Като стъкло |
„ Шосето е като стъкло! “ – сподели Вальо. Чакаше ни път. Чакаше ни животопроменящо прекарване. Чакаше ни един от най-изумителните мъже на този свят. Чакаше ни повода за тази история. Но още преди да сме потеглили, късото изречение на Вальо ме запокити непосредствено в предишното.
„ Като стъкло “... Думите му ме накараха да се замисля за най-изумителните пътища, по които са се търкаляли гумите ми през годините. Ах, какъв брой обичам пътя! Винаги прибягвам към него в тежки моменти. Просто яздя колата и потеглям нанякъде. Често без цел. Когато не ти пука къде отиваш, няма по какъв начин да не стигнеш в точния момент.
Обичам това спящо хищно животно, което изръмжава в диафрагмата ми, пробудено от тягата на мотора. Обичам откровението на педала на газта, чиито неприкрити планове проникват непосредствено през дясната ми маратонка, с цел да се вкопчат в тръпнещото ми ходило. Обичам чувството от сцеплението на гумите с асфалта.
„ Като стъкло “... Дадох си сметка, че съм имал шанса да карам по някои от най-живописните пътища на този свят. Да вземем прословутoтo „ Щатско платно номер 1 “, познатo като Тихоокеанска крайбрежна автомагистрала. Никога няма да не помни първия път, в който яхнах това зашеметяващо шосе. Беше ненапълно инцидентно и толкоз от дълго време, че към момента нямаше интернет, и все пак помня в най-малки елементи прекарването. Носех се като в несвяст, с намачкан пътен атлас на коленете в продължение на хиляда километра от север на юг по виещата се на самия борд на океана блестяща линия.
Шосето е мъчно за изложение – като че ли вместо в акварел някакъв самозабравил се исполин абстракционист бе потопил голямата си четка в парещ асфалт и бе нанесъл дръзновен, див щрих върху северноамериканското крайбрежие. Човек не може да кара бързо по този път – не поради завоите, а просто тъй като скоростта е кощунствено посягане върху галерията от изменящи се пейзажи. На места пътят се вшива като двоен конец в главозамайващи скали, чието настървено подножие хапе с варовикови зъби солената кожа на океана. На други се промъква с внимателно па-де-ша сред величествени катедрали на ерозията. На трети се приплъзва като влечуго по гладката повърхнина на внушителни мостове, под които отегчено се излежават индиферентни тюлени.
Малко след Монтерей стопирах колата до пътя и седнах на багажника, с цел да попия безмълвно залеза. Слава богу, към момента нямаше мобифони, тъй че направих фотосите непосредствено с хипокампуса. Днес те към момента са там – на една от предните седалки в претъпкания трамвай на спомените. След като океанът преглътна с мързеливо удоволствие последните останки на слънцето, си споделих, че да карам по това шосе през нощта, е осквернение, и останах да дремя в колата. Оттогава всякога когато съм минавал по тази автомагистрала, спирам най-малко за малко на същото това място. Тук шосето се трансформира в сребърно червило върху устните на Калифорния, с които тя целува океана. Пожелавам ви с цялото си сърце този път. Ако в миналото ви се отдаде опция да карате по него, апелирам ви... отдайте се на опцията.
Но знаете ли... не съм напълно сигурен дали това е най-красивото шосе, по което съм минавал. „ Ринг Роуд “ – асфалтираната огърлица на Исландия, сигурно е заслужен съперник за купата. Опитах се да направя изложение на местата, към които се вие тази околовръстна алея на неземните гледки, само че се провалих и преди малко изтрих безпомощните думи. Оставих единствено ето това последно изречение: „ Тази автомагистрала потапя сетивата в психеделична зной и човек получава настойчивото чувство, че някакъв самозабравил се пътестроител е трансформирал третия албум на „ Лед Цепелин “ в 1322 километра. “
Веднъж посрещнах изгрева, карайки тромава каравана по по този начин наречената " Надморска автомагистрала ". Имах възприятието, че съм попаднал пред златните порти на парадайса. Шосето се протяга в плавна дълга арка непосредствено в Атлантическия океан, нанизвайки в изумрудено колие 44 тропически острова – кораловите лунички на Флорида.
В един миг попаднах в сюрреалистична права, в която към караваната нямаше нищо с изключение на сърцеспираща пропаст... единствено ти, пътят и изгряващият океан – докъдето ти стигне погледът! Единствената твърда повърхнина бе под гумите – всичко останало бе вода. Двете ленти бяха постлани върху нея и чезнеха в трептящия небосвод. Нямаше повече земя – оковите на континенталното всекидневие се бяха разпаднали и целият свят бе блестяща, разчувствана течност. Когато попаднеш в сърцевината на подобен миг, част от теб в никакъв случай повече не излиза от него и вълнението извън в никакъв случай не съумява да надрасне вълнението от вътрешната страна.
Но кой в действителност е най-красивият път, по който съм минавал? Дали пък не беше тирбушоненото „ Шосе N19 “ в Швейцария? Или пък омаломощаващoтo „ 163 “ в Монументалната котловина? Или безразсъдното платно „ Пайкс Пийк “ в Колорадо, което безусловно дълбае небесен тунел в облачната тога на Северна Америка?
Не знам. Възможно е това да е един от тези въпроси, които имат надалеч повече от един отговор. В тях няма математика – няма таблица за умножение и корен квадратен. Това са най-ценните въпроси. Именно те най-сетне ме доведоха и до този роман.
Да, eто че пристигна време и за тази история... или може би тя пристигна при времето. Трудно е да се каже. Толкова от дълго време витае към мен... към огромните въпроси... към ненамерените отговори... към празните страници. Защо ли желаех и не можех да я опиша толкоз дълго? Защо бе застинала в мен и търсеше с години топлото място, което да трансформира вечно в нейна персонална недвижима благосъстоятелност?
Разказването на истории е старинно занятие. Толкова антично, колкото е огънят, към който са се събирали нощем нашите облечени в кожи прадеди. Пламъците са топлели грубите белези върху лицата им и са карали сенките им да танцуват по стените на пещерата. Някъде там, в хладните глъбини на нашето начало, са се родили първите човешки разкази, с цел да сгреят местата и белезите, които не могат да бъдат достигнати от огъня. Тези остарели приказки са били мястото, където сме се криели от стихиите, ужаса и ноктите на кървавата праистория. Те са ни помагали да надделеем над страха и суеверията – да се опитаме да си разбираем необяснимото. Да разберем себе си и света, който ни обкръжава. Оттогава са минали хиляди години, само че задачата на всяка една история не се е трансформирала кой знае какъв брой доста. Такава е и тази дребна алегория... тя сякаш споделя историята на три забележителни човешки същества, само че в действителност тя е вашата история... моята история... и може би историята на нещо доста хубаво и по-голямо от нас, което постоянно ще ни свързва, без значение дали го осъзнаваме, или не.
Така че намерете малко време, седнете тук, към огъня, вслушайте се в шепота на пращящите съчки и дайте късмет на тъкмо тази история.
