Той чакаше безпристрастното потомство да реши |
Статията на Стойко Тонев е писана през март 1989 година за тогавашния вестник “Култура, само че не е оповестена до момента.
Препечатваме я от.
Не е ли към този момент време да престанем да разделяме великите си мъртъвци на „ свои „ и „ непознати “, да разпъваме на кръст столетия от българската история, да разполовяваме монолитни житейски ориси на „ ранни “ и „ късни “ интервали, да търсим метаморфози там, където има първо фанатична поредност?!
Това не са въпроси единствено „ по принцип “. Те имат своя съответен мотив: Стефан Стамболов и неговия кръст. Няколко думи първо за житейския.
Кой, какъв и чий е Стефан Стамболов?
Не, читателю, тук няма да намериш следващата „ идейна ексхумация “ на Стамболов. Нито опит за морална реабилитация на едно остаряло време. (Всъщност, то времето, изключително „ националното време “ в никакъв случай не е остаряло. ) И в случай че въпреки всичко решиш, че съм „ залитнал “ в такава посока, отдай го на устрема до едната прекаленост да се сложи другата, с цел да се види „ средата “; на опита до тезата да се сложи антитезата, с цел да се роди синтеза; или пък, в случай че искаш, на устрема до предишното да се сложи сегашното, с цел да се види бъдещето.
Няма да изяснявам и това кой е Стамболов. Не, че не желая – не мога. Но мога да се запитвам. Мога да запитвам. Кой постави кръст върху гроба на Стамболов? Кой го махна (или заповяда да го махнат)? Защо?
Знам, има хора, които считат, че Стамболов е „ единствено популярен “ – популярен родолюбец, популярен бунтовник, популярен политик и общественик. Навярно някой от тях е поставил кръста на гроба му. Но кой постави кръст на кръста? Кому „ бодна “ очите? Може би не е в съгласие? Може би не е „ поета отговорност “? Не знам … Само запитвам.
Кой и за какво?
Може би поради „ русофобството? (То ни е остаряла и нова болежка.) То е дълга тематика. Но може да се напомни. Нима Маркс и Енгелс, а след тях и Ленин не определяха съветския царизъм като „ авангард на европейската реакция “? Нима Димитър Благоев и българските социалисти не следваха този път на отказване на формалната царска политика чак до Великата октомврийска социалистическа гражданска война? Нима към тази борба не се включиха „ послепис “ и Георги Димитров и Васил Коларов? И белким самият Стамболов не беше тръгнал в русофобството си от същите извори – от прогресивната съветска интелигенция, от раждащата се съветска социалистическа мисъл и процедура? Вярно, през днешния ден ние можем да „ поправяме “ позицията на Маркс, Енгелс и Ленин. Можем да разграничим субективния поробителски блян от обективно прогресивната роля. И можем да потвърдим, че Стамболов е исторически неправ. Но две неща не трябва да забравяме. Първо, не трябва да забравяме, че по същото време и по същия метод са „ бъркали “ и най-светли мозъци на човечеството. И да се запитаме: можем ли да виним съвременниците на едно събитие, че не са го схванали в измерения, които ще се родят или ще бъдат измислени по-късно? Съвременниците са виждали и са могли да се повдигнат единствено до „ субективния блян “. И, второ, не трябва да забравяме, че оценката, която Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров, Коларов и т. н. даваха на съветския царизъм, беше „ снета “ по времето на Сталин. А през днешния ден към този момент знаем по какъв начин се е правила, тълкувала и писала историята през този интервал.
Може би към момента не можем да извиним на Стамболов диктаторския режим, терорът – първият (но не и последен) в новата българска история? Тази тематика е по-трудна. Наистина, нищо не оправдава един деспот или една тирания. Тук няма място за отминалост: историческа или морална.
