Текст от Ивайло Дичев:Който е бил момче през 1960-те, ще

...
Текст от Ивайло Дичев:Който е бил момче през 1960-те, ще
Коментари Харесай

Искаме Булгарваген. Но можем ли?

Текст от Ивайло Дичев:

Който е бил момче през 1960-те, ще си спомни по какъв начин се състезавахме по познаване на редките тогава коли из София. На нашата улица в Лозенец, на края на града, имаше едно Рено Дофин, един Таунус и едно Фиатче микробус, в което чичо Сава качваше всички деца за кръгчета из квартала. Реното беше по френски замислено, в Таунуса виждахме британски аристократизъм, Фиатът пък като че ли имаше радостна италианска усмивка. После ни заляха Москвичите.

Проф. Ивайло ДичевСнимка: BGNES

Когато се роди нашето Булгаррено

Трудно описуемо беше страданието, че България си няма собствен автомобил. С какво да го съпоставим - че не сме били в никакъв случай първенци по футбол? Че по този начин и не сме завладели Константинопол? Затова всеобща беше насладата, когато през 1966 се появи нашето родно Булгаррено. Срещу лиценза, технологията и частите, България се беше заела да създава за Франция крикове и манивели. И до момента произвеждаме всевъзможни елементи, само че никой не е записвал на задния си похлупак нещо сходно на тогавашното гордо BULGARRENAULT. Имаше дори състезателен модел Алпин като за деца на началници - напълно мелодичен с аеродинамичните мечти на времето.

Дали стопираха плана поради разпореждане от Москва, дали нашите гяволи взеха решение да продават коли в чужбина в нарушаване на контракта и да конкурират фирмата-майка -  по този начин и не се разбра. Остана си обаче болката, че още веднъж си нямаме своя кола - както турците си имаха своя Доган, югославяните своето Юго, румънците своята Дачия. След измененията в Ловеч потеглиха да вършат Грейт Уол по китайски лиценз, само че и там - дали ги спря някой от ръководещите, дали планът за подобен огромен автомобил при такова оскъдно население излезе недомислен - работата позатихна.

И ето по какъв начин фантазията припламна с нова мощ, когато научихме, че Фолксваген обмислят да идват насам. Не че е ставало дума да сложат на капака BULGARWAGEN. Но самата концепция, че ще вършим тук цялостен автовобил, а освен нормалните крикове и манивели, разсъни за нов живот националния дух. Забележете единствено по какъв начин сега, в който се появиха сигнали, че германците май ще предпочетат Турция, стартира трескава дипломатическа активност в посока Южна Корея, след това Япония - все с обещания в България да се вършат коли.

Нека не се надценяваме

Разбира се, отлично ще е най-сетне да стартираме да произвеждаме артикули с висока принадена стойност. Дали ще стане този път - не знам, хубаво е най-малко да си помечтаем, тези момчета от 1960-те. Но дано въпреки всичко не надценяваме автомобилната просвета на тази страна. Представете си по какъв начин евентуалният вложител пробва да направи едно кръгче из София - какви са дупки, каква е бъркотия. Вечно ремонтиращи се автомагистрали, табели няма, в случай че пък има, те са на кирилица, двама-трима убити седмично, пребити поради „ засичане “, служителят на реда загадъчно пита „ Какво ще вършим в този момент? “. Отделно - цената на тока може да скочи двойно и тройно без особена причина, данните на жителите могат да изтекат, предприемачи да станат обвинени за несигурно дълго време - все нашата версия на Европейския съюз.

Най-сериозният проблем, несъмнено, е странният, граничещ с расизъм протекционизъм на родния трудов пазар. Няма хора за работа, но няма и да пуснем чужденци. И по какъв начин вземат решение тази апория? Щели да връщат българите от чужбина. Чудя се по какъв начин тъкмо си го показват. Ей по този начин внезапно пращаме чартърни полети и натоварваме наколко хиляди искащи. И единствено чистокръвни арийци, нали сме наясно? Да, но няма различен метод да правиш огромна промишленост, с изключение на да отвориш вратите си за (избрана) имиграция. Знам, че сънародниците ни не обичат да го чуват, по тази причина го дублирам. Като се затваряме сред нас си, най-вече да вдигнем някоя къща за посетители. Дай боже да пристигна някой огромен вложител, та да ни помогне да го разберем и да се депровинциализираме малко.

Духът на новото време

Чудя се единствено за какво продължаваме да мечтаем за класическия автомобил във време, когато градове като Мюнхен не разрешават дизела, в Атина периодичен пускат единствено четни или нечетни номера, а в Шанхай лимитират броя на колите, като подвигат до небесата цената на регистрационния номер. Дали пък не е по-добре наместо още веднъж да догонваме, да заложим на нови производства? Водородни коли, самоуправляващи се коли, публични коли, електрически коли? Пак няма да успеем да си организираме сами произвеждане, не е и нужно, само че най-малко може да се окажем с едни гърди напред. Може да ви прозвучи смешно, само че имахме обичаи в региона на електрокарите и електротелферите - не че нещо е останало оттогава, само че може би по света някои сътрудници ще си спомнят за нас. Китай развива всевъзможни возила на електрическа основа - от тротинетки до рейсове, можем да погледнем за концепция по какъв начин върви това произвеждане. Нефт нямаме, само че за хубаво или неприятно се каним да произвеждаме повече електричество, в сравнение с ни би трябвало.

Може би е време автомобилът като знак на национална горделивост да мине в художествената сфера. Големите марки от дълго време са интернационализирани, а производството - разпръснато по цялата планета. Не е толкоз значимо дали ще сглобяваме колите тук - значимото е дали ще вършим бордови компютри или манивели. Самите Фолксваген от дълго време не са „ чисто немски " - над 50% от акциите са на Порше, 17% има Катар, 20% са благосъстоятелност на провинция Долна Саксония. Така е с множеството огромни марки. Е, има някаква остатъчна носталгия, само че дано не я взимаме доста на съществено. Ако преразказвам Еко: „ Някогашният автомобил остана единствено в името, ние резервираме единствено името “.

Източник: dw.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР