Така я беше кръстел баща й, всъщност тя се казваше

Така я беше кръстел татко й, в действителност тя се споделяше Марсиана също като майка си, само че бабичките, които продаваха цветя на „ Веслец “ току до Лъвов мост, я просяците Дани и Вани, с които от време на време татко й пиеше в петък в 10, я назоваха сладката Муси. Двамата с татко й ставаха рано, когато имаха почти пари; когато нямаха - се подвигаха още по-рано. Така Муси се ориентираше, че ще обиколят контейнерите освен по „ Веслец “ - улицата, която Муси обичаше, тъй като там беше детската градина – доста чист асфалтов двор, катерушки и оня жълт транспортен съд от крепко желязо!

Беше толкоз рано, изключително когато бяха дали последния лев за кисело мляко - детската градина дружно с прелестния й двор беше заключена… само че в случай че имаха шанс, вратата на прилежащия старешки дом беше отворена, с цел да излезе една блестяща кафява катафалка. Някой е ритнал камбаната, споделяше татко й. Отначало Муси се оглеждаше за камбана, само че след това разбра, че в действителност камбаната е това, което възрастните назоваха Господ – просто го разсънват с камбанен звън като тревога на телефон - и той, тъй като е безпаричен и привикнал като нея с татко й на всичко, незабавно идва да прибере умрелия при себе си.

Това е то да си Господ, мислеше Муси, приемаш хората в къщата си, даваш им опция да станат облаци и да се върнат на земята като дъжд или сняг.

Затова когато валеше, Муси не носеше нито качулка, нито чадър. Знаеше, че дъждът е майка й. Понякога събираше дъждовни капки в кофичка от кисело мляко и им приказваше – само че единствено когато татко й не беше наоколо.

- Човек не е дъжд - беше й обяснил той един път. – Човек е пристанище за кораби.

- Но в София няма кораби а дъжд вали постоянно – възрази Муси. – Мама не беше пристанище.

- Беше пристанище за мене – сподели татко й, след това преброи какъв брой пари бяха получили, откакто бяха предали хартията.

Когато татко й заговореше за кораби, отделяше лев и петдесет за най-евтината бира. Отсипваше мъничко на улицата – За майка ти - споделяше той, като че майка й беше асфалт. Но в последно време добавяше: – И войната да спре.

Добре, че имаше хартиени боклуци и пластмасови кофички в контейнерите - Муси и татко й ги събираха и получаваха доста пари от Вторични първични материали. Сигурно и Господ ходеше по този начин да събира заболели хора, захвърлени някъде, напълно сами. Или ранени – тъй като беше почтен, позволяваше им да станат дъжд и се прибираха още веднъж на земята – дори никак не трябваше да вървят пеш. Облаците бяха на един взор разстояние от София – какъв брой е дълъг един взор, колкото трамвайната линия сред две спирки. Затова хората просто се спускаха до улиците като по ски писта. Муси беше виждала ски писта по малкия екран и това беше най- красивото нещо, което се беше показвало пред очите й.

А хората, въпреки и ритнали камбаната, обичаха земята и се връщаха на нея. Затова валеше толкоз постоянно. От живота до гибелта по никакъв начин не беше надалеч, вярваше Муси. Ако някой е тормозил доста хора приживе, значи подобен неприятен човек пада на някой площад като грамадна преспа сняг. Всички се опасяват от него и го заобикалят отдалеко.

- Глупости – отряза татко й. – Най-краткият път сред живота и гибелта е войната. Хората умират. И никой не може да рециклира индивида.

- Господ може – възрази Муси. – Даваха го по тв приемника. Нали го видяхме в хубавото кафене, където чистихме с тебе кухнята и тоалетните.

- Не вярвай какво ти приказват в кафенетата – изясни татко й.

- Когато вали, мама идва при нас – настоя Муси. – Затова обичам дъжда.

Момичето вярваше, когато татко й сподели, че мама „ отишла “ в Италия, а не е ритнала камбаната, в действителност Господ я е трансформирал в небе или в приказка. Защото какво прави самотният човек, самотното дете и самотният Господ – измисля истории, с цел да не ги изяде самотата. Тези истории бяха най-краткият път до щастието.

Когато татко й и тя съберат толкоз огромна купчина пари, че Муси ще може да върви на детската градина като всички деца, майка й щеше да се върне от Италия - на инат на най-голямата камбана, която някой бе ритнал вместо нея.

