След бестселъра Ако ти знаеше…“ и любимата книга на автора

На сутринта се разсъниха с мисълта за индивида, който живее някъде там… не ме познава, не го познавам и аз. Но към този момент, без да знаем, вървим един против различен. И скоро ще се срещнем.
Вярвах в нашата среща от деня, в който изгубих всичко. Вярвах, че някъде по новия ми път ме чака човек, в който ще видя отразена себе си. Но такава среща не се случва внезапно – на първо време би трябвало да преминеш през самотата, изолацията, чувството за края. За да срещнеш себе си.
Един спокоен глас ми нашепваше: „ Фейга, чака те място, до което си коства да стигнеш “. Този глас ме вдигаше на крайници и ми показваше пътя към дома, в който трябваше да въведа ред.

„ Искам вкъщи “ е една топла книга с мирис на море и източни лакомства, която ще ви води при крайбрежията на Каспийско море и ще ви накара да усетите студения северен вятър и солените морски пръски. Ще ви хване за ръка и ще ви върне в безгрижните дни на детството, ще ви допре като топла майчина ръка, ще ви обгърне с обич, ще ви подари вяра и религия. Ще ви опише простите човешки истории на разнообразни хора – светли, смирени и състрадателни, всеки претърпял своята тъга, само че запазил човечността си.

– Болката или извисява индивида, или го озлобява – сподели ми един път Сурая. – И отново е въпрос на избор, синко. Срещала съм много хора, които след претърпяна загуба са станали по-светли, по-състрадателни. Виждала съм и такива, които болката е унищожила. Едно знам сигурно: компликациите би трябвало да се одобряват мъжествено. Когато загубихме сина си, мислех, че съм изгубила обичта си към света. Но не потисках отчаянието в себе си, разреших си да го прекарвам. И то си отиде.

„ Искам вкъщи “ е странствуване за всички, които са подготвени да повярват в щастието и в любовта и които се нуждаят от храна за душата си, с цел да създадат най-важната крачка – към себе си. И да открият пътеката към своя същински дом.

„ Искам вкъщи “ е признание, което ще ви помогне да намерите покой в сърцето си, да изживявате магията на всеки собствен ден и да не спирате да търсите любовта.

Като писмо в бутилка – дано го получи оня, който има потребност от него…

От книгата:

Израснал съм в къщурка със зелен покрив на Абшерон. Полуостров на западния бряг на Каспийско море, затрупан с жълто одеяло от солени пясъци. Морето тук е умерено и смирено като дервиш, а лозниците се вият като арабски букви. Идвахме тук с електричката. Посрещаше ни юнската горещина на гара Смокинова. С нас е баба, която постоянно носи две сламени чанти. В едната има багаж за мен и брат ми, в другата – овчи кашкавал, солена извара и буркан с катък.

……………..

Всичко, което плаваше отсреща ми, усмиряваше моята люшкана от вълните лодка и последователно я превръщаше в транспортен съд.
Земята, по която дни наред вървях към неизвестността, беше мой другар. Всеки нов изгрев я изпълваше с това зарево на Вселената, с което светят душите на търсещите, очакващите и признателните. Това е законът на живота: получават тези, които умеят да чакат, останалите просто минават и… не престават своя път.

……………..

В морските дълбини е безконечна тишина. Ураганите са на повърхността – там бушуват, там и отминават. Хората могат да научат доста неща от морето и това е едно от тях: да резервират покоя вътре в себе си, без значение какво се случва извън.

– Има дни, когато всичко помръква – обясняваше Сона. – Сякаш светлите усеща внезапно стават безцветни. Не обичаш, не вярваш, не искаш. В такива дни използвах една простичка хитрост, тъй като не желаех никой да се тревожи за мен. А и се притеснявах да не обидя някого несъзнателно. Излизах със умерено лице и се прибирах чак вечерта. Качвах се на рейса, отивах в прилежащия град, гледах през прозореца по какъв начин вали дъждът и не мислех за нищо. Или дълго вървях пеша… Олекваше ми.

