Тъй като религията е примитивна форма на философия – опит

Тъй като религията е примитивна форма на философия – опит да се предложи изчерпателна визия за действителността, – доста от митовете на религията са изопачени, драматизирани алегории, основаващи се на някаква парченце истина, някакъв автентичен, въпреки и надълбоко убягващ аспект от човешкото съществуване.

Една от тези алегории, изключително страховита за хората, е митът за някакъв извънреден архивар, от който нищо не може да се скрие, който записва всички човешки действия – и положителните, и неприятните, и благородните, и порочните – и в съдния ден изправя индивида пред всичко записано.

Този мит е истинен, само че не в екзистенциално, а в психологическо отношение. Безпощадният архивар е интегриращият механизъм в човешкото подсъзнание; а записаното е неговото чувство за живота.

Усещането за живота е предконцептуален еквивалент на метафизиката, прочувствена, подсъзнателно интегрирана оценка на индивида и на битието. То дефинира природата на прочувствените реакции на даден човек и същността на неговия темперамент.

Много преди индивидът да доближи възрастта, на която може да разбере разбиране като метафизика, той прави избор, образува си ценностни съждения, изпитва усеща и добива избрана имплицитна визия за живота.

Всеки избор и ценностно умозаключение допускат някаква оценка за себе си и за света в близост – и изключително за способността на индивида да борави със света. Той може да доближава до съзнателни изводи, които да са истинни или лъжливи; или пък може да остане умствено въздържан и просто да реагира на събитията (т.е. просто да чувства).

Но и в единия, и в другия случай неговият несъзнателен механизъм сумира психическите му действия, интегрирайки неговите изводи, реакции или отвод от дейности в един прочувствен общ брой, който основава нормален модел и се трансформира в негова автоматизирана реакция към околния свят.

Това, което е почнало като поредност от единични, обособени изводи (или отвод те да бъдат направени) по отношение на неговите съответни проблеми, се трансформира в систематизирано чувство за битието, имплицитна метафизика с безапелационната мотивационна мощ на едно непрекъснато, основополагащо възприятие – възприятие, което е част от всички други негови усеща и стои в основата на всичките му прекарвания. Това е чувството за живота.

Доколкото индивидът е умствено деен, т.е. стимулиран от желанието да знае, да схваща, мозъкът му работи като програматор на неговия прочувствен компютър – и чувството му за живота се оформя като едно мъдро сходство на една рационална философия.

Доколкото един човек отхвърля да мисли, прочувственият му компютър бива програмиран от инцидентни влияния; от инцидентни усещания, асоциации, подражания, чрез неасимилирани откъслеци от типични за средата клишета, чрез културна осмоза.

Ако отводът или летаргията е основният способ за умствено действие на даден човек, резултатът е чувство за живота, в което доминира страхът – душа, сходна на безформена буца глина, носеща отпечатъци от стъпки, отиващи в всякакви направления. (В по-късна възраст сходен човек се оплаква, че е изгубил чувството си за идентичност; в действителност той в никакъв случай не го е добивал.)

По своята природа индивидът не може да се въздържи да не обобщава; той не може да живее момент за момент, без подтекст, без минало или бъдеще; той не може да изключи способността си да интегрира, т.е. своята концептуална дарба, и да ограничи съзнанието си до животинския перцептуален обсег.

Така, както съзнанието на животното не може да се разшири по подобен метод, че да борави с абстракции, съзнанието на индивида не може да се свие дотолкоз, че да борави само с непосредствените конкретики.

Неимоверно мощният интегриращ механизъм на човешкото схващане съществува по рождение; единственият избор на индивида е да го ръководи, или да бъде ръководен от него.

Тъй като, с цел да се употребява този механизъм с когнитивна цел, е нужен акт на свободна воля – развой на мислене, – индивидът може да избегне това изпитание.

Но в случай че постъпи по този начин, случайността поема контрола: механизмът действа на самотек, сходно на кола без шофьор; той продължава да интегрира, само че го прави на сляпо, спорно, напосоки – не като инструмент за извличане на знание, а като инструмент за изкривяване, илюзия и призрачен смут, твърдо решен да унищожи съзнанието на бездейния си процесор.

Усещането за живота се образува чрез развой на прочувствено обобщаване, който може да се опише като подсъзнателно сходство на процеса на абстрахиране, защото съставлява способ за систематизиране и консолидиране.

