Той обича обстоятелствата, ограничаващи човешката свобода, нрави му се да

„ Той обича събитията, ограничаващи човешката независимост, нрави му се да се подчинява на ориста. За властническия темперамент тя постоянно е висша власт отвън индивида, на която той може само да се подчинява. “

(1900 ~ 1980)

Властта

Още от времето на Хобс властта е била главният претекст на човешкото държание. През идващите епохи от ден на ден се е обръщало внимание на законните и нравствените фактори за въздържане на властта: С възхода на фашизма стремежът към власт и убеждението в правотата на това користолюбие доближават нови върхове. Милиони хора са мощно впечатлени от успехите на властта и ги възприемат като израз на мощ. Разбира се, властта над народа е израз на висша мощ в чисто материалния смисъл. Ако имам власт над друго лице и мога да го убия, аз съм „ по-силен “ от него. От психическа позиция обаче жаждата за власт се корени не в силата, а в слабостта. Тя е израз на неспособността на Аз-а да се оправи с проблемите в живота и обезверен опит за придобиване на вторична мощ заради липса на действителна мощност.

Думата „ притежавам “ има две смисли. Едното е да притежаваш власт над някого, способността да господстваш над него. Другото значение е да имаш мощ да направиш нещо, да умееш, да можеш. То няма нищо общо с господството, а показва умеене в смисъл на качества. Ако приказваме за изтощение, имаме поради лице, което не е способно да направи това, което желае, а не човек, некадърен да доминира над други. Тъй че „ притежавам “ може да значи едно от двете неща: владичество или благоприятни условия. Двете понятия не са идентични, в противен случай – те взаимно се изключват. Ако употребим думата неспособност освен в половата сфера, а във всички области на човешката интензивност, ще се получи садистичният блян към владичество. В границите на личните благоприятни условия, т. е. когато човек е в положение да осъществя личните си благоприятни условия на основата на свободата и целостността на своето Аз; той не усеща нужда да доминира и не изпитва жадност за власт.

Анонимният престиж и диктатът на съвестта

Развитието на мисълта от началото на протестантството до философията на Кант може да се характеризира като развой на заменяне на външния с вътрешен престиж. В хода на политическите победи на възходящата междинна класа външният престиж загуби авторитет и човешката съвест зае неговото място. За доста хора тази смяна изглеждаше като празненство на свободата. Подчинението» на нареждания извън (поне в духовния живот) към този момент бе под достолепието на свободния човек. Завоеванията обаче на естествените му склонности и одобряването на господството на едната страна на личността – на нейния разсъдък, воля и съвест – над другата, обвързвана с нейната природа, се одобряваха за същина на свободата. Анализът сочи, че съвестта доминира също по този начин сурово, както и външните престижи, а и не всеки път наличието на нейните заповеди в последна сметка се дефинира от високите критерии на нравствените правила. Диктатът на съвестта е даже по-строг, тъй като индивидът го усеща като своя лична воля. Как да се бунтува срещу себе си?

През последните десетилетия смисъла на „ съвестта “ доста понижа. Като че ли в живота на хората не играят изключително значима роля нито външните, нито вътрешните престижи. Всеки е изцяло „ свободен “, при изискване че не накърнява законните права на другите. Оказва се обаче, че престижът не е липсващ, а е станал незабележим. Вместо явния ръководи „ неизвестен “ престиж. Той работи под прикритието на благоразумието, науката, психологичното здраве и естественото държание и не желае нищо друго с изключение на очевидното. Тази скрита мощ не упражнява напън, а разчита на спокойния метод на убеждението. Дали майката споделя на щерка си: „ Аз знам, че няма да ти е прелестно да излизаш с това момче “, или реклама внушава „ Пушете този вид цигари – ще ви хареса техният мирис “, няма никакво значение – налице е същата атмосфера на изискано подстрекателство, която в действителност прониква в целия ни публичен живот. Анонимният престиж е по-силен от явния, тъй като не работи с директни нареждания. При външния престиж се знае, че има заповед и кой я дава. Личността може да води война против него, да прояви автономия и нравствена храброст. При вътрешния престиж заповедта, въпреки и прикрита, е известна. При анонимния обаче заповедта и заповядващият остават в загадка. Сякаш човек е атакуван от незабележим зложелател. Никой и нищо не може да го съкруши.

