Теорията на избора“ на Уилям Гласър обяснява, че ние, при

„ Теорията на избора “ на Уилям Гласър изяснява, че ние, при всички житейски обстановки, непроменяемо избираме сами всичко, което вършим, в това число и нещастието, което изпитваме. Най-добрият метод да усвоим теорията на избора е като се съсредоточим върху въпроса за какво постоянно избираме присъщи на всички хора нещастни преживявания и реакции, само че с убеждението, че те се случват само и единствено на нас. Книгата на известния американски психиатър Уилям Гласър (1925 ~ 2013) е опит да се отговори на въпроса, който съвсем постоянно си задаваме в моменти на злощастие: „ Как да направя по този начин, че да пребивавам живота, който одобрявам, само че това да не ми пречи да се разбирам с хората, на които държа? “

(Edvard Munch, Despair, 1893-1894)

Много по-лесно е да потънем в меланхолия или да боледуваме психосоматично, в сравнение с да погледнем истината в очите и да потърсим нова връзка или нова работа, изключително в случай че към този момент е имало случаи да бъдем отхвърлени, а множеството от нас са изживявали сходни обстановки.

Но макар че депресията ни основава известно чувство за надзор, цената за него е доста висока - личното ни възприятие на надълбоко злощастие. Ето за какво прекомерно постоянно, даже до момента в който сме в меланхолия, непрекъснатото ни чувство за тъмно обезсърчение ни подтиква да търсим по-добри за нас решения. Възможно е да изглеждаме примирени с ситуацията си, само че в действителност да не сме. В човешките гени не е заложено покорно примирие с възприятието за обезсърчение и отчаяние, каквото ни носи неудовлетворителната междуличностна връзка. В такива случаи креативната ни система нормално се задейства незабавно, без значение че предлагането и може да бъде освен неефективно, само че в някои случаи даже душевен или физиологично по-вредно, в сравнение с е самата меланхолия. Но при всички положения задачата на намесата й е да се опита да открие някакъв нов вид изцяло държание, което да докара до решение на казуса.

И въпреки всичко, много постоянно хора, които не могат да открият метод да упражняват по-ефективен надзор над живота си или пък по една или друга причина не желаят да се откажат от мъчителната за тях междуличностна връзка, избират да останат депресирани през целия си живот. Депресията постоянно е съпроводена и от други психосоматични признаци, само че в доста от случаите нормално се появява някакво ново автоимунно заболяване, като ревматоиден артрит да вземем за пример. Чрез него креативната система на съответния човек му основава чувство за прочут надзор над живота му. Независимо че този надзор е единствено измамлив, чувството въпреки всичко е задоволително мощно, с цел да го накара да се откаже от подсъзнателния си избор да бъде депресиран.

Точно подобен бе казусът с две мои клиентки с ревматоиден артрит. Това автоимунно заболяване им създаваше чувство за нещо осезаемо, което да винят за положението си и към което да насочат вниманието си. Истината беше, че те просто не желаеха да си отворят очите, с цел да потърсят аргументите за неудовлетворителните си брачни връзки и да се опитат да ги трансформират. И двете дами бяха решили да останат при съпрузите си, като подсъзнателно се опасяваха от възможни промени и заради това не желаеха да преразгледат метода, по който бяха открити брачните им връзки.

Но с изключение на физиологичните автоимунни болести, доста по-често срещано събитие е полудялата ни креативна система да ни предлага нормално едно, само че от време на време и цяла група от нови психически държания - действия, мисли, усеща. Психиатрите дефинират тези изменени видове изцяло държание, дружно с депресията, като душевни болести. Повечето от тях се демонстрират под формата на неврози, психози, мании или физическа болежка, нормално главоболие или болки в гърба, за която не се открива физиологична причина.

Ако автоимунното заболяване е психическо, допустимо е в никакъв случай, даже при консултация, да не открием повода, заради която сме го избрали, само че има от ден на ден научни доказателства, че то съвсем постоянно е обвързвано с някакъв проблем в междуличностните връзки. Този проблем може и да няма директно отношение към любовта, а примерно да отразява желанието ни да получаваме повече грижовно отношение от страна на близките или пък да ни се постановат по-малко условия в една или друга област от живота ни. Но при всички положения всяко автоимунно заболяване, психическо или физиологическо, е белег, че някоя значима за нас междуличностна връзка не е удовлетворителна. Човекът в действителност е обществено животно и сериозните неблагополучия на междуличностните му взаимоотношения и връзки може фактически да го докара до полуда и болест.