- Ако забогатеем на следващия ден, ще можем ли да платим таксата за детската градина на улица „ Веслец “? – попита Муси и татко й сподели: „ Имам концепция. “
Щом той имаше концепция още преди да е намазал филията й с конфитюр от промоцията в „ Билла “, значи напълно са го закършили. Скоро нямаше да попадне при децата в постройката, боядисана в синьо и розово – тя беше не доста огромна къща, само че сигурно бе вълшебна. Само в случай че имаха шанс и някой в старческия дом беше ритнал камбаната, вратата на дома оставаше отворена. Тогава татко й я чакаше десетина минути. Муси се промъкваше в двора на детската градина– толкоз чист асфалт, най-сивият и най-красивият в София, само че Муси се боеше да не изскочи лелята с метлата. Въпреки това сядаше в жълтия транспортен съд и беше щастлива. Можеше да брои до четиринайсет – броеше и се отпускаше на седалката на пред кормилото – оранжева седалка, най-смелата в целия град. И момичето беше по едно и също време и капитан, и корсар, и моряк, и куче, и дете. Беше даже пристанище. Всъщност беше щастлива.

- Ако науча буквите от писмеността, ще спре ли войната? – попита тя татко си.

- Да – отговори той. – Думите могат да стопират войни. Българските букви знаят кои са тези думи. Освен това буквите знаят всички приказки на света.

Муси молеше татко й да я учи буквите – първо най-лесните, само че писмеността губеше времето им. Не тръгваха рано заран на обиколка. Това означаваше някой различен да обере хартията от контейнерите, а от време на време, особена на улица „ Будапеща “, в контейнерите хвърляха напълно нови детски якета, като това, с което бе облечена в този момент Муси. Не знаеше дали да се радва, или да се ядосва – това розово яке беше вкарало в главата на татко й новата му, почтено казано, тъпа концепция.

- Хайде, Муси. Такова хубаво дете си в това яке – имам концепция. Ще станем доста богати.

Щом татко й заговореше за благосъстояние, нормално затъваха надълбоко и двамата просяци - Дани и Вани, им даваха пари на заем да избутат до понеделник. В неделя хората изхвърляха доста хартия и доста пластмаса. Тогава Муси и татко й изкарваха много. Връщаха си дълга, отиваха у дома, в бараката, която в миналото е била магазин за кебапчета и бира, само че банкрутирала. Сега Муси и татко й живееха там. Имаха малко предверие, в което палеха огън в една печка на дърва, захвърлени в парка. Ставаше топло и хубаво.

Връщаха се от екскурзията – татко й споделяше, че събирането на хартия и пластмаса е доста мъдро нещо, напряко излет, виждат хубавите къщи по улиците „ Веслец, “ „ Будапеща “ и „ Бачо Киро “, следят аптеките и магазина за здравословни храни. А туристите от другите градове на България, да вземем за пример дори от градовете на Черно море, което няма край, въпреки че в този момент поради войната е цялостно с мини, даже туристите от Благоевград, отървали се от новия грип - всички тези хора тичат да видят „ Веслец “ и нейната прелестна детска градина.

- А ти и аз, Муси, ги гледаме гратис!

Муси подскачаше от наслада. Двамата с татко й след екскурзията по „ Веслец “ и „ Бачо Киро “ се връщаха вкъщи. Тогава тя обличаше най-новата си рокля – извадиха я от един резервоар. Не, даже от резервоар на я извадиха, дрешката беше оставена в найлонов плик на тротоара и какво хубаво момиче изглеждаше Муси в нея – цялата в розово и златно кадифе.

А татко й - той се споделяше Матей - по този начин една добра млада жена беше кръстила колата си, с името на татко й, тъй като, изясни дамата, татко й бил самоуверен като мотора на нейната страхотна дребна кола. Баща й обличаше най-новия си костюм, тъмносин, изобщо без никаква дипла в него, тъй като го пазеха грижливо и той, и Муси. Това беше най-скъпата му дреха. В този костюм се беше оженил за майката на Муси.

- Тате, ти харесваш ли дамата, която кръсти дребната си кола с твоето име? – попита Муси, тъй като отдава искаше да научи какво мисли татко й по този въпрос. Самата тя вярваше, че тази непозната е най-милото създание, което срещаха на улица „ Бачо Киро “. По-свястна даже от Дани и Вани, нейните другари.

- Да, тя е хубава – призна татко й. – Скоро ще си намеря работа и може дамата да пристигна при нас. - После, както постоянно, изтъкваше: – „ А ти, Муси, си най-хубавото момиченце даже в избелелия спортен екип “.

- А аз го обичам, тъй като ми го купи, когато бях на три, а в този момент съм на пет и половина – посочи Муси. – Хайде, давай да забележим по какъв начин ще станем богати.

Беше доста елементарно.

