Този дебат върви още от зараждането на цивилизацията. Дали ние,

Този спор върви още от зараждането на цивилизацията.

Дали ние, човешките същества, сме програмирани от някакъв върховен разсъдък, който взема решение ориста ни, или в противен случай, тя е във властта на комплицирания брак сред фатализма и свободната воля?

За някои наподобява е ясно. Древните гърци, да вземем за пример, са били склонни да приписват всички събития на Фатос, сляпата орис. Но пък Сенека, големият  мъдрец стоик от Кордоба, е упорствал, че Провидението ръководи света, ръководено от угрижен за нас Бог, а древноримският неоплатоник Макробиус, 400 години по-млад от Христос, приказва за Богиня.

Малко по-късно го оборва Епикур, който макар напъните си не съумява да предотврати разпространяването на духовността, процъфтявала в гръко-римския свят.

В християнската галактика предопределението от много време е било общоприета теория, въпреки и съпровождана с разнообразни теории.

Една от тях, обвързвана със същинските форми на номинализма, упорства, че Бог предопределя за избавление единствено тези, чиито позитивни качества познава авансово.

Друга доктрина, по-разпространена и приписвана на Калвин, произлиза от Дортския синод и е отразена в писанията на Свети Августин и Лутер, а също и в учението на янсенистите.

Тя сочи, че Бог авансово е решил кой във вечността ще се избави и кой ще бъде съден, без значение от позитивните или негативните качества, които е натрупал.

В последна сметка Свети Тома приписва спасението на индивида на незаслужената Божия благосклонност.

Истината е, че сред езическата концепция за Фатос и религиозната идея за провидението човешката орис си остава загадка.

Няма подозрение, че двете основни събития на нашия живот – раждането и гибелта, се случват без значение от волята на индивида.

Очевидно е също, че до момента в който живеем, можем свободно да вършим своя избор.

Но наподобява, че главните линии на съществуването ни са предначертани от невидима ръка и на нас ни остава единствено да пишем по тях с дребни букви. Но какво или кой носи отговорност за тази мистериозна смешка?

Може би най-привлекателната догадка за човешката орис ни сервира остарялата индуистка философия.

За Изтока ключът е карма – разбиране, което трансформира индивида по едно и също време в правоприемник на личното му минало и в проектант на ориста му.

Нашите дейности, баластрата на предишното ни, образуват и бъдещето ни. Предопределени? Да, само че от нас самите, не от един придирчив Бог, променлив, съчувствен или неправдив.

Системата е съвършена, тъй като не робува на шовинизма да се отнася единствено за индивида, а подчинява цялостното развиване на една динамична действителност, която взаимодейства, точно и незабавно с целия набор на съществуването – от бездънните небеса на съзнанието до последния физически закон, отнасящ се до материята.

Според теорията за кармата има един огромен склад – самчита, където се събира капацитетът на всички наши минали дейности, сходна на семена, които чакат момента да дадат плод.

Те са предопределени точно за това, а на нас ни се поставя да изстрадаме този развой или да му се любуваме. Добрите дейности пораждат удобни условия, а неприятните – неподходящи. 

Шепата семена, която подхожда на едно битие, дефинира и момента на раждането и гибелта, физическите или психическите качества на индивида, неговите обществено, културни, фамилни характерности и т.н. 

Тази цялост от условия, която нормално дефинираме като орис, на санскритски се назовава прарабха карма и е неизменима. тя съставлява онази част от нашата биография, която е авансово написана и която за вярващите е артикул на божията воля.

В едни впряг с авансово начертаното безспорно препуска и свободният избор. Начинът, по който се оправяме с облиците на живота, генерира един нов капацитет от семена, заредени с бъдеще.

Те в огромна степен са виновни за това, което идва. Така нещата, които могат да се случат на някого в идното, се оказват в личните му ръце.

Нещо друго, доста друго, е кармата на дадена група – или ориста, която си изковава даден колектив с общите си решения.

Те могат да засягат както едно семейство, по този начин и едно племе, фракция, нация, раса, тип, планета, вселена или пък галактика в нейната целокупност.

Нищо не може да избяга от неумолимия закон на кармата, или от закона за повода и следствието, който за мнозина е висш космополитен закон. На него са подчинени всички останали закони.

Животните нямат самостоятелна карма, само че типът им я има. Индивидуалната отговорност е непокътната за индивида посредством неговото его, което му придава специфична и превъзхождаща чистия скотски тип воля.

Според тази забавна доктрина самото създание е учредено на кръговрата и има две етапи. В първата, латентната, не съществува нищо като се изключи самия капацитет, който в един миг създава Големия гърмеж и последвалото го разгръщане на Вселената. Тя завършва в края на времето с финалното раздробяване на всичко.

Така излиза, че не Бог или ориста, провидението или Фатос чертаят задачите на света и неговите създания, а един космополитен закон с идентични правила за всички, от който като каскада произтичат многочислени помощни закони. Някои от тях към този момент познаваме.

Що се отнася до индивида, до момента в който има да си оправя сметките с кармата, ще би трябвало да се връща и да изстрадва или да се любува на това, което му се поставя. И на първо място да се учи да израства.

Само безспорното познание, галактическият опит, в който се стопява всяка двойнственост, може да отстрани веригите му и да го освободи вечно.

Изглежда, съгласно източната мъдрост, това е и задачата на съществуването, за която всички сме предопределени.

Неприятните религиозни схващания, които толкоз тревожат вярващите – пъкълът, чистилището, апокалипсисът, страшният съд, проклятието, безконечният огън, скърцането със зъби и така нататък може би не са нищо друго, с изключение на несполучливи метафори, които единствено плашат тези, които позволяват, че те могат да съществуват.

Интересно е да се подчертае, че при оценката на качеството на обещано деяние е значимо желанието, задачата, а не резултатите и достиженията.

В общество като нашето, захласнато от устрема към триумф, може би е належащо да се помни, че триумфът на един живот се съдържа само в постигането на благополучие.

Познаваш ли, скъпи читателю, някого, който го е постигнал посредством тщестлавие, машинация или операция? Аз – не!

Формиран интелектуално вън от академизма, Франсиско Лопес-Сейване е човек с доста облици и гении, дарен и извънредно ярък разум, който постоянно се стреми да се изрази с един-единствен глас – своя личен.

Дълбок ценител на източните мъдрости, той посвещава част от живота си на разпространението по света на техниките за човешко рационализиране.

Неуморен странник и огромен комуникатор, той е приказвал от влиятелни трибуни като Университета „ Райс “ в Хюстън и основната квартира на Организация на обединените нации в Ню Йорк.

„ Нещата, които научих от изтока “ е истинска и проникновена творба, сплотяваща уроците, усвоени от създателя, който още доста млад, благодарение на един гуру, взема решение да се потопи в проучването и практикуването на източните философии.