Най-странните погребални ритуали в света
Смъртта покосява хората, които обичаме, и всички търсим метод да се сбогуваме с тях. Погребалните ритуали у нас се подчиняват на строги правила, които някои намират за тягостни, до момента в който други съблюдават прецизно.
Мъртъвците се поставят в ковчези със скръстени начело ръце и отрупани с цветя. Полагат се в земята след заупокойна молитва и по-късно паметта им се уважава в избрани дни – на гроба им се върви на 3-ия, 9-ия, 20-ия и 40-ия ден. Точно 40 дни продължава и траурът.
Но има страни, където изпращането на мъртъвците надалеч не протича по този начин. Там мъртъвците се поставят в земята след дълъг и жизнеспособен ваучър, и един път положени, не остават там задълго.
Близките им постоянно ги вадят (изравят тленните останки), с цел да им дадат късмет да бъдат част от живота още веднъж.
В Мадагаскар опечалените постоянно провеждат на тленните остатъци на умрелите така наречен Кратка екскурзия. По време на празниците роднините разравят гробовете, взимат каквото е останало от мъртъвците, увиват го в чисто ленено платно, парфюмират го и го разнасят из града.
Така умрелите получават къса радостна екскурзия из града, с жива музика и доста, доста занимания - не че те ще схванат нещо от тях.
В Китай и Тайван се счита за демонстрация на добър усет и почитание в памет на умрелия да се провежда здрав ваучър с доста посетители, пиянство и даже стриптизьорки. Често изпращането се прави не в траурен дом, а в бар.
Напоследък концепцията за финален сетен ваучър се практикува на от ден на ден места и в Съединени американски щати, където обличат умрелия с радостни облекла и той става алегоричен хазаин на здрав празник, на който са поканени приятелите му.
Колкото и скандална да ви се вижда тази процедура, тя е нищо на фона на обичая на амазонското племе Яномами да похапва умрелите си. Членовете на това първобитно племе считат, че би трябвало да употребяват умрелия, с цел да може душата му да премине в парадайса.
Костите на мъртвеца се стриват на прахуляк, с който се готви локалният деликатес – бананова чорба. Разбира се, ужасяващата процедура е изключително рискова за здравето и мнозина се разболяват от заболяването Куру.
Не напълно неусетен е и ритуалът по изпращането на покойниците, практикуван от племето Дани от западната част на Нова Гвинея. Там се постанова да отрежат върховете на пръстите на най-възрастната жена, родственик на умрелия.
Преди ампутацията локалният шаман ги завръзва с конец, с цел да спре притока на кръв и те да изтръпнат, само че все пак процедурата е много мъчителна и осакатяваща.
Най-лесно, безболезнено и ефикасно с изпращането на мъртвеца в последния му път се оправят в Монголия и Тибет. Те обезпечават Небесно заравяне на тленните му остатъци, което в общи линии значи тялото му да се сложи на несъмнено, огряно от слънцето място, където най-лесно да бъде намерено от лешоядите и изядено.
Оказва се, че е умирането също не е лесна работа, изключително в случай че си будистки духовник. Монасите избират след гибелта им тялото им да бъде мумифицирано. Процесът по мумификацията е дълъг, нескончаем и стартира още приживе.
Към края на живота си монасите би трябвало да стартират да се хранят единствено с ядки. След като в продължение на най-малко 100 дни те са яли ядки, чието количество последователно е намалявано, те минават на диета с корени и малко вода.
Целта на този хранителен режим е тялото да се дехидратира в оптималната степен. Последната стъпка в процеса е пиенето на токсичен чай, който защищава вътрешностите от разложение. След което от монаха се чака да заеме поза Лотос и добродушно да почине.
