Звезди от морското дъно или поне зелени очила...
Спомням си най-малко неколцина философи (или изкушени от философията), социолози (или самоназначили се за социолози), журналисти, народопсихолог (и той също самозван), които са се заканвали пред мен, че ще напишат книга за слуховете. Темата си беше живо прелъщение, „ вкусна ” тематика беше, а и триумфът на едно такова съчинение бе обезпечен авансово. Но такова в никакъв случай не беше основано - най-малко тогава и най-малко от някой всред тях. Слухът в онази страна изглеждаше напълно на мястото си, създаваше усещане за някаква нерегламентирана, апокрифна публичност, посредством която тя прокарваше или разтурваше дейности и събития, които на този народ предстояха. Така тематиката за слуховете напълно естествено предизвикваше безпокойство - изключително от близко. Нормално беше човек, най-много на маса, да се вторачи в нея. Но след това, при домашния разбор, всеки даваше заден ход.
С тези редове няма да запълваме празнината, оставена от тези амбициозни създатели, които се клеха, а след това се отметнаха. Но да поговорим за слуховете, постоянно ще е любопитно. А за какво не - и поучително.
Бях малко момче, когато се разчу, че Ботев,
поетът и войводата, се е появил още веднъж измежду българите. Може би заради възрастта ми, неизкушението ми и възбуденото в мен влияние на поезията му тези дни по този начин са се отпечатали в паметта. Възрастните се щураха като омагьосани (зомбирани - бихме споделили днес), всеки ден изникваха нови детайлности, загатваха се Българска академия на науките, университетът, самият Вълко Червенков. Учителите намерено преразказваха слуха, ние го споделяхме у дома, родителите ни поправяха, наставяха го върху другите версии, които те пък бяха чули в работата. Общо взето, новината се оформяше такава: незнайно от кое място в страната се бе появил възрастен човек, белобрад и белокос, с високо чело, който нищо не разказвал, само че знаел всичките стихотворения на Ботев наизуст и на всеки въпрос отговарял, като издекламирвал някое от тях. Изчисленията бяха, че възрастта му би трябвало да е нещо над стоте, на толкоз и изглеждал. Вероятно било след Освобождението да е останал в някоя турска тюрма и в този момент да се е добрал до Отечеството. Опитвам се да си спомня хората по този начин приобщени, завладени, приповдигнати. Обнадеждени. Грях ми на душата - нищо друго с изключение на триумфа на международното по футбол (1994) не се сещам. Може би тогава съм бил по-ококорен, непознал още скепсис и разочарования. Може би съм се надявал на чудеса, които да изместят оскъдицата и страховете на тези дни.
Спомням си, че в Плевен пристигна прочут детски публицист, обсъждаха негова новоизлязла книга и от учебно заведение ни заведоха в читалището. Говориха каквото приказваха за книгата, заваляха въпроси за „ случая Ботев ”. Човекът като че не помни за какво е пристигнал, заряза разискването и заприказва по въпроса. Обсъждали го това „ завръщане ” в съюза на писателите, академията на науките го проучвала, па какво споделил този професор, какво оня. Отиде, та се не видя. Никой не го удостовери този слух, нито го отхвърли. Разнесе се във времето. Все още си мисля, че беше фиктивен някъде в народа и че тъкмо народът му се наслаждения и развълнува.
Но необичайно, поетът от Бесарабия Петър Бурлак - Вълканов след години бе споделил пред остарелия повествовател Йордан Вълчев, че сходно „ завръщане ” на Ботев се е „ случило ” и в тамошните български села съвсем по същото време. Като ми го разказваше, бай Йордан го изкоментира по този начин: „ Когато чуеш, че Бенковски се е върнал, тогава ми се обади. ” Искаше да каже, че народът си помечтава водачи съгласно това защо се е приготвил.
Като изключим постоянните партенки за обмяна на парите, които от време на време разлюляваха страната, в по-късния „ соц ” слуховете нормално обслужваха практиката на властта. Имаше един забавен прийом на държавното управление: когато се зададеше нарастване на цените, неизбежно изкарваха по малкия екран министъра на търговията да отхвърли това. Беше сигурен знак, че до две седмици всичко ще нарастне. И народът се запасяваше с каквото докачи.
Един слух обаче се оказа с любопитна орис....
Миналата година човечец, неосведомен, само че бъбрив, обясняваше по какъв начин би трябвало да се оправим с циганския проблем - като оня боец с танка. И разказваше с детайлности тъкмо по какъв начин. Този слух е отпреди няколко десетилетия: мургавите обидили сестрата на някакъв войник, той изкарал машината и им попилял махалата. Този слух аз съм го проверявал персонално. Засилиха ме от вестника в Сливен, срещах се с кого ли не, на всевъзможни нива (милиция, прокуратура, сътрудници журналисти), имах си и свои източници. Е - никакъв боец, никаква сестра, никакъв танк, никакви руини из циганския квартал. Опитах да убедя нашия бръщолевец - резултатът бе нула. И по-невероятното: в действителност бе уверен, единствено дето не се сби с мен, отричал съм закононарушенията на комунизма, въпреки той самичък да предлагаше сходна кавга. Как един слух, по всички белези неуместен, така ще пропълзи през годините - дано изясни оня, който се наема.
