След като веднъж приемеш обяснение за болката, която изпитваш, е

„ След като един път приемеш пояснение за болката, която изпитваш, е извънредно мъчно да го поставиш под подозрение. То беше като каишка, посредством която се пробвах да усмирявам страданието си. Страхувах се, че в случай че отхвърля това пояснение, което бях поддържал толкоз години наред, болката ще ме връхлети като раздрал веригите си хищник “. 

Това признание бележи повратен миг за Йохан Хари – неведнъж награждаван публицист, който години наред се бори безрезултатно с депресията, приемайки обичайното медикаментозно лекуване. Нетърпимата липса на действително усъвършенстване го принуждава да преодолее страховете си и да потърси същинско решение. Така той се впуска в лично следствие и се осмелява да зададе въпроси, за които медицината не предлага правдиво пояснение. Вярно ли е, че повода за депресията е химически дисбаланс в мозъка? Ако е по този начин, за какво регулиращите го антидепресанти не отстраняват заболяването? Защо депресията и тревогата засягат от ден на ден хора? Възможно ли е да има други аргументи, които да изясняват всички неясноти и парадокси? 

В търсене на истината, Хари интервюира някои от най-влиятелните учени на нашето време. Разговаря с психолози, психиатри и невролози; чете научни изявления, намира се с пациенти, стигнали до самото дъно на това психологично разстройство, както и с хора, съумели да се оттласнат от него. Така открива, че съвсем всичко, което се твърди за депресията и тревогата, е неправилно. 

В „ Изгубени връзки “ той развенчава митовете, отхвърля илюзиите и предлага ново виждане за казуса, добил размерите на зараза. Според Хари депресията не е болест, а... признак. Тя е сигнал, че сме изгубили връзка със самите нас и не удовлетворяваме жизненоважни потребности. Затова „ заглушаването “ на сигнала с лекарства не е решение. Само деликатното му разчитане ще ни покаже по какъв начин да възстановим прекъснатите връзки. 

Запитах се какво ли бих споделил днес – след всичко, което бях научил – на своето аз от тези години, в случай че можех да се върна обратно във времето и да беседвам с него, преди да изпие още там първата си таблетка.

Надявам се, че бих се опитал да опиша на това момче една история за неговите премеждия, която е по-откровена. Щях да му кажа, че това, което са му казвали до този миг, е неистина. Това не значи, че антидепресантите са нещо лошо – някои учени, на които може да се има доверие, настояват, че те обезпечават краткотрайно облекчение на въпреки и дребен брой пациенти и не би трябвало да се отхвърлят напълно. Лъжата е в изказванието, че депресията се предизвиква от химичен дисбаланс в мозъка и че главното решение, което може да помогне на множеството хора, са химичните антидепресанти. Тази неистина е донесла на фармацевтичните корпорации над 100 милиарда $ и това е една от главните аргументи да бъде повтаряна.

Щях да му кажа, че истината е известна на учените от доста десетилетия. Депресията и тревогата имат три вида причини  – биологически, психически и обществени. Всички те са действителни и нито една от тях не може да се сведе до обикновената концепция за химичен дисбаланс. Социалните и психическите фактори дълго са подценявани, въпреки да наподобява, че в тяхно неявяване биологическите не са задоволителни.

Щях да му обясня, че това не е някаква смахната авангардна доктрина. Това е формалното умозаключение на водещите медицински организации. Световната здравна организация – водещата здравна институция в света – още през 2011 г. обобщава данните по следния метод: „ Психичното здраве е артикул на действието на обществени фактори: неговото съществуване или неявяване е на първо място обществен знак и надлежно изисква публични, а не самостоятелни старания. “

В формалното си послание във връзка на Световния ден на здравето Организацията на обединените народи афишира, че „ преобладаващият биомедицински разказ за депресията “ се основава на „ пристрастна и изборна приложимост на наличните данни “ и „ вреди повече, в сравнение с оказва помощ, несъответстващ е с разбирането за здравето като човешко право и би трябвало да бъде зарязан “. Налице е „ разрастващ се корпус от данни “, споделя се в документа, че има по-дълбоки аргументи за депресията, надлежно, въпреки лекарствените средства да имат своята роля, ние би трябвало да спрем да ги използваме „ за решение на въпроси, които са тясно свързани със обществени проблеми “. 

Така че бих споделил на това момче, че тези открития имат цялостен куп следствия, свързани с болката, която изпитва.

Ти не си машина, в която нещо се е развалило. Ти си животно, чиито потребности не са задоволени. Имаш потребност от общественост. Имаш потребност от смислени полезности, не от тези заместители, с които те тъпчат през целия ти живот, обяснявайки ти, че щастието е в парите и пазаруването на всякакви неща. Имаш потребност от смислена работа. Имаш потребност да бъдеш измежду природата. Имаш потребност да се чувстваш почитан. Имаш потребност от несъмнено бъдеще. Имаш потребност от връзка с всички тези неща. Имаш потребност да се освободиш от срама, който може да изпитваш поради това, че с теб са се отнасяли зле.

Всеки човек има тези потребности. В нашата просвета се оправяме релативно добре с удовлетворяването на телесните потребности – съвсем никой не умира от апетит да вземем за пример, което е извънредно достижение. Само че сме не запомнили по какъв начин да удовлетворяваме психическите потребности. Това е същинската причина ти и толкоз доста хора към теб да страдате от меланхолия и тревога.

Страданията ти не са провокирани от химичен дисбаланс в мозъка. Страдаш поради обществени и духовни несъответствия, провокирани от метода ни на живот. Въпреки всичко, което са ти казвали до този миг, казусът не е в серотонина, а в обществото. Не е в твоя мозък, а в болката, която изпитваш. Биологически фактори могат да утежнят страданията ти, това е несъмнено. Не те обаче ги предизвикват. Не те са моторът на депресията. Не с тях е обвързвано нейното пояснение и лекуване.

Тъй като са ти предложили неправилно пояснение за твоята меланхолия и тревога, ти търсиш неправилно решение. Казали са ти, че казусът е в секрецията на химически субстанции в мозъка, по тази причина не търсиш проблеми в живота, в душата и в средата си, не се стремиш да ги промениш. Станал си заложник на една приказка, в която основен воин е серотонинът. Опитваш се да се отървеш от възприятието на подтиснатост, което извира от вътрешната страна. Това обаче няма да стане, в случай че не се опиташ да се отървеш от това, което те потиска в живота ти.

Не, ще кажа на своето по-младо аз, страданието ти не се дължи на щета. То е сигнал, един нужен сигнал.

Знам, че ти е мъчно да повярваш в това, ще му кажа тогава, тъй като знам какъв брой надълбоко прониква страданието ти. Само че то не е твой зложелател, колкото и да е мъчително (боже, знам какъв брой боли). То е твой съдружник, който ти споделя да спреш да си пропиляваш живота и ти сочи пътя към по-пълноценен метод на битие.

След това ще му кажа, че пътят му напред се разклонява. Може да се опита да заглуши този сигнал. Това значи още доста пропилени години, изпълнени с болежка. Или пък може да се вслуша в него и да се остави той да го води – надалеч от нещата, които ни нараняват и изцеждат нашите сили, към тези неща, които удовлетворяват нашите действителни потребности.

Избрано от „ Изгубени връзки “, Йохан Хари​​​​​​​, изд. Изток-Запад