Не споделях тези дни с Асад. И за какво да го върша? Това си бяха моите вътрешни паники и единственият метод да се възстановя, беше мълчанието. Колкото по-силно човек се стреми към светлината, толкоз повече загради изникват по пътя му. Както споделят на Изток, изтезават те демони – веднъж да се хванеш на въдицата им и току-виж си се трансформирал в неприятен човек. Ето за какво е значимо постоянно да се връщаш към себе си.
Руми е споделил: „ Този свят е планина, а нашите действия са крясъци. Ехото от всеки наш зов в планината постоянно се връща към нас самите “.

……………..

Имам вуйна на име Амина. Сестра е на мама. Двете са израснали в живописното село Хиля. Щом се омъжила за татко ми, майка ми Сария се преместила в града. Но Амина и до момента живее на село. Има парче земя и дребна къща, където с мъжа си Джафар се радват на тишината.
Децата им имат свои фамилии. И са избрали да живеят в огромния град. А Амина до ден-днешен е там, където се е родила. Гордее се с това.
– Ходих до Индия и Иран, това ми стига. Построих си личен свят тук, на това скалисто парче земя, и имам всичко, което бих желала да участва в него. Не ми би трябвало да пътувам повече. Възпитах трима синове, двама внука, посадих двайсет и осем божествен ябълки, видях Мека. Сега имам другар, дом и тишина… Хората се изтезават по пътя към сякаш огромните си цели, желае им се да се прочуят по целия свят. Борят се за това. И в тази битка изоставят дома си – оня, който е вътре в тях. Ако искаш да си потребен на ново място, научи се на първо време да бъдеш потребен вкъщи.

……………..

Когато баба Сона потегли за Америка, съвсем цялото село беше пристигнало да я изпрати. Полетът беше в пет сутринта, а летището е на 10 минути път от къщата, тъй че нямаше смисъл да потегля от града. Мислехме, че това е повода Сона да желае да тръгне от вилата. Оказа се, че тя освен е стягала куфари с армагани, само че и… се е прощавала с родната земя.
Съседите разказваха, че баба дълго седяла на ноемврийския мраз под голите смокинови дървета. Разхождала се край морето и събирала в буркани каспийска морска вода, а в торбички слагала солена пръст от абшеронската пустиня.
На Изток е признато, когато се преселваш в друга страна, да вземеш със себе си малко от земята, в която са корените ти, и да я поставиш на почетно място в новия си дом. За да не забравяш от кое място си тръгнал.
– Бабче, ами че ти отиваш единствено за две седмици. Защо ще носиш морска вода? Бездруго на митницата ще ти я вземат.
Сона единствено се смръщваше и продължаваше да цялостни пластмасови кутии със смокиново сладко.
– Ще хвърча през океана до страна, където самолети се забиват в здания. На Абшерон такова знамение в никакъв случай не се е случвало. Е, от време на време пияницата Салех бие своята Пярвана, само че на заранта ѝ чете стихове на Физули. Затова ме оставете на мира. Току-виж умра там, дано да имам наоколо парченце от Абшерон.

……………..

– И аз ли би трябвало да се апелирам, бабо?
– Всеки е свободен самичък да избира, Игид. Най-важното е да обичаш – това е най-важната молитва.
– С нея ли плащаме за щастието?
– Нищо сходно. Молитвата е диалог. Разговаряш с душата си, благодариш – за това, че чуваш и виждаш, че можеш да тичаш, да играеш, да прегръщаш, да тъгуваш и да ядеш сладолед с шамфъстък.
– Ами в случай че не благодаря, Той ще се обиди ли?
– Той ще те обича отново толкоз мощно.
– Нене, ще се срещна ли с Него, когато умра?
– Ти се срещаш с него всеки момент. Погледни листенцето на смокиновото дърво. Виждаш ли какъв брой красиво трепти напразно? Това е Той. Това е една ваша среща.

……………..