Но това е развой на прочувствено абстрахиране: той се състои в систематизиране на нещата според о т възприятията, които провокират – т.е. в свързването, чрез асоциация или конотация, на всички тези неща, които имат силата да карат индивида да изпитва същата (или подобна) страст.

Ключово разбиране във образуването на чувството за живота е думата значим. Това е разбиране, принадлежащо към категорията на полезностите, защото допуска отговор на въпроса „ значимо за кого? “

Но неговото значение е друго от това на моралните полезности. „ Важно “ не значи безусловно „ положително “.

То значи „ качество, симптом или състояние, които имат право да получат внимание или да бъдат прегледани “ Но какво – във фундаментален смисъл, има право да получи внимание или да стане обект на размисъл? Действителността.

„ Важно е да се схващат нещата “, „ значимо е да чувам родителите си “, „ значимо е да работя независимо “, „ значимо е да глезя на другите “, „ значимо е да се боря за това, което желая “, „ значимо е да не си сътворявам врагове “, „ моят живот е значим “, „ кой съм аз, че да се бутам сред шамарите? “

Човекът е създание, което единствено основава душата си – а точно от подобни заключения е направена душата му. Интегрираният общ брой от главните полезности на индивида е неговото чувство за живота.

Усещането за живота съставлява ранните ценностни интеграции на човек, които остават в неустановено, гъвкаво, елементарно изменимо положение, до момента в който той събира знание, с цел да доближи до цялостен концептуален надзор и по този метод да ръководи вътрешния си механизъм.

Пълен концептуален надзор значи умишлено направляван развой на когнитивна интеграция, т.е. – съзнателна философия за живота.

По времето, когато доближава зрялост, човек има задоволително знание, с цел да борави с необятните фундаментални понятия; това е интервалът, когато той осъзнава потребността да преведе своето несвързано чувство за живота в съзнателни термини.

Това е интервалът, когато индивидът търси неща като смисъла на живота, правила, идеали, полезности и – обезверено – самоутвърждаване.

И защото в нашата антирационална просвета не се прави нищо, с което да се помогне на младия разум при този жизненоважен преход, а се прави всичко допустимо, с цел да се стигне до неговото възпрепятстване, осакатяване, затъпяване, резултатът е неистовата, истерична ирационалност на множеството юноши, изключително в днешно време.

Тяхната мъка е мъката на нероденото дете – на мозъци, които претърпяват недоразвитост във времето, отредено от природата за техния напредък.

Преходът от това, да те управлява чувството за живота, към това, да те управлява съзнателна философия, има голям брой форми.

Философията не заменя чувството за живота на човек, което продължава да действа като автоматически интегриран общ брой от неговите полезности.

Но философията дефинира критериите на неговите прочувствени интеграции според от една напълно избрана и поредна визия за действителността (ако и доколкото една философия е рационална).

Чувствата му произтичат от неговите изцяло уверени преценки. Води мозъкът, а възприятията следват.

При мнозина този развой на преход по този начин и не се реализира: те не се пробват да интегрират своето знание, да добият някакви съзнателни убеждения, и се оставят да ги води само тяхното нечленоразделно чувство за живота.

При множеството хора този преход е непосилен и не напълно сполучлив развой, който води до фундаментален вътрешен спор – конфликт сред съзнателните убеждения на един човек и неговото потискано, несигурно (или единствено отчасти определено) чувство за живота.

Много постоянно този преход е повърхностен, както се случва при човек, чиито убеждения не са част от напълно интегрирана философия, а са просто общ брой от инцидентни, откъслечни, постоянно противоречащи си хрумвания и затова неговият разум ги възприема като неубедителни на фона на силата на подсъзнателната му метафизика.

В някои случаи чувството за живота на индивида е по-добро (по-близко до истината) от вида хрумвания, които той приема. В други случаи чувството му за живота е доста по-лошо от концепциите, които той декларира, че приема, само че не е в положение изцяло да реализира на процедура.

По подигравка на ориста в сходни случаи точно възприятията на човек се явяват самобитни отмъстители за неговия подценен или предаден разсъдък.

За да живее, индивидът би трябвало да действа; с цел да работи, той би трябвало да прави избор; с цел да прави избор, би трябвало да дефинира ценностен кодекс; с цел да дефинира ценностен кодекс, той би трябвало да знае какъв е и къде е – т.е. би трябвало да знае своята природа (включително и средствата си за познание) и природата на Вселената, в която работи – т.е. той се нуждае от метафизика, епистемология, нравственос, а това значи: философия.