Но за въпроси има място. И по този начин: може ли един човек да носи отговорност за ориста на една нация? Да, само че единствено в един случай: когато тази нация е поверила напълно ориста си в ръцете на един човек. Друг случай няма! Затова, когато търсим истината за Стамболов, би трябвало да я търсим в истината за неговото време, т. е. – за тогавашното време на нацията. И не трябва да забравяме и това, че никой не може да „ похити “ една нация, в случай че тя няма нищо срещу да бъде похитена. Минутата на такава уязвимост, написа Маркс, не се прости – не на похитителя, а на жертвата. Би ли могъл Стамболов да стане деспот и да господства цели осем години над една политически дейна нация? Не, несъмнено! Но, очевидно, тази нация я е „ нямало “ или не е била такава. Стамболов елементарно се оправя с онази част от политически дейната интелигенция, която е срещу неговия режим. В миг, обаче, в който митингът се разшири, масовизира, диктаторът пада, тъй като диктатурата е диаметрално противоположна на политически дейната нация.
Може би не прощаваме на Стамболов това, че стана деспот с предишното на бунтовник и деятел, че тиранизираше народа, от чиито глъбини е излязъл? Но дали преходът от гражданска война към тирания, а в личностен проект от бунтовник към деспот е „ фиктивен “ от Стамболов? Не! Свидетелствата на този преход можем да открием в историята на всяка буржоазна гражданска война. Защото революционерът постоянно е най-близо до диктатора, и обективно, и субективно. Когато един някогашен бунтовник става деспот, то това бележи не толкоз персоналната драма, колкото публичната: драмата на времето, която прераства в драма на личността, а не противоположното. „ Типът “ бунтовник се ражда в условия, на които демокрацията е противопоказна. Революцията рядко си играе на народна власт – освен това постоянно несполучливо. И като гражданска война, и като народна власт.
Може би не можем да му извиним гоненията на социалистите? Тази тематика пък е малко по-деликатна. И въпреки всичко, има какво да се възрази. Кого преследваше Стамболов и защо? Социализма, или обособени (повечето, всички – това не трансформира същността) социалисти? По същото време в Германия, даже в прилежаща балканска Сърбия са въведени закони срещу социализма. А Стамболов, пращайки „ доста здраве “ на Никола Габровски, ще заповяда да му оповестят: дано проповядва социализъм, дано учи младежта, това е в реда на нещата, само че да не е посмял да се бърка в политиката. Т. е., Стамболов преследва социалистите не като „ обществени “, а като „ политически “ съперници, като съпротива на неговия режим, а не като опция на буржоазния строй в България. И също така, не преследва ли Стамболов повече „ необятните “, в сравнение с „ тесните “ социалисти? И не би ли могло да се изясни това с разликата в задачите, които едните и другите си слагат?
„ Грешката “ с Фердинанд? … Казват, че още когато видял Фердинанд за първи път, Стамболов обобщил: „ Майка й на тая България! “ Казват, също по този начин, че когато получил телеграмата със единодушието на Фердинанд да одобри българската корона, Стамболов прегърнал доктор Константин Стоилов и двамата затанцували като гимназистки край телеграфния уред в Търново. И най-после, споделят, че последните думи на диктатора били за това, че българският народ може да му елементарни всички грехове, с изключение на този, че е довел Фердинанд на престола. Последното удостоверение носи белега на по-сетнешната национална покруса на България. И всички данни, на основано късно „ знамение “. Нищо, че е влезнало във всички учебници по история. През 1887 година никой в България не е знаел и не е допускал какво ориста, в лицето на бурбонската издънка ще сервира на родината в тринадесетата и осемнадесетата година на идващия век. А не трябва да се не помни, че единственият „ съперник “ за българския трон, е бил съветският княз Мингрели, който бил предал (или продал – има ли значение) родината си на царя.
Даже русофилите потреперват от обидата на тази кандидатура. А княз е трябвало да има! Според тогавашните политици на България – като гаранция за политическата самостоятелност на страната. И избор е нямало! Затова Стамболов написа на българската депутация да откри княз: от дърво, от тиня, само че да откри! И се е радвал на единодушието на Фердинанд да одобри трънения венец на новите български князе.
Бих могъл да продължа да запитвам: и за доближаването с Турция (търсено от някогашния национал-революционер), и за смяната на конституцията, и за австрофилството и т. н. Но си мисля, има ли смисъл? Това са въпроси, които желаят безпристрастен взор, желаят предварителна настройка за отговор, а тя, наподобява, отсъства…
Ще си разреша да предупредя: той не може да се отмине, като че ли в никакъв случай не го е имало. Той не може да се отхвърли, като че ли нищо не е дал на България. Той не може да се не помни, единствено тъй като няма незабравим знак на гроба му! Не! Той чака нас, „ безпристрастното поколение “ да решим!