Тукашният вятър е декор за всичко протичащо се. Невидима рамка, в която се сменят хора, лица, годишни времена. Той изпълва хората по едно и също време с покой и безумие, а от време на време с неверни мисли и със заблуди за личното им съвършенство.
Вятърът разрушава илюзиите. Една от тях е, че можеш да се чувстваш уютно в околния свят, когато имаш повече. Вятърът го прави не тъй като е неприятен. Той желае да ни насочи към самите нас. „ Осъзнайте се, всичко е вътре във вас. И уютът, и страхът, и щастието, и отчаянието. Спрете да издигате крепости, да се криете зад огради, да притъпявате болката си с хартийките, наречени пари. Живейте по този начин, че нищо да не е на вятъра. Направете по този начин, че появяването ви на света да не е безрезултатна. “

……………..

Не ме напускаше мисълта, че някъде там, на десетки километри от Абшерон, в неопределен многоетажен блок живее един различен Елчин. И в неговия живот няма море. Той върви на учебно заведение всеки ден по един и същи път, учи досадни уроци, вади парченцата лук от мамината чорба и се старае да бъде прилежен… да наподобява на всички останали. И на мен, на същинския Елчин, който живееше край морето, ми беше мъчително за него.
Тогава се запитах: „ Какво да направя, с цел да остана същински вечно? “. А отговорът се появи незабавно: „ Изгради същия свят – с неговите ветрове, храмове, морета, смокинови дървета и фарове – вътре в себе си и използвай всичките му благоприятни условия, с цел да обичаш “.

……………..

Всяка събота с Махмуд вършим питки и халва, носим ги в детския дом и там всички дружно закусваме.
Преди шест години Махмуд загуби единствения си наследник. Левкемия. Годините битка сред болничните стени не дадоха резултат.
– Виждах по какъв начин синът ми, изстрадал от химиотерапията, се погубваше. Лекарите въобще не говореха за излекуване, само че обещаваха да удължат живота му. Ама това живот ли е?! Един ден с жена ми отидохме в болничното заведение и си прибрахме детето у дома. Сутрин тримата се разхождахме край река Киш, хранехме птиците, радвахме се на цъфналите липи, гледахме облаците… Без медикаменти и лечебни заведения синът ни живя още година и половина. След загубата с жена ми дълго време живяхме в планината – надалеч от хората, от въпросите, от съболезнованията. А една заран се върнахме в града… с единственото предпочитание да даваме обич на ближните. Нали си спомняш думите на Руми: „ Не бъди влюбен. Бъди обич “?
Пътят към щастието минава през болката. И душевна, и физическа. Иначе не може, такава е човешката природа. Само в случай че преживеем загуба, откриваме в себе си нещо ново, непривично до тогава за нас. Едни възприемат болката като наказване, като спънка, други се сближават с нея. Болката не е единствено сигнал за нещо обезпокоително вътре в нас. Тя е скъп късмет да се изкачиш на идващото ходило.

……………..

– Болката или извисява индивида, или го озлобява – сподели ми един път Сурая. – И отново е въпрос на избор, синко. Срещала съм много хора, които след претърпяна загуба са станали по-светли, по-състрадателни. Виждала съм и такива, които болката е унищожила. Едно знам сигурно: компликациите би трябвало да се одобряват мъжествено. Когато загубихме сина си, мислех, че съм изгубила обичта си към света. Но не потисках отчаянието в себе си, разреших си да го прекарвам. И то си отиде.

……………..

Тя също е идвала преди в това село, спускала се е до Напразните очаквания и е хранила рижия котарак край изоставения фар. Но сме се разминали – към момента не сме били подготвени един за различен. Предстояло ни е да намерим в себе си това, което най-после ще ни събере. Всяка намира се случва, когато ѝ пристигна времето – закъсненията са изключени.
По пътя още веднъж ще се убедим, че неточности не съществуват. Всяка от тях е стъпка към мястото, до което би трябвало да стигнем. А тези, с които сме се разделили, са ни научили да обичаме и да не предаваме гласа на сърцето си. Важно е да отсеем това схващане от горчивината, обидата и желанието за възмездие.

……………..