И въпреки всичко, това че личната ни креативна система ни предлага сходни видове държание, наречени душевни болести, не значи, че сме длъжни да ги приемем. При психозите креативната система ни предлага халюцинации и самозаблуди, даже нарушавания във физическата активност, освен това толкоз упорито и мощно, че ни е мъчно да не ги приемем. А в случай че животът ни е съвсем изцяло лишен от ефикасен надзор от наша страна, постоянно се оказва и съвсем невероятно да ги отхвърлим. Това е по този начин, тъй като надълбоко в гените ни е закодиран мощният естествен принцип за предпазване на типа, който ни диктува непременно да се опитваме да овладяваме гнева си, тъй като проявата му може да се окаже убийствена за нас или за близките. Също по този начин доста постоянно ние подсъзнателно използваме тези признаци било с цел да отправим вик за помощ, било с цел да избегнем нуждата да се погрижим сами за себе си или да преразгледаме остарялата и да потърсим нова междуличностна връзка. В такива случаи подобаващата консултация постоянно може да убеди съответния човек да престане да приема разрушителните психически оферти на личната си креативна система. Но даже без съвещания, не всеки, който е приел сходно предложение за полуда, остава за цялостен живот вманиачен.

Стотици хиляди хора, чийто живот понастоящем е напълно естествен и благополучен, в предишното си са имали епизоди на полуда. Други милиони са избирали меланхолия, уплаха, фикс идея, компулсивно държание, тревога, суматоха или болки без физиологическа причина, само че след това са се отказвали от тях и са заживявали обикновено. Самостоятелно или благодарение на съвещания те са избирали да отхвърлят тези оферти на креативната система и са си възвърнали способността да упражняват ефикасен надзор над личния си живот. И най-накрая, допустимо е личната ни креативна система да ни предложи концепцията за самоубийство: един път вечно да се освободим от казуса, а дружно с него и от тъгата и болката си. Извършването на самоубийство е последната и най-отчаяна крачка на човешката креативна система. Но в случай че на хората с такива намерения им се предложи консултация и помощ, те нормално я одобряват и заобикалят тази последна крачка.

За мен е значимо да разберете, че моят метод към клиенти с сходни болести не значи липса на съчувствие към болките им. Никога не ги упреквам и даже не им споделям напряко, че те сами са избрали своите мъчителни и саморазрушителни признаци. Но ги отправям към концепцията, че има и други, по-благоприятни за тях благоприятни условия и им оказвам помощ да създадат по-добър избор, както и да осмислят и подобрят междуличностните си връзки. Освен това ги срещам с теорията на избора и им демонстрирам по какъв начин да я ползват. Почти във всички случаи хората откликват драговолно на опцията да се откажат от мъчителните си признаци, като възвърнат контрола над живота си по разнообразни, по-добри за тях способи. Убеден съм, че не е никакво съчувствие това да се държиш към надълбоко нещастните и обезверени хора като към безпомощни, безнадеждни и неспособни да се оправят сами с живота си, без значение какво се е случило с тях. Състраданието значи да откриеш и да вярваш в истината, както и в способността на хората да я одобряват, да я осмислят и да я употребяват за свое лично положително. Състраданието се показва в това да съдействаш на човек, който страда да помогне на самия себе си.

Целият ми дълготраен опит демонстрира, че когато на хората им се помогне да видят и да възприемат психически си проблем просто като една от многото благоприятни условия за избор, това за цялостен живот освобождава съзнанието им от парализиращото възприятие на безизходност, тъй като отхвърля загадъчността и страха, че ги е сполетяло нещо непреодолимо и отвън техния надзор. Осъзнаването, че съществуват и други благоприятни условия за избор и че могат незабавно да се насочат към един по-различен, по-ефективен и по-удовлетворителен метод на живот освобождава креативната система на хората и тя стартира да им предлага решения, които да не им нанасят щета, а да ги вършат щастливи.

Избрано от: „ Теория на избора “, Уилям Гласър, ИК „ Кръгозор “
Изображение: Edvard Munch, Despair, 1893-1894