Беше преди няколко години... моят остарял другар Вальо ми сподели: „ Ивчо, няма да повярваш, братле – пътя са го оправили! Шосето е като стъкло! Забрави влакове и рейсове – отиваме с моята кола! “.
И популярност богу, тъй като пътуването ни без кола щеше да бъде комплицирано. Общественият превоз не демонстрираше необикновен интерес към нашата дестинация. Така че, въоръжени с еспресото на ОМV и пакет солети, се натоварихме в автомобила – аз, Вальо и още двама от най-любимите ми хора. Бяхме тръгнали да се срещнем с човек, който усещах непосредствен, без в миналото да сме се виждали. Досещах се, че ориста ни води към извънредно прекарване, само че нямаше по какъв начин да знам всичко. Не можех да знам, че от този момент насам ще се насочвам с неспокойствие в същото това пътешестване всяка година. Не можех да знам, че ще основа не едно, а три безконечни другарства. Не можех да знам, че ще се завърна изменен. Не можех да знам, че ме очаква… просветлениe.
Вальо беше прав – най-малко в този миг шосе I-6 в действителност бе изгладено като с ютия. Е, не знам дали беше като стъкло, само че сигурно изглеждаше по-стегнато от всеки път. Прословутият Подбалкански път всмука реното на Вальо със свистене и го запокити право на изток към обилните прегръдки на матриархално излегналата се върху хълбока си Стара планина. И в двете направления нямаше съвсем никакво придвижване и платното се носеше гладко като бързей под гумите.
Беше един от тези дни, в които облаците бяха сключили купесто-импресионистично съглашение с планината, трансформирайки гледката след всеки завой в театър. Минавал съм неведнъж по този път... и към момента не е съумял да ми омръзне. Малко след София шосето се стрелка високо, чертаейки изящен маршрут през обилни гори и величествени хълмове, с цел да се спусне гладко по грациозната талия на планината. Тук господства нюанс на зеленото, който не съществува на никое място другаде. Имаше толкоз вятър, едвам провокира гладко широколистно неспокойствие. Колата се носеше cpeд него като платноходка към огромната, ухаеща котловина, в която проблясваха милиони алени пламъчета в очакване на своя розобер. Вальо пусна някаква музика, само че пейзажът я заглуши. Прехвърчахме около алените покриви на дребни селца, търкалящи се по полите на вълшебната планина. Сякаш бе отърсила къщите като трохички от пролетната си рокля.
В рамките на двайсетина километра пътят минава поредно през Сопот, Карлово и Калофер – Светата троицa! Писателят. Апостолът. Поетът. Трите града са толкоз близо един до различен. Не единствено като разстояние. Дори и да не сте минавали през тях, те несъмнено са минавали през вас... и дай боже в никакъв случай да не са си тръгвали.
Нашият път завършваше точно в Калофер. Идвахме, с цел да се забележим с удивителен човек, прочут в цяла България, а и отвън нея като Mечтателят. Името му е Николай... Николай Божиков. Бях се срещнал с нeго година по-рано. Беше ме разкрил в интернет и завързахме запознанство, което стремително прерасна в цифрово другарство. Беше извънредно време да се забележим и онлайн.
Паркирахме в центъра и поехме пешком в търсене на адреса. Не бях идвал в Калофер от доста години и не бях сигурен какво да чакам. Hавремето са наричали града Златен Калофер. Бил е знак на напредъка – люлка на просветата, занаятчийството, търговията. Докато крачехме сред старите къщи, не можех да не усетя наличието на благородни призраци. По същите тези улички са стъпвали хора като Екзарх Йосиф, Ботьо, Христо… Този град, това небе, този въздух са дали живот на блестящо съзвездие от редки персони, които са изплели сламка по сламка гнездото на нашето Възрождение. Къде ли щяхме да бъдем без тях? Щяхме ли да познаваме себе си без тяхната светлина, творчество и мъжество?
Но през днешния ден това съкровено място като че ли е подценено от новото столетие. В него са останали шепа всеотдайни поданици и някакви цинични регистри го дефинират като населено място със затихващи функционалности. Калофер – естествената, културна и историческа съкровищница – със затихващи функционалности? Оглеждайки се в близост, усетих осезаема болежка в диафрагмата. Явно европейските фондове не стигат дотук. Явно няма вложения за града, без чийто най-скъпи чеда можеше да я няма нашата идентичност. Тротоарите са разрушени, дупките са спечелили борбата с улиците, а фамозната старопланинска трева си е проправила победоносно път сред плочките на площада.
Минахме около единствената поликлиника в града и направих фотография на нейната унищожена мумия. Да – болничното заведение от дълго време не съществува и нейните остатъци като че ли са експонат в ревю, отдадено на купчинатa аргументи, заради които все по-малко хора желаят да живеят тук.
Когато най-сетне открихме скромния дом на Николай, бяхме посрещнати от майка му Теодора – жена с благородна външност и дълбоки, топли очи. След като избави живота ни от двете си антисофийски настроени кучета, Теодора ни поведе по стръмно стълбище към стаята на Ники: „ Хайде, добре сте ни пристигнали! Чака ви с неспокойствие моят Николай! “.
Нанизахме се и четиримата пришълци в уютната стаичка и още от първия миг бяхме омагьосани oт Ники, който, заклевам се, безусловно излъчваше светлина!
Гийом Дюшен дьо Булон в никакъв случай не е стъпвал в Калофер, само че и той без подозрение присъстваше в стаята. Да, гениалният французин, роден преди двеста години, също бе тук! От него се очаквало да последва образеца на татко си, дядо си и прародител си и да стане моряк, само че той имал други планове. Благодарение на изключителния си разсъдък, Дюшен приключва университет едвам деветнайсетгодишен и след това собственоръчно революционизира международната неврология. Гийом създава лечебната електропунктура, изобретява биопсията и разкрива комплицираните взаимоотношения сред нервната система и мускулите.
През 1860 година лекарят диагностицира необичайно положение в един от своите млади пациенти. Мускулите на момчето отслабвали един по един и последователно започвали да губят функционалност. Процесът бил напредничав, необратим и безмилостен. Гийом го нарекъл „ мускулна дистрофия “. Днес знаем, че се дължи на разновидност в гена на протеина дистрофин, който поддържа клетъчната мембрана на мускулните нишки.
Гийом е оказал голямо въздействие върху неврологията, оставил е скъпо научно завещание, само че персоналният му живот е бил посипан с инциденти и нещастия. Той стопира да диша на 15 септември 1875 година.
Николай Божиков, който ни приветства в стаята си с голяма усмивка, е спрял да диша преди седемнайсет години. В началото животът му се е развивал съгласно безгрижните упования на калоферското детство – в игри, катерене по огради и дървета и безобидни пакости. Бил е сияен малчуган и отличен възпитаник. Обичал е фамилията, приятелите си, града, планината... и те му отвръщали със същото.
Когато почнал да усеща уязвимост в крайниците си, не подозирал за наличието на подлата разновидност надълбоко в клетките си. Малко по малко, един по един мускулите му почнали да го изоставят. Краката спрели да му се подчиняват и детето се озовало в инвалидна количка. Диагнозата била съкрушителна – прогресивна мускулна дистрофия вид Дюшен. Въпреки това Ники не се обезкуражил и приключил осми клас с отличен триумф. Един тъмен ден дистрофията се добира до диафрагмата и междуребрените му мускули и момчето стопира да диша. Спасяват го с неистови старания в карловската болница, само че още до момента в който го слагали на респиратор, споделили на родителите му, че няма да излезе жив от отделението. Оттогава са минали седемнайсет години! A Николай живее! И още по какъв начин живее! За синдрома, носещ името на френския невролог, няма лекуване. Няма вяра.
Защо тогава това момче ме гледа право в очите с неотразима усмивка, в която няма даже намек за обезсърчение или диря от безнадежност? От години Ники е в положение да движи само показалеца на лявата си ръка. Не може да приказва и да диша независимо. Животът му зависи от респиратор, който помпа О2 в дробовете му през тръба, прокарана непосредствено в трахеята. Тялото му е приковано на легло, а той е наказан да живее в тялото, което е спряло да му се подчинява. Всъщност не е тъкмо по този начин. Единствената тънка пътечка, която му е оставила дистрофията... тази пътечка, която води от мозъка, през уединен нервно-мускулен синапс, към пръстчето на лявата му ръка, за него е същинска автомагистрала. И той пътува по нея непрестанно и обикаля целия свят.
Баща му е поставил екран над леглото му, качил е стратегия за връзка и го е свързал с интернет. Ники движи мишката с пръста си и това му дава опция да се рее из цифровото пространство, да комуникира с останалия свят и да беседва с посетители и близки вкъщи си.
Днес Николай е основал голяма мрежа от другари, разпръснати освен в България, само че и отвън нея. И той е направил по този начин, че тази мрежа е дейна, динамична, функционална система. Николай е като магнит! По собствен личен, безусловно неналожителен метод той притегля хората към себе си. Прави го посредством характера си, думите си, обаянието си. Този човек е изтъкан от сила, позитивизъм, доброта, разсъдък и най-много... фантазии. Николай, виждате ли, е събрал в себе си впечатляваща сбирка от фантазии. Понякога наподобяват неуместни, само че за него нито една от тях не е просто фантазия. Той има вяра в тях и вярата му е заразителна. Стремежът му да ги реализира се трансформира и в блян на хората, които го обичат. А те са толкоз доста!
Ники ни обезоръжи по време на нашата първа среща още с първите си думи, които бяха следните:
И в действителност беше ваучър. Баща му Тодор потъна в някаква тайнствена част на къщата и се върна с бутилка високоградусова амброзия, която не може да бъде разказана. Сякаш беше направена от отлежали в дъбови бъчви божествен облачета. Майка му Теодора от своя страна извая салата, която би трябвало да стане част от националния фолклор. Отне ни единствено няколко минути да се почувстваме вкъщи си. Говорихме дълго и за всичко. Разказвахме си истории, обменяхме хрумвания, наваксвахме за неприемливото време, в което не сме се познавали, и най-много... споделяхме фантазии.
Много от фантазиите на Ники гравитират към обичания му футболен тим – ЦСКА. Ако попаднете в дома му, ще забележите, че той е нещо като музей на алените. Стаята му е осеяна с шалчета, плакати, книги, шапки, топки и какво ли още не с емблемата на ЦСКА. Нямах сили да му кажа, че макар уважението си към доста от някогашните играчи на тима нямам обвързаност към армейския клуб и даже като хлапе по-скоро симпатизирах на един от софийските противници на неговите любимци.
Ники обаче гледа на ЦСКА като на второ семейство! И почитателите, и управлението на клуба, и неговите митове познават Николай, обичат го и го считат за един от най-стойностните представители на духа на тима. Често получава дарове от ЦСКА, които той счита за скъпи – фланелки и топки с подписи на играчите, биографията на Димитър Пенев с посвещение от самия него и какво ли още не. Една от огромните му фантазии е да се срещне с Христо Стоичков. Наскоро легендата му изпрати персонално видеосъобщение, в което даде обещание, че ще направи всичко допустимо да го посети в Калофер.
Ники ни описа по какъв начин преди няколко години, в тежък за него миг, пред дома му паркирал цялостен рейс с последователи на тима. „ Улицата почервеня напряко! – спомня си Ники. Нямало място за всички в стаичката и агитката му направила серенада под прозореца с химните на ЦСКА. – Беше като някаква приказка. Чак апаратът ми за дишане изгуби мирис! Имах възприятието, че съм най-силният човек на света! “
За страдание, у нас мускулната дистрофия е повече от жестока диагноза – тя постоянно е и затворническа присъда. Ники обича повече от всичко природата, слънцето, вятъра, планината, пътуването. Но в продължение на 10 години нямаше обикновената опция да излезе от вкъщи си. Представете си Коронавирус карантина, която продължава 100 и двайсет месеца! Трябваше му комплицирана количка, струваща астрономическите за фамилията му двайсет и шест хиляди лв.. Тя изглеждаше като недостижима фантазия. Но не и за професионален идеалист.
На помощ се притичва еднo от обичаните му спортни излъчвания. Подобно на хиляди хора, водещите Ники Александров, Борето Касабов и Томислав Русев завързват другарство с Никoлaй. След като му идват на посетители в Калофер, си дават сметка какъв брой значимо е да му се даде опция да живее отвън четирите стени на стаята си. Тук е моментът да загатна, че познавам Томислав Русев още от студент. Може и да има на този свят по-голям левскар от него, само че аз към момента не съм го срещал. Има надалеч по-важни неща на този свят от запалянковщината и не е ли прелестно, че най-големият почитател на „ Левски “ се втурва да помогне на най-големия почитател на ЦСКА...
Журналистите ангажират медийните си мускули, средствата са набрани с помощта на добрината на познати и непознати хора и за пръв път от детските си години Николай получава опцията да излезе на открито.
Един от донорите дава деветнайсет хиляди лв., без да изиска признателност и без даже да остави името си. Теодора ми описа историята и разчувствана добави една дума: „ Поклон! “.
Количката отваря вратата на цялостен водопад от складирани фантазии. Някои от тях наподобяват нереални.
Ники попада на стадион „ Народна войска “ и за пръв път съумява да гледа мач на любимците си, освен това от самата тъчлиния! Под аплодисментите на публиката самият Стойчо Младенов идва да го прегърне и му подарява екип с подписи на тима. Някак си сърцето му устоя, без да се пръсне от наслада.
Николай постоянно е желал да лети. Да бъде високо в небето, да изостави земята под себе си и да се почувства лек и свободен като птица. Воден от тази фантазия, написа на самолетната компания „ Хели Ер “, без да има особени упования. За негова изненада получава отговор! Полетите с хеликоптер са доста скъпи, само че се оказва, че от застрахователната компания „ ЛевИнс “ са решили да го спонсорират напълно! bTV пък изпраща екип, който снима събитието. И по този начин в едно незабравимо утро Николай полита над есенна София. Носи се над хората, улиците, обичания си стадион, остарялата Витоша и Панчаревското езеро. Ако гледате видеокадрите от този миг, ще разпознаете две неща, безпогрешно изписани върху лицето му – благополучие и... успех! Триумф над обездвижените мускули, над гравитацията, над рестриктивните мерки, над своеволията на ориста.
Ето какво написа самият той в интернет незабавно след полета: „ Чудех се жив ли съм... Не си усещах сърцето и се питах – в действителност ли на мен се случва да виждам такава хубост, да чувствам вибрациите на хеликоптера, да се усещам свободен покрай птиците, облаците и слънцето? Бих летял цялостен живот без кацане... Искам да ви кажа, че мога да мина границите на вероятното и през днешния ден победих за малко подлата мускулна дистрофия вид Дюшен. Аз съм Николай Божиков, жив съм и съм тук! “.
Възможно ли е човек, който е в положение да движи единствено един пръст на ръката си, да се притече на помощ на цялостен един град? Ники не е знаел отговора на този въпрос...Това, което е знаел сигурно, е, че обича до безумство своя роден Калофер. И че мечтае да направи нещо хубаво за него. А това, което ние знаем, е, че когато Ники стартира да мечтае, невъзможното стартира да трепери. Читалището на града имало отчайваща потребност от ремонт, защото покривът и сцената се разпадали. Николай знаел какво значи за Калофер това място. Един град може и да оцелее без болница, само че читалището – то е различен тип амбулатория – то е душата на една общественост и без него идва същинската съсипия. Така че Ники се захванал за работа. Решил, че би трябвало да провежда благотворителен концерт и да набере средства за ремонта. Свързал се с музиканти, артисти, танцови ансамбли и рокгрупи из цялата страна. Носел се като ураган измежду обществените медии, не се отказвал, пишел, обяснявал, апелирал, провел и учел хората да мечтаят дружно с него. И по този начин се стига до шести юни 2015-а, когато концертът се състоял на площада в Калофер. Нарекли събитието „ Блян от звезди “. Било безспорен успех, а Ники твърди, че това си остава най-вълшебният ден в живота му.
Дино Ферари основава първия шестцилиндров, V-образен мотор на прочутaтa италианскa автокомпания. Но младият инженер не съумява да види 1.5-литровия си шедьовър сбъднат. Мускулната дистрофия вид Дюшен лишава живота му на 24-годишна възраст месеци преди „ Ферари Дино “ да полети по асфалта.
Казват, че доста хора с мускулна дистрофия вид Дюшен умират просто тъй като не виждат смисъл да живеят. Повечето от тях подписват съглашение със гибелта още в тийнейджърска възраст, защото не могат да открият мотив за светлина в бъдещето. Николай Божиков няма потребност от подобен мотив, тъй като мотивът е надълбоко вътре в него – той самият е светлина. Ники ми сподели тогава, по време на нашата първа среща, че се усеща благополучен. Че животът е безпределно хубав и че всеки ден е скъп подарък.
Рапърът Дариус Уиймс бе покосен от мускулна дистрофия вид Дюшен в двайсетте си години, само че преди да издъхне, съумя да остави това обръщение в една от най-хубавите си песни:
„ Вярвайте! Така, както аз имам вяра! Ако съумеете да видите това, което аз виждам, ще разберете, че можете да бъдете каквото си пожелаете. Крачка по крачка и всички вие ще заблестите! Аз имам вяра, че мога да реализира всичко, стига да се боря. И никой не може да ми каже на какво не съм способен…защото това си е моят живот! Не знам какво ме чака по пътя, само че знам, че съм подготвен да го посрещна. “
Тези думи като че ли са изречени от Ники – такава е и неговата ария! Веднъж бе написал следното във Facebook:
Една от най-характерните му черти е неговата тотална неотстъпчивост. Той просто в никакъв случай не стопира и всяка негова фантазия е единствено ходило към идната. Ники постоянно е желал да работи, да има принос към този свят, да е потребен с нещо. Същото читалище, на което оказа помощ, взема решение, че може да употребява компютърните му знания, и го назначава на работа като систематичен админ. Още една фантазия е сбъдната! Следват доста други.
Ники споделя моята обвързаност към пътя и неговите мистерии, само че количката му не е пригодена за лек автомобил. Трябва нещо по-голямо и един ден изненадва родителите си с новината, че се е свързал с Jeep Bulgaria и те са решили да му дават гратис един от своите мощни джипове за няколко дни, с цел да може да обиколи Родопите с родителите си. Приключението е незабравимо и е последвано от поредност от пътувания – Ники е неутолим! Обикаля Рила, Черноморието, Троянския Балкан... стига даже до Гърция. Това са разноски, които фамилията не може да си разреши. „ Той някак си провежда всичко самичък – сподели ми татко му. – Не знам по какъв начин го прави. Просто е натурален! Свързва се с хора и компании, които не го познават, само че... го усещат! И протягат ръка поради добрината си. “
Миналата година, откакто хотел „ Дюн “ му подариха четири незабравими дни на Слънчев бряг, Ники написа в профила си, че подобен разкош и такова отношение не е можел да си показа и че (цитирам): „ Животът е нещо прелестно! “.
Но до момента в който седяхме четиримата в дребната му стаичка, той самият ни сподели, че от най-голямо значение за него са точно хората. Човешките същества – близки и далечни, познати и непознати. Той се стреми към тях, към сърцата им, към другарството им. И те неизбежно идват... първо върху екрана му, а по-късно и до леглото му. Върволицата от посетители, минали през дома му, е толкоз внушителна, че нищо чудно къщичката им скоро да бъде оповестена за туристически обект. Хиляди хора желаят да го видят, да го прегърнат, да бъдат покрай него. Идват отвред: София, Пловдив, Силистра, Варна, Америка, Англия... от кое място ли не.
Днес Николай Божиков е нещо като звезда. За него и дръзките му фантазии са взимани изявленията, изписани са публикации, предавани са телевизионни репортажи. Преди четири години бе изработен и прелестен документален филм с режисьор Красимир Калушев. Филмът, несъмнено, е озаглавен „ Мечтателят “. Славата на Ники му носи и някои доста непредвидени запознанства, като това с Кубрат Пулев да вземем за пример, който го предложения като специфичен посетител на един от мачовете си.
Преди две години Ники попадна в тежка обстановка. Срокът на валидност на дихателния му уред изтичаше и процесорът можеше да спре да работи всеки миг. За да продължи да живее, му трябваше нов респиратор „ Филипс “, само че цената бе смазваща – деветнайсет хиляди лв.! С огромно стеснение и без да знае какво да чака, Ники се видя заставен да насочи вик за помощ във Facebook. Нещата се развиха стремително. Познати и непознати, цесекари и левскари, монтьори и професори, предприемачи и рокери, небогати и богати се притекоха на помощ, трансформирайки се в негови спасители. Парите бяха събрани толкоз бързо, че фамилията не знаеше дали да има вяра на очите си.