Ще пристигна ден и нашите пътища ще се срещнат на есенния бряг. Ще се забележим отдалече и незабавно ще се познаем. Ти си този, към който толкоз от дълго време ходя. Аз съм онази, до която ти съумя да стигнеш. Вече сме изтощени и имаме едно-единствено предпочитание – да се прегърнем, да помълчим дружно и да погледаме по какъв начин се трансформира цветът на морето под аления залез.
Няма да ти описвам какво е било преди да те срещна. Няма да ти приказвам за хората, които са ме научили на нещо значимо и са си отишли, нито за тези, които самата аз съм пуснала да си вървят. Няма да те запитвам и за това, което е останало зад тила ти. Всичко това – и положителното, и неприятното, и пристрастеностите, и лекомислието – ме е довело при теб. За което съм безпределно признателна.
Ще четем по очите си, ще оставим да приказват докосванията ни. В тях са всички истории – и от светлото утро, и от тъмната нощ. Ще заличим предишното, ще се слеем в едно цяло. Но това не значи, че ще забравим. Никога нищо не се не помни. Понякога ще поглеждаме обратно, единствено за момент, едвам се убедим, че раните не кървят и към този момент са зараснали, че белезите са станали съвсем невидими. Те са памет, опит, крачка напред и капка горест. Те ни държат будни.
Ще си построим къщурка край морето. Със сини прозорци. Ти също обичаш синия цвят, знам. Ще обикнем дома си по този начин, както се обичаме един различен. Той ще бъде нашето отражение.
Някой ден безгрижна вълна ще отмие следите ни по есенния бряг, само че това няма да ни носи тъга. Важното е, че пътищата ни се сляха. Че се дочакахме.

……………..

Времето ме е научило да не очаквам чудесата, а сама да ги сътворявам, да се обогатявам и, несъмнено, да ги споделям. Ако не споделяш, не е забавно да живееш. Като в рисуваното филмче за златната антилопа, помниш ли го? Когато всичко на света се върти единствено към теб, златото – и в дословен, и в метафоричен смисъл – изгнива и се трансформира в пръст, с която самичък се погребваш.

Днес Яхмур ме попита: „ Откъде знаеш, че името му стартира с „ Е “, щом не сте гледали морето дружно? “. Не знаех какво да ѝ отговоря. Ти, името ти, диалозите с теб – всичко е в областта на възприятията, които от време на време не можем да разбираем. Но от това те не стават по-малко евентуални или към този момент действителни.

Чувствата са религия. Скъпи Е., кажи ми, какво е за теб вярата? За мен тя е покой и тишина. Сложно е да се опише, тъй като всеки усеща невидимата част от света по своему. Важното е във вярата да живее обич, а не боязън, експанзия и подтисничество.

……………..

Това си ти. Същият този комшия от прилежащата къща, който нощем старателно трака нещо на пишещата си машина. Аз те видях, само че ти мен – не, или най-малко по този начин ми се стори. Не се взех решение да се приближа. Какво да ти кажа? „ Здравей, споделям се Фейга, а твоето име май стартира с буквата „ Е “, веселя се да те видя на брега на Синьото море, ето, заповядай, това са писмата, които ти писах. “
Когато те видях през прозореца, правех кюфтета от булгур и ръцете ми задачите бяха изцапани с доматена паста. Косата ми беше леко чорлава, а на лицето си бях поставила маска от кисело мляко. Представям си, в случай че в този тип се бях появила на прага ти и бях изрека всичко това (което си е, меко казано, странно). Сигурно щеше да загубиш мозъка и дума!
Знаеш ли, подозренията започнаха да заглушават гласа на сърцето: „ Това не е той, Фейга! Пак си измисляш! Името му стартира с „ В “ и не той е вървял цялостен живот отсреща ти. Пък и няма да може да прочете писмата ти, тъй като приказва единствено португалски “.
Сърцето обаче не се предава: „ Фейга, не слушай подозренията! Стига! Сигурно и той не се взема решение да се приближи. Но безусловно ще го направи, в случай че не на следващия ден, то вдругиден. Силата на привличането няма да го остави на мира. Така че за какво да отлагаш тази среща? Отвори вратата, излез на брега “.