Днес слуховете са една денонощна медия, паралелна на всички останали
Тя излъчва по честотите на всички малките екрани и радиостанции, по страниците на всевъзможни издания. Има даже такива, профилирани в тяхното разпространение. Появи се някой от властта или от опозицията и току блъвне някоя неистина. Не можеш да схванеш това подправена вест ли е, хибридна война или най-обикновена, нашенска, опашата... Тя живее в пространството като слух, след това се оттича в канализацията. Въздухът над Отечеството с изключение на на отпадък мирише и на партенки. (То и към самия отпадък какви партенки има още да се развяват!) Никой не се изключва от тази въодушевена конкуренция. Намирам известно подобие с страната ни отпреди и след Промяната. Ще завърша с един образец. Не съм подготвен да го проучвам, просто онагледявам.
През това време, към този момент усетил труса под краката, режимът пусна една версия за близкото бъдеше на страната. Спря ме писателят К. К. и сподели под сурдинка по какъв начин от сателитни фотоси се разкрило, че България лежи върху голямо петролно езеро, което в близки дни и месеци дава обещание бъдеще като на Кувейт или на емирствата. Дадох му обет за безмълвие, само че още до вечерта открих по какъв начин тази „ информация ” струи даже от капчуците. Всички, които я споделяха в кафенето, я бяха чули от К. Този Коста, преди да стане публицист, бе върховен офицер от Държавна сигурност, създател на Шесто ръководство - нямаше по какъв начин да не е осведомен от първа ръка. Никакво езеро от нефт не мазета на повърхността. Върхушката просто бе пуснала слух, че на следващия ден халът ни няма да е като днешния. Да се позалъже народът, да помечтае, да не помни.
Това за петрола (или за газ беше?) настоящият през днешния ден министър председател обещаваше
единствено преди няколко години. Сондажите потеглят и наесен ще продаваме петролни артикули. Ще си задоволим потребностите и от остатъците ще печелим. Сваляше ни звезди не от небето, от дъното на морето ги сваляше. Дори хартиен човек като мен можеше да се сети, че тази работа не е лесна, че трябват години изследване, планиране, документи, цяла инфраструктура, преди да потекат „ въглеводороди ” - в случай че ги има. Това си беше слух, освен това необикновен: че „ шъ съ оправим ”. И си го пускаха към този момент сами, със личния си облик и глас, не прибягваха до представители. Смятаха, че по този начин внушават доверие. Не познаха. На слуховете обичайно имаме вяра, само че на тях - в никакъв случай.
В такива случаи дедите ни споделяха: „ Слагат на коня зелени очила - да му се види сламата сено. ”
Ако продължим, най-после ще опрем в слуховете, които се разпространяваха и за самия мен. Имам добра сбирка, само че мисля, че това ще бъде прекомерно прибързано. Що са дни, пред нас са...
С тези редове няма да запълваме празнината, оставена от тези амбициозни създатели, които се клеха, а след това се отметнаха. Но да поговорим за слуховете, постоянно ще е любопитно. А за какво не - и поучително.
Бях малко момче, когато се разчу, че Ботев,
поетът и войводата, се е появил още веднъж измежду българите. Може би заради възрастта ми, неизкушението ми и възбуденото в мен влияние на поезията му тези дни по този начин са се отпечатали в паметта. Възрастните се щураха като омагьосани (зомбирани - бихме споделили днес), всеки ден изникваха нови детайлности, загатваха се Българска академия на науките, университетът, самият Вълко Червенков. Учителите намерено преразказваха слуха, ние го споделяхме у дома, родителите ни поправяха, наставяха го върху другите версии, които те пък бяха чули в работата. Общо взето, новината се оформяше такава: незнайно от кое място в страната се бе появил възрастен човек, белобрад и белокос, с високо чело, който нищо не разказвал, само че знаел всичките стихотворения на Ботев наизуст и на всеки въпрос отговарял, като издекламирвал някое от тях. Изчисленията бяха, че възрастта му би трябвало да е нещо над стоте, на толкоз и изглеждал. Вероятно било след Освобождението да е останал в някоя турска тюрма и в този момент да се е добрал до Отечеството. Опитвам се да си спомня хората по този начин приобщени, завладени, приповдигнати. Обнадеждени. Грях ми на душата - нищо друго с изключение на триумфа на международното по футбол (1994) не се сещам. Може би тогава съм бил по-ококорен, непознал още скепсис и разочарования. Може би съм се надявал на чудеса, които да изместят оскъдицата и страховете на тези дни.
Спомням си, че в Плевен пристигна прочут детски публицист, обсъждаха негова новоизлязла книга и от учебно заведение ни заведоха в читалището. Говориха каквото приказваха за книгата, заваляха въпроси за „ случая Ботев ”. Човекът като че не помни за какво е пристигнал, заряза разискването и заприказва по въпроса. Обсъждали го това „ завръщане ” в съюза на писателите, академията на науките го проучвала, па какво споделил този професор, какво оня. Отиде, та се не видя. Никой не го удостовери този слух, нито го отхвърли. Разнесе се във времето. Все още си мисля, че беше фиктивен някъде в народа и че тъкмо народът му се наслаждения и развълнува.