Днес Николай Божиков е на 34 години, надживял е всички вероятни упования и диагнози и няма никакво желание да понижава оборотите. Зададох му най-логичния въпрос: Как?! Как го правиш? А той се усмихна и отговори:
„ Добре – споделих му – знаеш ли, че има доста хора на този свят, които са здрави и прави, само че не стопират да се оплакват от живота? В теб като че ли няма и грам мъка. Или може би я има, само че я потискаш? “
Без да смъква усмивката от лицето си, Ники стартира да дава отговор още преди да бях приключил въпроса:
И след това добави:
Все отново има едно нещо, което го изтезава... Знаете ли, Ники мисли за всички хора в България с мускулна дистрофия. Обича ги и се тревожи за тях... за това, че са забравени от системата, че нямат достъп до терапия, съществени грижи и технологии. Той знае по-добре от всекиго тъкмо по какъв начин се усещат. Самият Ники на процедура няма персонален доктор, а вие към този момент видяхте останките от калоферската болница. Хората в неговото положение постоянно са на косъм от гибелта и когато се стигне до спешна обстановка, единствената професионална помощ се намира на доста километри разстояние.
Тук е моментът да ви кажа нещо доста значимо – с изключение на на Ники в Калофер се натъкнах на още две най-малко толкоз невероятни персони колкото него! И то в неговия дом! Каквото и да върша, няма да мога да опиша неговите родители. Чудех се дали са същински тези хора? Дали не са герои от някаква триизмерна симулация – идеалистична приказка, която в действителност не съществува в прозаичната действителност? Те са обрекли живота си на своето дете. И дните, и нощите! Обичта им към него е толкоз мощна! Толкова неподправена!
Миналата година му оставиха следното известие в интернет:
Теодора работи в локална фабрика. Тодор се труди в складовете на „ Българска роза “ в Карлово от десетилетия насам. Смятат го за най-дългогодишния служащ на компанията. Те се поели напълно грижите за сина си от момента, в който е излязъл от болничното заведение на дихателен уред преди седемнайсет години. Така са организирали промените си, че един от тях постоянно да е вкъщи. Теодора спи в стаята на Ники, ако му потрябва помощ. Състоянието му изисква доста, доста комплицирани процедури. Поставени в невъзможност, двамата са се трансформирали в самоуки медицински сестри, лекари, анестезиолози, пулмолози и физиотерапевти.
„ Между нас и страната има непробиваема стена – споделя Теодора. – Няма помощ отникъде. Няма стратегия, която да оказва помощ на него и на хилядите като него в страната. Има един доктор някъде в Калофер, който не ни обръща внимание. Оставени сме сами на себе си. Ако ни се случи нещо на нас с татко му, никой няма даже да пристигна да го потърси. Добре че има толкоз доста благородни хора, които ни оказват помощ в най-тежките моменти. “
Бащата на Ники – Тодор, е чевръст, атлетичен юноша в преклонна възраст със сини дънки, усмивка на професионален палавник и с гъста прошарена коса. Това е човек със златни ръце и още по-златно сърце. Освен всичко друго е и същински откривател, който е основал доста съобразителни механизми и механически устройства, които оказват помощ на сина му да комуникира със света и да може да пътува.
Само няколко минути ми лиши да усетя Теди и Тодор като остарели другари. От тях струи и доброта, и разсъдък, и също... някаква особена сила, която към момента се пробвам да схвана. Беше толкоз елементарно и естествено да приказваш с тях. Имах възприятието, че постоянно сме се познавали. Прекарахме часове с тримата Божикови там, в стаята музей на ЦСКА. Говорихме за всичко – за фамилията, за смисъла, за провокациите, за музика, за история, за природа... Разказаха ни остарели митове за Калифер челник и за тайните на това свято място, приютено от Балкана. В един миг Теодора сподели: „ Знаеш ли, Иво, Ники е по-щастлив от доста здрави хора, които познавам! Той знае цената на момента. Знае освен по какъв начин да се бори с живота, само че и да му се любува. “
Вече бях осъзнал, че съм разкрил другари за цялостен живот, че в никакъв случай няма да ги не помни. Така е – това посещение бе единствено началото. Отидох да ги видя и на идната година, и на по-следващата. Ще бъда там, несъмнено, и тази пролет. Чуваме се постоянно и по телефона, виждаме се в интернет.
Но тогава, при първото ни посещаване, Теодора ми зададе въпрос, на който към момента не съм дал отговор. Пита ме за България. За това дали към момента я чувствам. Дали към момента ми липсва по същия метод в този момент, след толкоз години. Не знаех тъкмо по какъв начин да отговоря, без да ги натъжа. Как да им кажа, че от дълго време ме е боязън от този въпрос? Че заобикалям неговия отговор? Истината е, че в последните години България като че ли стартира да ми се изплъзва... Да трепти все по-несигурно в спомените ми и да губи очертанията си. Всичко е толкоз по-различно, в сравнение с когато отпътувах през океана преди повече от три десетилетия. Да, знам – знам, че това в действителност е прелестно. Светът се смали, границите започнаха да съществуват единствено на мастило върху картите, валутите да се уеднаквяват, паспортите да се обезсмислят. Новият българин е вселенски, осведомен и необременен. Той е жител на света и ученик на по-светла ера. Разбирам всичко това, само че не съумявам да се изтръгна от тъжната прегръдка на носталгията. Когато ходя из остарелия си квартал, към този момент не мога да разпозная улиците, по които съм израснал. Няма ги местата, за които шепне детството и младостта ми. Всичко е толкоз променено…включително и хората. Вглеждам се в себе си и като че ли не мога да открия контурите на моята България. Има ли я изобщо? Нима е отплавала тихичко върху гондолата на времето? Нима съм изгубил вечно най-важната част от себе си? Осъзнавам, несъмнено, че по този начин би трябвало да бъде. Че не би трябвало да се впивам в обреченото минало и да го възвеличавам. Какво щеше да стане с този свят, в случай че нещата си оставаха същите? Нека има напредък. Дори да боли, дано всичко се трансформира – и местата, и хората. Сигурно единственият метод човек да не загуби България е и той да се трансформира дружно с тях.
Постепенно диалогът ни води към премеждията на Ники и към това, че не всички промени са позитивни. Особено тези в Калофер. Не можех да допускам, че към този момент толкоз години оцелява без болница. Без доктор. Ники е непретенциозен, само че съгласно родителите му това, което го избавя, е волята му и… хората. „ Как го намират? – сподели в един миг Тодор. – Не знам за какво, почтено казано, само че толкоз хора идват да го видят... хора, които даже не го познават. “
Защо ли? Аз знам за какво, Тодоре. Хората идват тук, в града без болница, с цел да се лекуват! Идват, тъй като не желаят да бъдат покосени от безбожничество! Идват, тъй като им би трябвало мощ! Идват, тъй като имат потребност от вяра в личните си фантазии, а тя се намира тъкмо тук, в тази дребна стая. Идват тъй като твоят сякаш имобилен наследник освен че не стопира да се движи, само че движи и света към себе си. Идват в този дребен град, тъй като не желаят да се трансфорат в хора със затихващи функционалности. Идват, тъй като тук живее, без даже да диша, Негово Величество Мечтателят! Николай един път бе споделил, че в никакъв случай няма да може да се отблагодари на хората за дихателния си уред. Какво приказваш, дребосъче? Да, те ти подариха машина, която да помпа пресен въздух в дробовете ти, само че ти... ти си машината която помпа пресен въздух за всички ни!