Той не може да избяга от тази потребност; единствената му опция е дали философията, която го води, ще бъде определена от неговия личен разум, или ще бъде добита по случайност.

Ако мозъкът му не му даде изчерпателна визия за битието, ще го стори неговото чувство за живота.

Ако той се поддаде на епохи проведени офанзиви против разсъдъка – на обичаи, които оферират порочна ирационалност или цялостни глупости, маскирани като философия, – в случай че се съобщи, налегнат от заспалост или от комплициране, отбягва фундаменталните проблеми и се занимава само с конкретиките на всекидневното си битие, чувството му за живота ще има превес: за положително или за неприятно (а нормално е за лошо) той е оставен на произвола на една подсъзнателна философия, която не познава, в никакъв случай не е подлагал на инспекция и въобще не осъзнава, че е възприел.

И след това, когато година след година неговият боязън, тревога и неустановеност се усилват, той открива, че живее с чувство за някаква неведома, неопределима неизбежност, като че ли очаквайки идването на съдния ден.

Това което той не осъзнава, е, че всеки ден от живота му е съден ден – денят, в който се заплаща за бездействието, за лъжите, за несъгласията, за цензуриранията, които неговото подсъзнание е записало в свитъците за чувството му за живота.

А в сходен тип психически архиви са най-черният грях.

След като се добие, чувството за живота не е твърдо и непроменяемо. То може да се трансформира и поправя – елементарно, в младостта, до момента в който към момента е гъвкаво, или чрез дълготрайно и по-тежко изпитание в по-зрели години.

Тъй като то съставлява прочувствен общ брой, не може да бъде променяно с директно волево деяние. То се трансформира автоматизирано, само че едвам след нескончаем развой на психическо пренастройване, когато човек промени съзнателните си метафизичен убеждения, в случай че въобще го стори.

Независимо дали човек го поправя, или не, без значение дали е обективно съзвучно с действителността, или не, във всеки стадий или във всяко положение на своята избрана същност възприятието за живота постоянно резервира една надълбоко персонална характеристика; то отразява най-дълбоките полезности на човека; той го изживява като чувство за личната си еднаквост.

Именно чувството за живота е това, което го прави „ характерност “.

Човек се влюбва точно в чувството за живота на другия – в този главен общ брой, тази фундаментална позиция или метод за справяне с битието, който съставлява същината на една характерност.

Човек се влюбва във въплъщението на полезностите, формиращи характера на другия, които са отразени в неговите най-широки цели или в най-дребните му жестове, които основават стила на душата му – индивидуалния стил на едно неповторимо, неповторимо, незаменимо схващане.

Именно личното чувство за живота извършва ролята на това, което избира, и то откликва на това, което разпознава у личността на другия като своите лични съществени полезности.

Това не е въпрос на изповядвани убеждения (макар че те не са без значение); въпрос е на доста по-дълбока, съзнателна и подсъзнателна естетика.

При този развой на прочувствено различаване са вероятни голям брой неточности и трагични разочарования, защото чувството за живота единствено по себе си не е когнитивен лидер, на който може да се разчита.

И в случай че злото може да се степенува, следователно едно от най-лошите последици от мистицизма – що се отнася до човешкото страдалчество – е вярата, че любовта е обвързвана със „ сърцето “, а не с мозъка, че любовта е възприятие, без значение от разсъдъка, че любовта е сляпа и глуха за силата на философията.

Любовта е изразът на философията – на един несъзнателен метафизичен общ брой – и може би никой различен аспект на човешкото битие не се нуждае толкоз обезверено от съзнателната мощ на философията.

Когато от тази мощ се изиска да удостовери и да поддържа една прочувствена оценка, когато любовта е умишлено консолидиране на разсъдъка и възприятието, на мозъка и полезностите, тогава – и единствено тогава – тя е най-голямата премия за човешкия живот.

Изкуството е изборно пресъздаване на действителността според от метафизичните ценностни съждения на един създател. То е това, което интегрира и конкретизира метафизичните абстракции на индивида.

То е гласът на неговото чувство за живота. Изкуството като такова е предмет на същата загадъчна аура, на същите рискове, на същите нещастия – и от време на време и на същата популярност – като сантименталната обич.

„ Романтически манифест “