарък, след това отпътува, а Анда, нали е нахална като гъска, идва и споделя:

- Милена, Калоян е донесъл подарък за мен, та в случай че може да ми го дадеш.

Аз не й го давам, да не съм работа „ Еконт “ или „ Български пощи “, че да връчвам колета.

… Анда си прибра грозния сапун. Тя е фризьорка и там горкият ми Калоян се срещнал с нея. Подстригала го до мозък и оттова стартира да се заплита историята. Толкоз му е плосък разсъдъкът – да се просне възнак пред облите й кълки.

- Затова ли толкоз пари спестявахме с татко ти – подсещам му аз с положително. На три места работех – аз към шивачка, само че започнах да кроя, подхванах проби на италиански рокли, считам, начертавам, изобретявам – прескачам за препоръки до Коко Шанел, копирам дивотии и финтифлюшки от нея. Клиентките ми едни претенциозни, префърцунени - ще речеш, че не ядат като мене и тебе през устата, ами с мозъка напряко ядат. Не на мене тия. За Калоян върша напъните и напрягам напред. Да приключи, човек да стане.

Той приключи, само че не стана човек. Ходи да се подстриже и закъсахме с Анда. Баща му беше миньор, мината я закриха; беше монтажник, замразиха строежа; беше по железницата и още е. Само от него не мога да се оплача - щом го погледна, стопира да приказва и е доста здравомислещ мъж.

- Миленче - споделя, би трябвало да вървя да пия с Петко, но знам че ще те е гняв. Какво да направя, че да не те е гняв? Ако искаш да окопая дръвчетата? – окопава дръвчетата, пие с Петко, след това аз вървя да си го доведа добродушно у нас – тъй като е прекопал градината и си е икономисал конското от мен. А гневът ми е вулкан и джунгла, хвърчи, кълве, закопава - в квартал „ Калкас “, Перник, ме назовават Милена Кавгата. В тоя свободомислещ квартал, където децата първо се научават да се карат, след това почват да дишат, значи си нещо изключително. Аз бях чертожничка, само че какво да начертавам, като леярната банкрутира и стана сервиз за коли. Изгониха ме. Станах шивачка.

Едно дете имам единствено, Калоян. Мъжът ми имаше сергия на пазара, само че от миньор по какъв начин ще стане краставичар – на тоя другар даде без пари, на хлапе подари ябълка, на дъртите бабички опрости дълга – подобен е индивидът, гняв ме е на него, само че не го променям. Коя друга ще я е грижа за този глупчо – крещя си на мозъка. Ако аз го зарежа, ще се гътне от апетит, ще го оскубят като пиле. А пък на мен пък кой различен ще ми вика „ Миленче “? „ Кавгата отново е яхнала подводницата “ – подмятат, като ме зърнат да чистя из махалата.

- Пак си яхнала подводницата – сподели ми и Анда. - Щом си взела пръскачката да биеш гъсеници по дюлята през ноември, значи ще се караме.

Лошото също така е, че сме съседи и е изключително обидно синът ми да се прибира не у нас – а аз съм направила мусака и палачинки с течен шоколад. Той, плиткоумният, завива към Анда.

- Тя е изучила за една елементарна фризьорка – натърквам носа му аз. - А ти изучи АйТи. Как виждаш един АйТи с една фризьорка, тъпа ножица!

- Ножица е, само че не е тъпа – споделя Пламен. - Всичко може да отреже и съсипе, само че с ножицата може й да те подстриже по този начин, че самичък да не се познаеш. Дава ти хубост, разбираш ли?

- Елементарен си като оня врана, дето татко ти от жалост не я простреля – споделих му аз. - Знаеш и какво икономисване пестих, какъв брой рокли скроих и уших, на две работи се превивах да бутам единствено и единствено да завършиш!

- Знам - споделя синковецът. - Навсякъде съм пътувал, мамо. Чак до Парагвай вървях. И в Лондон се отбих, и в Ивайловград. Като Анда няма на никое място.

- Ами то и прасе да хванеш в кочината на дядо й Андон, същото прасе няма да намериш в Парагвай, нито в Лондон, нито в Ивайловград – щото то си е тукашно, пернишко прасе.

Но той не ме послуша. Така си е навирил главата, като че единствено той има глава на тоя свят.

- Слушай ме, господинчо - акцентирам бент. - Тя е дебела.

- Тебе са ти слаби очите, мамо – акцентира ми синът. – Не виждат добре.

- Така ли! – крещя аз. - А тия италиански рокли в ателие „ Ивета “ кой ги измисля? Аз ги изобретявам в мозъка си и ги кроя на масата по-италиански от италианките. При мене идват да им шия девойките от езиковата гимназия, от икономическата гимназия, а знаеш, че като стопанската система в Перник няма друга стопанска система. Идват и от „ Манджата “ по хранителни технологии! Даже и една депутатска пристигна и я одрах като котка – а тя удовлетворена. Даде ми още 100 лв. да се почерпя. И такава ще ме управлява – не усети, че съм я одрала като котка! – дочувам, че съм се отплеснала и още веднъж намотавам въдицата. – Анда е дебела. Ела до момента в който пробват роклите си за абитуриентската девойките от „ Манджата “ или от Икономиката или даже от езиковата гимназия – и тогава ще забележим дали ще се обръщаш след Анда.

- Само след Анда ще се обръщам. Ще се обърна след Анда, в случай че ще всички абитуриентки да се строят в две редици пред къщи – разправя ми простакът.

Мъжът ми, който има темперамент колкото една мравка, споделя:

– Ами, Миленче, Анда не е неприятно момиче...

Обаче още изречението не е изсулило до дъно от устата му и аз го поглеждам. Той незабавно стопира да приказва – по тази причина се погаждаме с моя мъж и по тази причина кръстих единственото си дете с неговото име – обаче съм направила стратегическа неточност. Детето изобщо не е като татко, си а див петел.

Не се тревожа от петли, от тигри и хлебарки. Щом са ме кръстили Милена Кавгата в Калкас, квартал на Перник, където още преди да е имало земя, е имало свада, значи нищо няма да ме стресне. Да ме ядоса – може. До кокал да ме ядоса някой е допустимо, само че самичък в ръчна количка ми докарва тинята, с която ще го омажа до перчема. Седем секунди ми трябват – след тях престижът му ще се е сплескал на плескавица и бездомните кучета на Калкас ще го изгълтат за предястие.

- Моите рокли – акцентирам пред сина си аз, - ги купуват в Милано и плачат за още. А на тебе като отидеш в Италия – нали си ходил м Милано, Ай Ти тиквеник неиден – там никой не те бръсне и няма предпочитание даже да плюе по тебе.

- Не приказвай по този начин на момичето, Миленче… - поглеждам мъжа си и той даже името ми не посмява да изкаже до дъно. Ей по тази причина в никакъв случай няма да го напусна – коя друга ще изтърпи толкова отстъпчив кравай. Само аз се мъча с него…Той знае по какъв начин обичам кафето – с лъжица мед. Гледа три кошера пчели поради моето кафе. Аз за него ще си отворя гърдите с пръсти и ще му дам бял дроб от моя, в случай че го удари Ковид – това ще направя за тоя суров щрудел, тъй като въпреки и отстъпчив, индивидът е интелигентен и осъзнава, че коствам.

- Тя е дебела! – декларирам. Ах, по какъв начин се заби тая дума в хубавия ми хол. Лоша работа. Но те би трябвало да знаят кой е главнокомандващият тук.
След няколко дни – към този момент започнах да кроя и френски рокли, а това е работа за хора с нерви, дебели колкото верига на танк. Моите са дебели колкото фабриката, която създава веригите на танка. Та след по-малко от седмица минава Анда, натъпкала се
в тесни дънки и ми наподобява като че бунгало е обуло панталон.

- Панталоните ти са бунгало за двама, само че в него са се натикали осем индивида – разясних аз. - Така ти си се нацедила…

Анда нищо не ми отвърна и по-добре за нея, само че очите й ми отвърнаха - бяха цялостни с ножици. Погледът й ме сряза на трийсет и две части. След момент взех, че изтърсих нещо. До през днешния ден се чудя от кое място такава породиста мисъл кацна на езика ми:

– Нали - подхванах аз, - сте доста гласовити. Дядото ти като поръча на баба ти да му донесе чаша ракия, колите по автомагистралата за София пукат гуми. Баща ти като удари две мастики и каже две думи, се пукат пликчетата със захар в сладкарница на езиковата гимназия. Ти вместо да досаждаш на един интелигентен АйТи светец като сина ми, що не пееш, та нека отслабнеш, а?

И то това откаченото в целия си разсъдък фризьорче да ме чуе и да се вслуша в моята концепция! Толкова е просто, горкото.