Знаете ли, прекарахме часове в диалог, без усмивката на Ники да слезе даже за момент от лицето му. Изчезна единствено в един миг – когато, колкото и да не искахме, трябваше да си тръгваме. Очите му помръкнаха за секунда, преди да напише следното:
Сбогувахме се с гостоприемните домакини и тръгнахме към центъра в безусловно безмълвие. Четиримa разтърсени, изменени индивида, останали без думи. Понякога неналичието на думи споделя всичко. Някъде наоколо ромолеше Тунджа. Крачехме постепенно към колата измежду благородните калоферски призраци, а квартетът ни за тишина звучеше толкоз красиво под струйния съпровод на мелодичната река.
Качихме се в колата и потеглихме за София. Никой не нарушаваше беззвучието. Вальо стискаше кормилото и гледаше напред и… във вътрешността. Мисля, че знам защо мисли тъкмо в този момент. Шосето може да е безпрепятствено, само че самият път рядко е като стъкло, нали, приятелю? И от време на време точно неравностите го трансформират в прояснение.
Николай. Тодор. Теодора. С
„ Като стъкло “... Думите му ме накараха да се замисля за най-изумителните пътища, по които са се търкаляли гумите ми през годините. Ах, какъв брой обичам пътя! Винаги прибягвам към него в тежки моменти. Просто яздя колата и потеглям нанякъде. Често без цел. Когато не ти пука къде отиваш, няма по какъв начин да не стигнеш в точния момент.
Обичам това спящо хищно животно, което изръмжава в диафрагмата ми, пробудено от тягата на мотора. Обичам откровението на педала на газта, чиито неприкрити планове проникват непосредствено през дясната ми маратонка, с цел да се вкопчат в тръпнещото ми ходило. Обичам чувството от сцеплението на гумите с асфалта.
„ Като стъкло “... Дадох си сметка, че съм имал шанса да карам по някои от най-живописните пътища на този свят. Да вземем прословутoтo „ Щатско платно номер 1 “, познатo като Тихоокеанска крайбрежна автомагистрала. Никога няма да не помни първия път, в който яхнах това зашеметяващо шосе. Беше ненапълно инцидентно и толкоз от дълго време, че към момента нямаше интернет, и все пак помня в най-малки елементи прекарването. Носех се като в несвяст, с намачкан пътен атлас на коленете в продължение на хиляда километра от север на юг по виещата се на самия борд на океана блестяща линия.
Шосето е мъчно за изложение – като че ли вместо в акварел някакъв самозабравил се исполин абстракционист бе потопил голямата си четка в парещ асфалт и бе нанесъл дръзновен, див щрих върху северноамериканското крайбрежие. Човек не може да кара бързо по този път – не поради завоите, а просто тъй като скоростта е кощунствено посягане върху галерията от изменящи се пейзажи. На места пътят се вшива като двоен конец в главозамайващи скали, чието настървено подножие хапе с варовикови зъби солената кожа на океана. На други се промъква с внимателно па-де-ша сред величествени катедрали на ерозията. На трети се приплъзва като влечуго по гладката повърхнина на внушителни мостове, под които отегчено се излежават индиферентни тюлени.
Малко след Монтерей стопирах колата до пътя и седнах на багажника, с цел да попия безмълвно залеза. Слава богу, към момента нямаше мобифони, тъй че направих фотосите непосредствено с хипокампуса. Днес те към момента са там – на една от предните седалки в претъпкания трамвай на спомените. След като океанът преглътна с мързеливо удоволствие последните останки на слънцето, си споделих, че да карам по това шосе през нощта, е осквернение, и останах да дремя в колата. Оттогава всякога когато съм минавал по тази автомагистрала, спирам най-малко за малко на същото това място. Тук шосето се трансформира в сребърно червило върху устните на Калифорния, с които тя целува океана. Пожелавам ви с цялото си сърце този път. Ако в миналото ви се отдаде опция да карате по него, апелирам ви... отдайте се на опцията.
Но знаете ли... не съм напълно сигурен дали това е най-красивото шосе, по което съм минавал. „ Ринг Роуд “ – асфалтираната огърлица на Исландия, сигурно е заслужен съперник за купата. Опитах се да направя изложение на местата, към които се вие тази околовръстна алея на неземните гледки, само че се провалих и преди малко изтрих безпомощните думи. Оставих единствено ето това последно изречение: „ Тази автомагистрала потапя сетивата в психеделична зной и човек получава настойчивото чувство, че някакъв самозабравил се пътестроител е трансформирал третия албум на „ Лед Цепелин “ в 1322 километра. “
Веднъж посрещнах изгрева, карайки тромава каравана по по този начин наречената " Надморска автомагистрала ". Имах възприятието, че съм попаднал пред златните порти на парадайса. Шосето се протяга в плавна дълга арка непосредствено в Атлантическия океан, нанизвайки в изумрудено колие 44 тропически острова – кораловите лунички на Флорида.
В един миг попаднах в сюрреалистична права, в която към караваната нямаше нищо с изключение на сърцеспираща пропаст... единствено ти, пътят и изгряващият океан – докъдето ти стигне погледът! Единствената твърда повърхнина бе под гумите – всичко останало бе вода. Двете ленти бяха постлани върху нея и чезнеха в трептящия небосвод. Нямаше повече земя – оковите на континенталното всекидневие се бяха разпаднали и целият свят бе блестяща, разчувствана течност. Когато попаднеш в сърцевината на подобен миг, част от теб в никакъв случай повече не излиза от него и вълнението извън в никакъв случай не съумява да надрасне вълнението от вътрешната страна.
Но кой в действителност е най-красивият път, по който съм минавал? Дали пък не беше тирбушоненото „ Шосе N19 “ в Швейцария? Или пък омаломощаващoтo „ 163 “ в Монументалната котловина? Или безразсъдното платно „ Пайкс Пийк “ в Колорадо, което безусловно дълбае небесен тунел в облачната тога на Северна Америка?
Не знам. Възможно е това да е един от тези въпроси, които имат надалеч повече от един отговор. В тях няма математика – няма таблица за умножение и корен квадратен. Това са най-ценните въпроси. Именно те най-сетне ме доведоха и до този роман.