Баща й, облечен в костюма, с който се беше оженил за майка й, и Муси в новата си рокля, оставена в найлонов плик пред контейнера –двамата с измити ръце, татко й обръснат, заставаха на спирка „ Сердика “ на метрото и пееха.

Баща й имаше прелестен глас и онази жена, която беше кръстила колата си Матей с името на татко й, от време на време спираше при тях – даваше баничка на Муси, топла и дъхава в най-хубавия безоблачен ден при започване на април. Понякога дамата даже пееше с тях. Гласът й беше топъл като асфалта в двора на детската градина на улица „ Веслец “. Най-щастливото беше, че тя показваше на Муси нова писмен знак от писмеността – чудно, че съвсем всички букви си имаха животни – да вземем за пример буквата М (макар че с нея започваше името на Муси) си имаше голяма мечка! Муси беше научила към този момент осем от всичките трийсет букви на писмеността – и колкото повече научаваше, толкоз повече към техния град приближаваше мирът.

- Ти си доста добра – сподели й един ден Муси. – Искаш ли да ми станеш майка? Ще ме учиш буквите, а аз ще ти покажа в кои контейнери хвърлят най-вече хартия. После дружно ще събираме дъжд в кофичка от кисело мляко. Майка ми в този момент е шепа дъждовни капки, само че когато войната спре, уповавам се, че всичко ще се оправи и тя ще се прибере при нас. Ще бъде вода и ние ще й купим аквариум, с цел да живее в него.

- Ти си необичайно дете. И доста положително – обърна се дамата към Муси. – А аз просто съм доста уединен човек.

- Не се пердах – успокои я Муси. – Тате споделя, че самотата е път – в случай че вървиш по него, сигурно ще си намериш другар.

Няколко дни - Муси не беше сигурна тъкмо какъв брой, тъй като можеше да брои единствено до 14, двамата с татко й завоюваха доста пари. Пееха след „ екскурзията “ по „ Веслец “ и „ Бачо Киро “, хората слизаха от метрото, хвърляха доста пари в шапката – беше напълно елементарна шапка от вестник, направена от Муси. Двамата си купиха пица на парче от Лъвов мост, а такова нещо се случваше в празнични дни. Баща й беше толкоз благополучен, че й сподели буквата Щ на щастливия щъркел. Така Муси към този момент знаеше цели единайсет букви от писмеността. Със сигурност войната щеше скоро да спре.

Само дето онази жена, която Муси толкоз харесваше, бе престанала да слиза от метрото на спирка „ Сердика “. Да не се е разболяла, уплаши се Муси. Дано Господ не я е трансформирал в дъжд… Муси се замисляше, дълго и тъжно, толкоз надълбоко, че даже й се щеше и тя да се трансформира в дъжд. Всички дъждове са другари, успокои се мъничко тя. Нали живеят дружно в облаците. Веднага щяха да й кажат къде е майка й и къде е онази добра жена, която я учеше на буквите от българската писменост.

Чакай, чакай! Муси напряко подскочи от наслада. Жената се качваше по стълбите на спирка „ Сердика “ на метрото и бързаше към тяхното място – в самия завършек на най-горната площадка. Муси и татко й пееха за Жаба Жабурана. Хората сигурно обичаха жаби, тъй като хвърляха в шапката от вестник доста пари.

- Ела, ела! – извика Муси на дамата. – Имам да ти споделям нещо ужасно значимо! – дамата се усмихна. – Вече знам единайсет букви! Скоро мирът ще се върне при нас! Казвам ти.

Жената се усмихна – някак тъжно. Като че в никакъв случай през живота си не бе ходила на детска градина. Муси реши да я развесели.

- Слушай! – извика момичето. - Баща ми е склонен да ми станеш майка. Обеща и тебе да научи песента за Жаба Жабурана.

Жената нищо не отвърна. Престана да се усмихва. Отвори чантата си. Извади пари. Доста пари – всичките от хартия. Муси не знаеше тъкмо какъв брой са те, тъй като можеше да брои единствено до 14.

Непознатата пъхна парите в ръката на детето, обърна тил на най-безценния костюм, в който бащата на Муси се беше оженил за майка й, обърна тил даже на най-хубавата детска рокля - цялата от розово и сребърно кадифе.

Момичето в сребърното кадифе щеше да заплаче. То знаеше, че сълзите не са помогнали на никого. Само спирка „ Сердика “ оказва помощ. Изведнъж татко й, който беше интелигентен човек, й прошепна:

- Муси, тя бърза за работа. Ако не тича, ще я уволнят. Може би някой ден ще я научиш да пее „ Жаба Жабурана “.

Бащата на Муси в никакъв случай не лъжеше.

Всяка негова дума бе истина.