И ние би трябвало да решим! Защото, нали някой беше споделил, че нацията се състои повече от покойници, в сравнение с от живи хора. Защото мъртвите на един народ са неговата история. Дали върху светла или върху мрачна страница от историята са писали – това е различен въпрос. По-важното е, че са писали. И ние не можем, нямаме право да трием. Нито да пречупваме книгата на историята по този начин, че да се отваря единствено на тези светли страници, които желаеме да се знаят (от нас и от другите), които желаеме да се помнят (днес и завинаги). Не! Защото няма връх без бездна, светлина без сянка, национализъм без изменничество, мъжество без боязън, положително без зло, настояще без минало…
И най-после две думи за мраморния кръст. Пак под формата на въпрос, пък, в случай че щете, и под формата на отговор. С какво тези, които смъкнаха кръста от гроба на Стамболов, се разграничават от тези, които преди стотина години взривиха гроба му с динамит? Липсата на монумент ще бъде знак не за неговото великолепие или проваляне, а за нашата мизерия, за нашата научна некадърност да го „ решим “ и за нашите идеологически задръжки да го „ разгадаем “. Но, за него се приказва към този момент 100 години – ще продължи да се приказва значи! И в случай че ние мълчим, то очевидно нямаме какво, не можем да кажем нищо. И в патоса на отрицанието губим съвсем десетилетие от националната си история.
Защо крием диктатора? Като позор от хората или позор от себе си? И какво тъкмо крием: истината за него, или истината за нас? Най-вероятното и едното, и другото, тъй като те са неотделими.
Казват, че за един човек може да се съди по приятелите му. Но, по-вярно е, че може да се съди и по враговете. Невзрачният, нищожният няма врагове. Той никого не заплашва и никой „ не си прави труда “ да го ненавижда. Мразят се единствено огромните, мощните. Нищожните и дребните се презират. В този смисъл враждата, омразата може да бъде мерило освен за проваляне, само че и за великолепие.
05. 03. 1989 г.
Препечатваме я от.
Не е ли към този момент време да престанем да разделяме великите си мъртъвци на „ свои „ и „ непознати “, да разпъваме на кръст столетия от българската история, да разполовяваме монолитни житейски ориси на „ ранни “ и „ късни “ интервали, да търсим метаморфози там, където има първо фанатична поредност?!
Това не са въпроси единствено „ по принцип “. Те имат своя съответен мотив: Стефан Стамболов и неговия кръст. Няколко думи първо за житейския.
Кой, какъв и чий е Стефан Стамболов?
Не, читателю, тук няма да намериш следващата „ идейна ексхумация “ на Стамболов. Нито опит за морална реабилитация на едно остаряло време. (Всъщност, то времето, изключително „ националното време “ в никакъв случай не е остаряло. ) И в случай че въпреки всичко решиш, че съм „ залитнал “ в такава посока, отдай го на устрема до едната прекаленост да се сложи другата, с цел да се види „ средата “; на опита до тезата да се сложи антитезата, с цел да се роди синтеза; или пък, в случай че искаш, на устрема до предишното да се сложи сегашното, с цел да се види бъдещето.
Няма да изяснявам и това кой е Стамболов. Не, че не желая – не мога. Но мога да се запитвам. Мога да запитвам. Кой постави кръст върху гроба на Стамболов? Кой го махна (или заповяда да го махнат)? Защо?
Знам, има хора, които считат, че Стамболов е „ единствено популярен “ – популярен родолюбец, популярен бунтовник, популярен политик и общественик. Навярно някой от тях е поставил кръста на гроба му. Но кой постави кръст на кръста? Кому „ бодна “ очите? Може би не е в съгласие? Може би не е „ поета отговорност “? Не знам … Само запитвам.
Кой и за какво?