Да, eто че пристигна време и за тази история... или може би тя пристигна при времето. Трудно е да се каже. Толкова от дълго време витае към мен... към огромните въпроси... към ненамерените отговори... към празните страници. Защо ли желаех и не можех да я опиша толкоз дълго? Защо бе застинала в мен и търсеше с години топлото място, което да трансформира вечно в нейна персонална недвижима благосъстоятелност?
Разказването на истории е старинно занятие. Толкова антично, колкото е огънят, към който са се събирали нощем нашите облечени в кожи прадеди. Пламъците са топлели грубите белези върху лицата им и са карали сенките им да танцуват по стените на пещерата. Някъде там, в хладните глъбини на нашето начало, са се родили първите човешки разкази, с цел да сгреят местата и белезите, които не могат да бъдат достигнати от огъня. Тези остарели приказки са били мястото, където сме се криели от стихиите, ужаса и ноктите на кървавата праистория. Те са ни помагали да надделеем над страха и суеверията – да се опитаме да си разбираем необяснимото. Да разберем себе си и света, който ни обкръжава. Оттогава са минали хиляди години, само че задачата на всяка една история не се е трансформирала кой знае какъв брой доста. Такава е и тази дребна алегория... тя сякаш споделя историята на три забележителни човешки същества, само че в действителност тя е вашата история... моята история... и може би историята на нещо доста хубаво и по-голямо от нас, което постоянно ще ни свързва, без значение дали го осъзнаваме, или не.
Така че намерете малко време, седнете тук, към огъня, вслушайте се в шепота на пращящите съчки и дайте късмет на тъкмо тази история.
Беше преди няколко години... моят остарял другар Вальо ми сподели: „ Ивчо, няма да повярваш, братле – пътя са го оправили! Шосето е като стъкло! Забрави влакове и рейсове – отиваме с моята кола! “.
И популярност богу, тъй като пътуването ни без кола щеше да бъде комплицирано. Общественият превоз не демонстрираше необикновен интерес към нашата дестинация. Така че, въоръжени с еспресото на ОМV и пакет солети, се натоварихме в автомобила – аз, Вальо и още двама от най-любимите ми хора. Бяхме тръгнали да се срещнем с човек, който усещах непосредствен, без в миналото да сме се виждали. Досещах се, че ориста ни води към извънредно прекарване, само че нямаше по какъв начин да знам всичко. Не можех да знам, че от този момент насам ще се насочвам с неспокойствие в същото това пътешестване всяка година. Не можех да знам, че ще основа не едно, а три безконечни другарства. Не можех да знам, че ще се завърна изменен. Не можех да знам, че ме очаква… просветлениe.
Вальо беше прав – най-малко в този миг шосе I-6 в действителност бе изгладено като с ютия. Е, не знам дали беше като стъкло, само че сигурно изглеждаше по-стегнато от всеки път. Прословутият Подбалкански път всмука реното на Вальо със свистене и го запокити право на изток към обилните прегръдки на матриархално излегналата се върху хълбока си Стара планина. И в двете направления нямаше съвсем никакво придвижване и платното се носеше гладко като бързей под гумите.
Беше един от тези дни, в които облаците бяха сключили купесто-импресионистично съглашение с планината, трансформирайки гледката след всеки завой в театър. Минавал съм неведнъж по този път... и към момента не е съумял да ми омръзне. Малко след София шосето се стрелка високо, чертаейки изящен маршрут през обилни гори и величествени хълмове, с цел да се спусне гладко по грациозната талия на планината. Тук господства нюанс на зеленото, който не съществува на никое място другаде. Имаше толкоз вятър, едвам провокира гладко широколистно неспокойствие. Колата се носеше cpeд него като платноходка към огромната, ухаеща котловина, в която проблясваха милиони алени пламъчета в очакване на своя розобер. Вальо пусна някаква музика, само че пейзажът я заглуши. Прехвърчахме около алените покриви на дребни селца, търкалящи се по полите на вълшебната планина. Сякаш бе отърсила къщите като трохички от пролетната си рокля.
В рамките на двайсетина километра пътят минава поредно през Сопот, Карлово и Калофер – Светата троицa! Писателят. Апостолът. Поетът. Трите града са толкоз близо един до различен. Не единствено като разстояние. Дори и да не сте минавали през тях, те несъмнено са минавали през вас... и дай боже в никакъв случай да не са си тръгвали.
Нашият път завършваше точно в Калофер. Идвахме, с цел да се забележим с удивителен човек, прочут в цяла България, а и отвън нея като Mечтателят. Името му е Николай... Николай Божиков. Бях се срещнал с нeго година по-рано. Беше ме разкрил в интернет и завързахме запознанство, което стремително прерасна в цифрово другарство. Беше извънредно време да се забележим и онлайн.
Паркирахме в центъра и поехме пешком в търсене на адреса. Не бях идвал в Калофер от доста години и не бях сигурен какво да чакам. Hавремето са наричали града Златен Калофер. Бил е знак на напредъка – люлка на просветата, занаятчийството, търговията. Докато крачехме сред старите къщи, не можех да не усетя наличието на благородни призраци. По същите тези улички са стъпвали хора като Екзарх Йосиф, Ботьо, Христо… Този град, това небе, този въздух са дали живот на блестящо съзвездие от редки персони, които са изплели сламка по сламка гнездото на нашето Възрождение. Къде ли щяхме да бъдем без тях? Щяхме ли да познаваме себе си без тяхната светлина, творчество и мъжество?
Но през днешния ден това съкровено място като че ли е подценено от новото столетие. В него са останали шепа всеотдайни поданици и някакви цинични регистри го дефинират като населено място със затихващи функционалности. Калофер – естествената, културна и историческа съкровищница – със затихващи функционалности? Оглеждайки се в близост, усетих осезаема болежка в диафрагмата. Явно европейските фондове не стигат дотук. Явно няма вложения за града, без чийто най-скъпи чеда можеше да я няма нашата идентичност. Тротоарите са разрушени, дупките са спечелили борбата с улиците, а фамозната старопланинска трева си е проправила победоносно път сред плочките на площада.
Минахме около единствената поликлиника в града и направих фотография на нейната унищожена мумия. Да – болничното заведение от дълго време не съществува и нейните остатъци като че ли са експонат в ревю, отдадено на купчинатa аргументи, заради които все по-малко хора желаят да живеят тук.
Когато най-сетне открихме скромния дом на Николай, бяхме посрещнати от майка му Теодора – жена с благородна външност и дълбоки, топли очи. След като избави живота ни от двете си антисофийски настроени кучета, Теодора ни поведе по стръмно стълбище към стаята на Ники: „ Хайде, добре сте ни пристигнали! Чака ви с неспокойствие моят Николай! “.
Нанизахме се и четиримата пришълци в уютната стаичка и още от първия миг бяхме омагьосани oт Ники, който, заклевам се, безусловно излъчваше светлина!
