Кратка история на психическата военна травма
Травмиращите последствия от войната са документирани голям брой пъти в продължение на хиляди години. Преди близо три хилядолетия, в Омировата Илиада, Ахил разказва по какъв начин гибелта в борбата на неговия другар Патрокъл го кара да сънува кошмари и да се изолира.
Около 1200 година прочие н. е. в Месопотамия бойците пишат, че са посещавани от „ духовете, с които са се сблъсквали в борба “. В описа си за борбата при Маратон (490 година прочие н. е.) историкът Херодот написа, че в разгара на сраженията воинът Епизел „ ненадейно губи зрението и в двете си очи, въпреки че нищо не го е докоснало “.
Напред към Тюдорска Англия – подмятания за военна контузия се появяват в творбите на Шекспир. В „ Хенри IV “ лейди Пърси се тревожи за скръбното положение на брачна половинка си Хотспър след завръщането му от война:
Както свидетелстват писанията на Шекспир, Херодот и Омир – както бойците, по този начин и цивилните са наясно с психическото влияние на войната от епохи. Но, както потвърждават идващите образци, ще мине доста време, преди тези наблюдения да бъде отразени с здравна диагноза или лекуване.
Повече от 200 английски ветерани от Революционната и Наполеоновата войни разгласяват своите истории за живота на фронта. Тези автобиографии все по-често засягат прочувственото влияние на войната. В една от тях капитан Хауърд разказва своите халюцинации в парижките катакомби, когато обикаля столицата след борбата при Тулуза през 1814 г.:
Въпреки че доста бойци оповестяват за душевен проблеми след борбата, към момента няма здравно самопризнание за военна контузия. Вместо това на положението са дадени редица общи етикети. Единият е le vent du boulet, което се превежда като „ вятър от оръдие “. Друг е „ носталгия “ – медицинските досиета разказват бойците с носталгия, които са обхванати от мечти за завръщането в родината си.
Гражданската война в Америка постоянно се помни посредством музика. Нейните развълнуващи химни имат за цел да обединят с национализъм, само че доста песни се съсредоточават и върху травматичните аспекти на войната. Една такава е „ На палатка при остарелия лагер “ на Уолтър Китредж:
И макар травматичния културен резонанс на войната, лекарите в Америка в края на 19 век към момента се мъчат да разграничат психическите и физическите болести. Синдромът на Да Коста, кръстен на лекаря от Американската революция Джейкъб Да Коста, е прочут импровизирано като „ сърцето на боеца “ и в началото се счита, че има чисто физически генезис, поради признаците си, присъщи за сърдечните болести. Смята се е, че психическите положения след борбата са подбудени от едва сърце или заетост.
Британският психолог Чарлз Майерс за пръв път вкарва термина „ снаряден потрес “, през 1915 година, в разгара на Първата международна война.
Преди това нервността се разбираше като женска болест, само че в този момент снарядния потрес е избран за „ мъжка нервност “, която допуска липса на мъжки издръжливост. Като се има поради, че от бойците се чака да се придържат към мъжките идеали за смелост и устойчивост, шокът от снарядите – от които бяха регистрирани 80 000 през Първата международна война – не постоянно се третира със състрадание.
Има класови разлики в признаците и лекуването на шока, които отразяват структурата на предвоенното общество и неговите военни йерархии. Твърди се, че редниците демонстрират повече психосоматични признаци от офицерите, да вземем за пример мутизъм (отказ от говорене) или телесни изкривявания. Мутизмът може да е обвързван с психологическия напън от непрестанно осъществяване на заповеди, без бойците да могат да изричат мислите си или да формулирате страховете си.
Войната във Виетнам е повратен миг в разпознаването на военната контузия като психологично положение – през 1980 година посттравматичното стресово разстройство е включено в третото издание на Диагностично-статистическия справочник на психологичните разстройства на Американската психическа асоциация.
Много ветерани се бореха да се приспособяват към цивилния живот след привършване на бойните дейности. Един от тях, Луис А Грифитс, съобщи своите трайни страдания посредством стихотворението си, „ Посттравматичен блус “:
