След първия си забележителен роман Теоремата на Алмодовар“ и впечатляващия

След първия си незабравим разказ „ Теоремата на Алмодовар “ и впечатляващия алманах разкази „ Смъртта на романтизма “, може би най-впечатляваща е третата книга на Антони Казас Рос „ Енигма “ – изключително ерудиран и образован разказ за хармонията сред единените разнообразни елементи, непотребни никому сами по себе си. Роман за любовта към хората и любовта към книгите, с герои, които не се вписват в естествените човешки усещания, с обич и пристрастеност оттатък рамките на елементарните разбирания. По страниците на “Енигма ” книгите са равностойни на хората – и те падат жертви, и те биват променяни принудително, и те предизвикват болежка и понасят премеждия. Докато четиримата основни герои си прокрадват път към творчеството и самоунищожението, като вземат решение да пренапишат края на всички известни романи...

Истинска загадка е и самоличността на надарения създател. Данните за него са извънредно нищожни – роден е във Френска Каталуния през 1972 година. След автомобилна злополука е обезобразен и се затваря в дома си, където избира да твори в усамотение, наслаждавайки се на опцията “да се пресече самотата във всичките й форми и цветове “. Никой в никакъв случай не е виждал лицето му, в това число сътрудникът и издателят му, не съществува и негова фотография. „ Аз избирам същността на фотографията. Дори и да имах лице, мисля, че отново бих поискал да остана изолиран. “

Потайният му метода на живот провокира оживени спекулации и подозрения, че Казас Рос е в действителност псевдоним на някой от най-известните испански писатели.

Действителността, или във всеки случай това, което другите назовават по този начин, не може да устоя на вниманието, което копае безкрайни галерии, до момента в който проникне в сърцевината на подземния свят. И там, по любопитен метод, откривам, че всяка движимост и всяко създание поддържа връзка с другите в най-дълбока неосъзнатост. Това следя аз, тайните проходи, които вършат така, та нищо да не е същински независимо, а всичко да се влива в целокупната реалност.

Хората вършат всичко, с цел да не помнят своето страдалчество. Аз пък съм се настанил в моето като в обстойно имение, в което всяко помещение си има свое предопределение, собствен жанр, свои особености. Издигам тъгата си в фетиш, на който върша жертвоприношения всеки ден, без да се усещам откъснат от света, в друг ъгъл от действителността, над която се нося като лястовичка.

Обичам мисълта, че защото хората не са съумели да вкусят хармонията, са я измислили, и от време на време си споделях, че това разбиране почива върху дълбока носталгия. Атлантида евентуално съществува само в първите секунди на вътреутробния живот, когато сперматозоидът се среща с яйцеклетката, а тя се разтваря за него. От този момент нататък, съгласно тайнствения развой на живота, за малко се появява опцията за естетика и споменът за това остава дълго.

Отказах се да откривам подчиненост сред хората и нещата. Никога не съм споделял съмнителното схващане, че сме по-висши от останалите твари или имаме права над тях. Напротив, постоянно съм имал чувството, че всички се реем из космоса без господство, подчинени на невероятната непредвидимост на измененията, всяка парченце от вселената е обвързвана с другите по мистериозен метод и всички те се подчиняват на един постоянно менящ се танц, над който нямаме ни минимален надзор. Всяка парченце е по едно и също време свободна и в единство, обвързвана с цялото. Именно по тази причина не имах вяра нито в ориста, нито в случайността. Всяко микросъбите зависеше от стотици милиарди непредвидими придвижвания, които го обуславяха.

Жените не са като мъжете, те могат да обичат всяка форма. По-малко са склонни към омерзение. Привличането при тях стартира от вътрешното и когато същността на един мъж ги трогне, формата става вторична и даже, по този начин е при мен, формата ти може да бъде израз на твоята вътрешна хубост. За мъжете е по-тежко. Те се боят. Красотата толкоз ги успокоява, че неналичието на вътрешна същина не ги отблъсква.

Сега е постоянно. Времевата поредност съществува само в паниката и страха, щом човек излезе от тях, времето и пространството застиват и искрят и всичко се отразява до безкрая, без нещастия и без разлъка.

Радост, която да заслужи своето име, би трябвало да не зависи от нищо. Клетъчна наслада, неограничена от тялото или мисълта...

Някои споделят, че с цел да стане човек публицист, заслужаващ това име, би трябвало да познае безнадеждността. Те не се заблуждават, само че през днешния ден считам, че познанието на насладата привнася нужна багра към безнадеждността.

Достатъчно е човек да се вслуша в книгите, с цел да разбере, че не може да им постанова каквото и да било. Една книга е жив орагнизъм със своите потребности, фантазии и условия. А постоянно книжарниците и библиотеките наподобяват на приюти за умиращи, в които са струпани едно върху друго видиотени същества.

Още от гимназията храня неприязън към това, което ми се коства като основополагаща измама на създателите. Те основават персонаж, който ги обладава, въодушевява ги, запленява ги и ги изтезава, а колкото повече доближават към края, толкоз по-голяма нужда усещат да се отърват от него като прекомерно прозорлива държанка или прекомерно придирчив другар, въобразявайки си, че по този начин ще възвърнат окаяната си независимост.

Щом влезех в книжарница, не можех да се сдържа да не разлистя няколко книги, да не прегледам началото и края, да не се вбеся, а по-късно да изляза, като като че ли по нехайство катурна най-високите купчини. С наслаждение гледах по какъв начин се сгромолясват най-талантливите и най-проклети създатели. Бих желал публиката, обхваната от неочакван транс, да стартира да ги тъпче, да ги раздира, да ги трансформира в хартиена каша и те още веднъж да се преобразят в дървета, ненадейно, посред Мадрид, Париж, Ню Йорк или Мексико. И по този начин всяка книжарница би се трансформирала в парк, явна екологична облага, с най-накрая безмълвна хубост.

Действителността бе така нежна, така разпиляна спрямо въображението, че в този момент разбрах по какъв начин Рейналдо Аренас е оживял в пандизите на Кастро. Той бе оставил мозъка си да сътворява светове, които анулират тъпотата на политическото принуждение, тъпотата на всички типове принуждение. Думите на Аренас през днешния ден избавят хората от вътрешния им затвор, най-лошия, този, за който се желае единствено един надзорник, самият ти, тъй като няма решетки на прозореца.

Да ходя или да плавам епохи наред, без да пострадвам от неналичието на обич, без да се багра, че ще бъда изоставена, по този начин си представях старостта. Живот изпълнен като узрял плод. Бях срещала хора, които излъчваха такава мощ. Виждах го в погледите им.

Любовта евентуално е най-сериозната от всички илюзии, болест, която ни сграбчва от вътрешната страна, само че не можем да се лишим от нея.

Ако знаех всичко за теб, а ти всичко за мен, щяхме да се заобикаляме като двама негодници.

Дали има сурогат на човешката обич? Дали човек може да усети същата наслада, разгръщайки се изцяло в обичта към литературата, музиката или поезията? Дали човек може да пламти в същия огън? Можеше ли да не е във постоянно очакване? Представям си по какъв начин само сътворението може да носи такава наслада.

Светът ни е толкоз безсрамен, че и най-дребният ентусиазъм към естетика, най-дребният идеализъм се одобряват за доверчивост.

Източник: Антони Казас Рос: „ Енигма “, издателство „ Алтера “
Изображения: Eleanor Hilowitz (1913-2007)