Авторитарният темперамент

Връщайки се към въпросите на властническия темперамент, би трябвало да отбележим, че най-важната негова специфичност е отношението към властта. За него съществуват, така да се каже, два пола: властният и немощният. Обичта, възхищението и готовността му за послушание автоматически се пораждат от проявата на власт от страна на дадена персона или институция. Тя го смайва не поради полезностите, които отстоява, а просто тъй като е власт. Както „ обичта “ на властническия темперамент „ избликва “ машинално пред властта, така безпомощните хора или институции разсънват автоматизирано презрението му. Самата поява на безпомощно създание провокира у него предпочитание да го нападне, да го подчини на себе си, да го унижава. Докато различен вид персона се ужасява от мисълта за нападане на слабия, властническият темперамент се настървява повече, в случай че жертвата му наподобява по-беззащитна. Много хора се заблуждават от една специфичност на властническия темперамент – тенденцията за протест срещу престижа и за опозиция на всякакво влияние „ от горната страна ". Понякога това опълчване засенчва всевъзможни склонности към смирение – те остават на назад във времето. Авторитарната персона непрекъснато недоволства срещу всички престижи, даже срещу оня, който я пази и е надалеч от мисълта за угнетяване. Понякога отношението й към престижа е раздвоено. Тя може да се бори срещу един вид престиж, изключително в случай че е разочарована от незадоволителната му власт, а в същото време или след това да се подчини на друга категория престижи, които благодарение на посилна власт или на по-щедри обещания вдъхват вяра, че ще изпълнят мазохистичните й влечения.

Накрая има един вид властнически темперамент, при който бунтарските трендове са потиснати изцяло и излизат нескрито единствено когато отслабне съзнателният надзор или могат да се проявят след това в омразата против властта, която отслабва и върви към съсипия. За субект от първата група, отличаващ се с очебийно бунтарско отношение в държанието си, елементарно може да се намерения, че структурата на характера му е противоположна на.тази на покорния мазохист и че наподобява на хората, отричащи от изцяло самостоятелна позиция всевъзможни престижи. Той дава тип, че не се отличава от тези, които с вътрешната си мощ и своя интегритет се борят срещу силите, ограничаващи свободата и независимостта. Всъщност битката на властническия темперамент срещу престижа е предизвикателство. Тя е опит за самоутвърждаване и превъзмогване на личното възприятие за изтощение посредством опълчване на престижа, въпреки желанието за послушание да продължава да съществува – съзнавано или несъзнавано. Авторитарният темперамент в никакъв случай не може да бъде „ бунтовник “. Бихме предпочели да го назоваваме „ бунтовник “. Редица хора и политически придвижвания озадачават повърхностния наблюдаващ с необяснимата си смяна от „ радикализъм “ в краен авторитаризъм. От психическа позиция такива хора са типични „ бунтари “. Отношението на властническия темперамент към житейските проблеми, както и цялата му философия, се дефинира от прочувствени пориви. Той обича събитията, ограничаващи човешката независимост, нрави му се да се подчинява на ориста. Какво значи за него „ орис “, зависи от публичното му състояние. За един боец тя може да съставлява волята или каприза на неговия шеф, на който се подчинява с радост; за дребния търговец ориста са икономическите закони, в очите му рецесията или просперитетът не са публични феномени, които могат да бъдат изменени от индивида, а дело на висша мощ и по тази причина би трябвало покорно да се одобряват. Същото в съществени линии се отнася и за тези, които са на върха на пирамидата. Разликата е единствено в мащаба и характера на властта, на която се подчинява лицето, а не в самото възприятие на смирение.

Като неизменима орис се одобряват освен силите, определящи директно метода на живот на обособения човек, а и тези, които засягат въобще живота. На ориста се дължат войните, а също и фактът, че една част от човечеството би трябвало да бъде ръководена от друга. Съдбата е причина страданията на хората в никакъв случай да не изчезнат. Тя може да се изясни от философска позиция като „ натурален закон “ или „ човешка орис “, от религиозна – като „ Божия воля “, от нравствена – като „ дълг “. За властническия темперамент тя постоянно е висша власт отвън индивида, на която той може само да се подчинява. Да се желае или да се работи за нещо, което преди не е съществувало, съгласно него е полуда. Чудото на творчеството – а творчеството постоянно е знамение – надхвърля границите на прочувствените му благоприятни условия.

Избрано от: „ Бягство от свободата “, Ерих Фром, изд. „ Хр. Ботев “, София, 1992 година
Снимка: Erich Fromm (1900-1980), youtube.com