Но необичайно, поетът от Бесарабия Петър Бурлак - Вълканов след години бе споделил пред остарелия повествовател Йордан Вълчев, че сходно „ завръщане ” на Ботев се е „ случило ” и в тамошните български села съвсем по същото време. Като ми го разказваше, бай Йордан го изкоментира по този начин: „ Когато чуеш, че Бенковски се е върнал, тогава ми се обади. ” Искаше да каже, че народът си помечтава водачи съгласно това защо се е приготвил.
Като изключим постоянните партенки за обмяна на парите, които от време на време разлюляваха страната, в по-късния „ соц ” слуховете нормално обслужваха практиката на властта. Имаше един забавен прийом на държавното управление: когато се зададеше нарастване на цените, неизбежно изкарваха по малкия екран министъра на търговията да отхвърли това. Беше сигурен знак, че до две седмици всичко ще нарастне. И народът се запасяваше с каквото докачи.
Един слух обаче се оказа с любопитна орис....
Миналата година човечец, неосведомен, само че бъбрив, обясняваше по какъв начин би трябвало да се оправим с циганския проблем - като оня боец с танка. И разказваше с детайлности тъкмо по какъв начин. Този слух е отпреди няколко десетилетия: мургавите обидили сестрата на някакъв войник, той изкарал машината и им попилял махалата. Този слух аз съм го проверявал персонално. Засилиха ме от вестника в Сливен, срещах се с кого ли не, на всевъзможни нива (милиция, прокуратура, сътрудници журналисти), имах си и свои източници. Е - никакъв боец, никаква сестра, никакъв танк, никакви руини из циганския квартал. Опитах да убедя нашия бръщолевец - резултатът бе нула. И по-невероятното: в действителност бе уверен, единствено дето не се сби с мен, отричал съм закононарушенията на комунизма, въпреки той самичък да предлагаше сходна кавга. Как един слух, по всички белези неуместен, така ще пропълзи през годините - дано изясни оня, който се наема.
Днес слуховете са една денонощна медия, паралелна на всички останали
Тя излъчва по честотите на всички малките екрани и радиостанции, по страниците на всевъзможни издания. Има даже такива, профилирани в тяхното разпространение. Появи се някой от властта или от опозицията и току блъвне някоя неистина. Не можеш да схванеш това подправена вест ли е, хибридна война или най-обикновена, нашенска, опашата... Тя живее в пространството като слух, след това се оттича в канализацията. Въздухът над Отечеството с изключение на на отпадък мирише и на партенки. (То и към самия отпадък какви партенки има още да се развяват!) Никой не се изключва от тази въодушевена конкуренция. Намирам известно подобие с страната ни отпреди и след Промяната. Ще завърша с един образец. Не съм подготвен да го проучвам, просто онагледявам.
През това време, към този момент усетил труса под краката, режимът пусна една версия за близкото бъдеше на страната. Спря ме писателят К. К. и сподели под сурдинка по какъв начин от сателитни фотоси се разкрило, че България лежи върху голямо петролно езеро, което в близки дни и месеци дава обещание бъдеще като на Кувейт или на емирствата. Дадох му обет за безмълвие, само че още до вечерта открих по какъв начин тази „ информация ” струи даже от капчуците. Всички, които я споделяха в кафенето, я бяха чули от К. Този Коста, преди да стане публицист, бе върховен офицер от Държавна сигурност, създател на Шесто ръководство - нямаше по какъв начин да не е осведомен от първа ръка. Никакво езеро от нефт не мазета на повърхността. Върхушката просто бе пуснала слух, че на следващия ден халът ни няма да е като днешния. Да се позалъже народът, да помечтае, да не помни.
Това за петрола (или за газ беше?) настоящият през днешния ден министър председател обещаваше
единствено преди няколко години. Сондажите потеглят и наесен ще продаваме петролни артикули. Ще си задоволим потребностите и от остатъците ще печелим. Сваляше ни звезди не от небето, от дъното на морето ги сваляше. Дори хартиен човек като мен можеше да се сети, че тази работа не е лесна, че трябват години изследване, планиране, документи, цяла инфраструктура, преди да потекат „ въглеводороди ” - в случай че ги има. Това си беше слух, освен това необикновен: че „ шъ съ оправим ”. И си го пускаха към този момент сами, със личния си облик и глас, не прибягваха до представители. Смятаха, че по този начин внушават доверие. Не познаха. На слуховете обичайно имаме вяра, само че на тях - в никакъв случай.
В такива случаи дедите ни споделяха: „ Слагат на коня зелени очила - да му се види сламата сено. ”
Ако продължим, най-после ще опрем в слуховете, които се разпространяваха и за самия мен. Имам добра сбирка, само че мисля, че това ще бъде прекомерно прибързано. Що са дни, пред нас са...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