Може би поради „ русофобството? (То ни е остаряла и нова болежка.) То е дълга тематика. Но може да се напомни. Нима Маркс и Енгелс, а след тях и Ленин не определяха съветския царизъм като „ авангард на европейската реакция “? Нима Димитър Благоев и българските социалисти не следваха този път на отказване на формалната царска политика чак до Великата октомврийска социалистическа гражданска война? Нима към тази борба не се включиха „ послепис “ и Георги Димитров и Васил Коларов? И белким самият Стамболов не беше тръгнал в русофобството си от същите извори – от прогресивната съветска интелигенция, от раждащата се съветска социалистическа мисъл и процедура? Вярно, през днешния ден ние можем да „ поправяме “ позицията на Маркс, Енгелс и Ленин. Можем да разграничим субективния поробителски блян от обективно прогресивната роля. И можем да потвърдим, че Стамболов е исторически неправ. Но две неща не трябва да забравяме. Първо, не трябва да забравяме, че по същото време и по същия метод са „ бъркали “ и най-светли мозъци на човечеството. И да се запитаме: можем ли да виним съвременниците на едно събитие, че не са го схванали в измерения, които ще се родят или ще бъдат измислени по-късно? Съвременниците са виждали и са могли да се повдигнат единствено до „ субективния блян “. И, второ, не трябва да забравяме, че оценката, която Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров, Коларов и т. н. даваха на съветския царизъм, беше „ снета “ по времето на Сталин. А през днешния ден към този момент знаем по какъв начин се е правила, тълкувала и писала историята през този интервал.
Може би към момента не можем да извиним на Стамболов диктаторския режим, терорът – първият (но не и последен) в новата българска история? Тази тематика е по-трудна. Наистина, нищо не оправдава един деспот или една тирания. Тук няма място за отминалост: историческа или морална.
Но за въпроси има място. И по този начин: може ли един човек да носи отговорност за ориста на една нация? Да, само че единствено в един случай: когато тази нация е поверила напълно ориста си в ръцете на един човек. Друг случай няма! Затова, когато търсим истината за Стамболов, би трябвало да я търсим в истината за неговото време, т. е. – за тогавашното време на нацията. И не трябва да забравяме и това, че никой не може да „ похити “ една нация, в случай че тя няма нищо срещу да бъде похитена. Минутата на такава уязвимост, написа Маркс, не се прости – не на похитителя, а на жертвата. Би ли могъл Стамболов да стане деспот и да господства цели осем години над една политически дейна нация? Не, несъмнено! Но, очевидно, тази нация я е „ нямало “ или не е била такава. Стамболов елементарно се оправя с онази част от политически дейната интелигенция, която е срещу неговия режим. В миг, обаче, в който митингът се разшири, масовизира, диктаторът пада, тъй като диктатурата е диаметрално противоположна на политически дейната нация.
Може би не прощаваме на Стамболов това, че стана деспот с предишното на бунтовник и деятел, че тиранизираше народа, от чиито глъбини е излязъл? Но дали преходът от гражданска война към тирания, а в личностен проект от бунтовник към деспот е „ фиктивен “ от Стамболов? Не! Свидетелствата на този преход можем да открием в историята на всяка буржоазна гражданска война. Защото революционерът постоянно е най-близо до диктатора, и обективно, и субективно. Когато един някогашен бунтовник става деспот, то това бележи не толкоз персоналната драма, колкото публичната: драмата на времето, която прераства в драма на личността, а не противоположното. „ Типът “ бунтовник се ражда в условия, на които демокрацията е противопоказна. Революцията рядко си играе на народна власт – освен това постоянно несполучливо. И като гражданска война, и като народна власт.
Може би не можем да му извиним гоненията на социалистите? Тази тематика пък е малко по-деликатна. И въпреки всичко, има какво да се възрази. Кого преследваше Стамболов и защо? Социализма, или обособени (повечето, всички – това не трансформира същността) социалисти? По същото време в Германия, даже в прилежаща балканска Сърбия са въведени закони срещу социализма. А Стамболов, пращайки „ доста здраве “ на Никола Габровски, ще заповяда да му оповестят: дано проповядва социализъм, дано учи младежта, това е в реда на нещата, само че да не е посмял да се бърка в политиката. Т. е., Стамболов преследва социалистите не като „ обществени “, а като „ политически “ съперници, като съпротива на неговия режим, а не като опция на буржоазния строй в България. И също така, не преследва ли Стамболов повече „ необятните “, в сравнение с „ тесните “ социалисти? И не би ли могло да се изясни това с разликата в задачите, които едните и другите си слагат?