Ние живеем над Струма, само че не на местата, които са кротки като дядо ми и баба ми, не Струма, дето е мед в чая ти в близост езиковата гимназия. Ние живеем на Кървавото. Там Струма е хапала камъка десетина милиарда години, с цел да си прокара път и да мине оттова, откъдето й е кеф. И ние сме такива - милиард години ще дълбаем, само че ще минем оттова, дето ни е кеф. До реката е ЖП линията София- Кулата. Влакът преде като котарак по релсите. И що да чуя и видя?

Направо ми идеше да събера всички британски, френски и италиански рокли от ателие „ Ивета “ и да затъкна с тях грамадната уста на Анда. Решила дебеланата да отслабва по моя способ. Изпружила се в цялостен растеж на скалата над Кървавото и внезапно ….изведнъж стартира да пее за Рада. „ Вечеряй Радо “. Пита се дали Рада е чула, че оня пройдоха броди из село и чука по портите на свестните жени… Гадна ария. Хайманите са тъкмо такива. Хлопат по портите, тъй като нямам пушка да ги гръмна в тиквите.

Но тая Анда по какъв начин пееше!

То не глас има тази ножица. Голо Бърдо гърми в гласа й навръх това място над село Чуйпетльово. Там е изворът на Струма. Струма извира в гласа на тая дунда. И освен Струма. Небето извира в гласа й, земята лети надлъж и простор там. Седя и чувам. Ставам и чувам и не мога да допускам какво слушам. Каква е тая фризьорка! Ти, Господи, си основал ножица фризьорите да стрижат народа. Създал си насладата вместо ножица да поддържа народа хубав. А на нея си и дал не глас - вол си дал, планина и вода си и дал. „ Вечеряй, Радо “ единствено поради Анда си я измислил. Браво, браво…

Гледам, хората се демонстрират от къщите – нали събота и слънце за малко се мерна, омръзна му да се увива в облаци като остаряла баба в шалове и кърпи.

Народът слуша и гледа нагоре към камъка над Кървавото.

Тръгва си Анда и както върви по нашата улица – то не улица а дупка в дупката и дупка след дупката - Анда крачи и ту тук в дупка потъне, ту там се препъне, само че комшии излизат от къщите и като минава Анда, й ръкопляскат. Народ изскочил, кой не се загащил добре, кой деца хванал за ръка, един рошав, различен с един чорап, а левият крайник още необут. Минава Анда и съседите ни – наш народ, всеки един пие, та трещи, викат „ Браво! “ Господ не е основал толкоз ракия, колкото тукашните от Калкас могат да изкъркат. Жените, тихи, гледат Анда и пляскат с ръце, мъжете и те вършат бис, децата млъкнали, ококорено я гледат, като че не са виждали по-рано дебела жена.

По едно време Анда отново отвори уста и хвана тая ария „ Зайди, зайди “ и тогава виждам – дупките на асфалта сами се запълниха, Струма стартира да копае скалата не към Гърция, а назад към Витоша, влакът от София за Кулата спря. Пее Анда. То не глас, галактика от нея излиза, път копае за всеки, който желае да стигне някъде, кураж за всяка глава. Спря внезапно и аз, луда та изгърмяла, започнах да шляпам, по този начин удрям ръцете една в друга, ще си строша китките, лактите и раменете едновременно.

- Браво! – крещя с продрано гърло. Крещя. – Браво, Андичке! Страхотия си!

Тогава тя пристигна до мене. Улови пръстите ми и ги стисна. Нищо не сподели. Разтърси ръката ми и отмина напред по тоя път, дето по-добре да се споделя „ дупка “.

- Видя ли какво направи това дете, Миленче? Видя ли… – само че аз го погледнах и той прекъсна измежду дума. Направо пристигна и ме прегърна.
И тогава си помислих – прав си, Калояне. Има за какво да кроя и да върша проби на глезлите като се почне от езиковата гимназия, през стопанската система до манджата! Какво момиче, да му се не види. Добре, че ги потулих настрани тия пари, че да изучиш, да си развиеш мисълта елементарна и да я откриеш. Браво, Калояне.

Ако не бях бент и тоя отстъпчив твой татко да те изучим, по какъв начин щеше да забележиш тая Анда, по какъв начин щеше!

Доведи я да я почерпя едно кафе. Не се ослушвай, Калояне. Не ми се прави на интелигентен, щото не си. АйТи тиквеник подобен. Тичай бързо и я предложения.