„ Грешката “ с Фердинанд? … Казват, че още когато видял Фердинанд за първи път, Стамболов обобщил: „ Майка й на тая България! “ Казват, също по този начин, че когато получил телеграмата със единодушието на Фердинанд да одобри българската корона, Стамболов прегърнал доктор Константин Стоилов и двамата затанцували като гимназистки край телеграфния уред в Търново. И най-после, споделят, че последните думи на диктатора били за това, че българският народ може да му елементарни всички грехове, с изключение на този, че е довел Фердинанд на престола. Последното удостоверение носи белега на по-сетнешната национална покруса на България. И всички данни, на основано късно „ знамение “. Нищо, че е влезнало във всички учебници по история. През 1887 година никой в България не е знаел и не е допускал какво ориста, в лицето на бурбонската издънка ще сервира на родината в тринадесетата и осемнадесетата година на идващия век. А не трябва да се не помни, че единственият „ съперник “ за българския трон, е бил съветският княз Мингрели, който бил предал (или продал – има ли значение) родината си на царя.
Даже русофилите потреперват от обидата на тази кандидатура. А княз е трябвало да има! Според тогавашните политици на България – като гаранция за политическата самостоятелност на страната. И избор е нямало! Затова Стамболов написа на българската депутация да откри княз: от дърво, от тиня, само че да откри! И се е радвал на единодушието на Фердинанд да одобри трънения венец на новите български князе.
Бих могъл да продължа да запитвам: и за доближаването с Турция (търсено от някогашния национал-революционер), и за смяната на конституцията, и за австрофилството и т. н. Но си мисля, има ли смисъл? Това са въпроси, които желаят безпристрастен взор, желаят предварителна настройка за отговор, а тя, наподобява, отсъства…
Ще си разреша да предупредя: той не може да се отмине, като че ли в никакъв случай не го е имало. Той не може да се отхвърли, като че ли нищо не е дал на България. Той не може да се не помни, единствено тъй като няма незабравим знак на гроба му! Не! Той чака нас, „ безпристрастното поколение “ да решим!
И ние би трябвало да решим! Защото, нали някой беше споделил, че нацията се състои повече от покойници, в сравнение с от живи хора. Защото мъртвите на един народ са неговата история. Дали върху светла или върху мрачна страница от историята са писали – това е различен въпрос. По-важното е, че са писали. И ние не можем, нямаме право да трием. Нито да пречупваме книгата на историята по този начин, че да се отваря единствено на тези светли страници, които желаеме да се знаят (от нас и от другите), които желаеме да се помнят (днес и завинаги). Не! Защото няма връх без бездна, светлина без сянка, национализъм без изменничество, мъжество без боязън, положително без зло, настояще без минало…
И най-после две думи за мраморния кръст. Пак под формата на въпрос, пък, в случай че щете, и под формата на отговор. С какво тези, които смъкнаха кръста от гроба на Стамболов, се разграничават от тези, които преди стотина години взривиха гроба му с динамит? Липсата на монумент ще бъде знак не за неговото великолепие или проваляне, а за нашата мизерия, за нашата научна некадърност да го „ решим “ и за нашите идеологически задръжки да го „ разгадаем “. Но, за него се приказва към този момент 100 години – ще продължи да се приказва значи! И в случай че ние мълчим, то очевидно нямаме какво, не можем да кажем нищо. И в патоса на отрицанието губим съвсем десетилетие от националната си история.
Защо крием диктатора? Като позор от хората или позор от себе си? И какво тъкмо крием: истината за него, или истината за нас? Най-вероятното и едното, и другото, тъй като те са неотделими.
Казват, че за един човек може да се съди по приятелите му. Но, по-вярно е, че може да се съди и по враговете. Невзрачният, нищожният няма врагове. Той никого не заплашва и никой „ не си прави труда “ да го ненавижда. Мразят се единствено огромните, мощните. Нищожните и дребните се презират. В този смисъл враждата, омразата може да бъде мерило освен за проваляне, само че и за великолепие.
05. 03. 1989 г.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