Гийом Дюшен дьо Булон в никакъв случай не е стъпвал в Калофер, само че и той без подозрение присъстваше в стаята. Да, гениалният французин, роден преди двеста години, също бе тук! От него се очаквало да последва образеца на татко си, дядо си и прародител си и да стане моряк, само че той имал други планове. Благодарение на изключителния си разсъдък, Дюшен приключва университет едвам деветнайсетгодишен и след това собственоръчно революционизира международната неврология. Гийом създава лечебната електропунктура, изобретява биопсията и разкрива комплицираните взаимоотношения сред нервната система и мускулите.
През 1860 година лекарят диагностицира необичайно положение в един от своите млади пациенти. Мускулите на момчето отслабвали един по един и последователно започвали да губят функционалност. Процесът бил напредничав, необратим и безмилостен. Гийом го нарекъл „ мускулна дистрофия “. Днес знаем, че се дължи на разновидност в гена на протеина дистрофин, който поддържа клетъчната мембрана на мускулните нишки.
Гийом е оказал голямо въздействие върху неврологията, оставил е скъпо научно завещание, само че персоналният му живот е бил посипан с инциденти и нещастия. Той стопира да диша на 15 септември 1875 година.
Николай Божиков, който ни приветства в стаята си с голяма усмивка, е спрял да диша преди седемнайсет години. В началото животът му се е развивал съгласно безгрижните упования на калоферското детство – в игри, катерене по огради и дървета и безобидни пакости. Бил е сияен малчуган и отличен възпитаник. Обичал е фамилията, приятелите си, града, планината... и те му отвръщали със същото.
Когато почнал да усеща уязвимост в крайниците си, не подозирал за наличието на подлата разновидност надълбоко в клетките си. Малко по малко, един по един мускулите му почнали да го изоставят. Краката спрели да му се подчиняват и детето се озовало в инвалидна количка. Диагнозата била съкрушителна – прогресивна мускулна дистрофия вид Дюшен. Въпреки това Ники не се обезкуражил и приключил осми клас с отличен триумф. Един тъмен ден дистрофията се добира до диафрагмата и междуребрените му мускули и момчето стопира да диша. Спасяват го с неистови старания в карловската болница, само че още до момента в който го слагали на респиратор, споделили на родителите му, че няма да излезе жив от отделението. Оттогава са минали седемнайсет години! A Николай живее! И още по какъв начин живее! За синдрома, носещ името на френския невролог, няма лекуване. Няма вяра.
Защо тогава това момче ме гледа право в очите с неотразима усмивка, в която няма даже намек за обезсърчение или диря от безнадежност? От години Ники е в положение да движи само показалеца на лявата си ръка. Не може да приказва и да диша независимо. Животът му зависи от респиратор, който помпа О2 в дробовете му през тръба, прокарана непосредствено в трахеята. Тялото му е приковано на легло, а той е наказан да живее в тялото, което е спряло да му се подчинява. Всъщност не е тъкмо по този начин. Единствената тънка пътечка, която му е оставила дистрофията... тази пътечка, която води от мозъка, през уединен нервно-мускулен синапс, към пръстчето на лявата му ръка, за него е същинска автомагистрала. И той пътува по нея непрестанно и обикаля целия свят.
Баща му е поставил екран над леглото му, качил е стратегия за връзка и го е свързал с интернет. Ники движи мишката с пръста си и това му дава опция да се рее из цифровото пространство, да комуникира с останалия свят и да беседва с посетители и близки вкъщи си.
Днес Николай е основал голяма мрежа от другари, разпръснати освен в България, само че и отвън нея. И той е направил по този начин, че тази мрежа е дейна, динамична, функционална система. Николай е като магнит! По собствен личен, безусловно неналожителен метод той притегля хората към себе си. Прави го посредством характера си, думите си, обаянието си. Този човек е изтъкан от сила, позитивизъм, доброта, разсъдък и най-много... фантазии. Николай, виждате ли, е събрал в себе си впечатляваща сбирка от фантазии. Понякога наподобяват неуместни, само че за него нито една от тях не е просто фантазия. Той има вяра в тях и вярата му е заразителна. Стремежът му да ги реализира се трансформира и в блян на хората, които го обичат. А те са толкоз доста!
Ники ни обезоръжи по време на нашата първа среща още с първите си думи, които бяха следните:
И в действителност беше ваучър. Баща му Тодор потъна в някаква тайнствена част на къщата и се върна с бутилка високоградусова амброзия, която не може да бъде разказана. Сякаш беше направена от отлежали в дъбови бъчви божествен облачета. Майка му Теодора от своя страна извая салата, която би трябвало да стане част от националния фолклор. Отне ни единствено няколко минути да се почувстваме вкъщи си. Говорихме дълго и за всичко. Разказвахме си истории, обменяхме хрумвания, наваксвахме за неприемливото време, в което не сме се познавали, и най-много... споделяхме фантазии.
Много от фантазиите на Ники гравитират към обичания му футболен тим – ЦСКА. Ако попаднете в дома му, ще забележите, че той е нещо като музей на алените. Стаята му е осеяна с шалчета, плакати, книги, шапки, топки и какво ли още не с емблемата на ЦСКА. Нямах сили да му кажа, че макар уважението си към доста от някогашните играчи на тима нямам обвързаност към армейския клуб и даже като хлапе по-скоро симпатизирах на един от софийските противници на неговите любимци.
Ники обаче гледа на ЦСКА като на второ семейство! И почитателите, и управлението на клуба, и неговите митове познават Николай, обичат го и го считат за един от най-стойностните представители на духа на тима. Често получава дарове от ЦСКА, които той счита за скъпи – фланелки и топки с подписи на играчите, биографията на Димитър Пенев с посвещение от самия него и какво ли още не. Една от огромните му фантазии е да се срещне с Христо Стоичков. Наскоро легендата му изпрати персонално видеосъобщение, в което даде обещание, че ще направи всичко допустимо да го посети в Калофер.
Ники ни описа по какъв начин преди няколко години, в тежък за него миг, пред дома му паркирал цялостен рейс с последователи на тима. „ Улицата почервеня напряко! – спомня си Ники. Нямало място за всички в стаичката и агитката му направила серенада под прозореца с химните на ЦСКА. – Беше като някаква приказка. Чак апаратът ми за дишане изгуби мирис! Имах възприятието, че съм най-силният човек на света! “
За страдание, у нас мускулната дистрофия е повече от жестока диагноза – тя постоянно е и затворническа присъда. Ники обича повече от всичко природата, слънцето, вятъра, планината, пътуването. Но в продължение на 10 години нямаше обикновената опция да излезе от вкъщи си. Представете си Коронавирус карантина, която продължава 100 и двайсет месеца! Трябваше му комплицирана количка, струваща астрономическите за фамилията му двайсет и шест хиляди лв.. Тя изглеждаше като недостижима фантазия. Но не и за професионален идеалист.
На помощ се притичва еднo от обичаните му спортни излъчвания. Подобно на хиляди хора, водещите Ники Александров, Борето Касабов и Томислав Русев завързват другарство с Никoлaй. След като му идват на посетители в Калофер, си дават сметка какъв брой значимо е да му се даде опция да живее отвън четирите стени на стаята си. Тук е моментът да загатна, че познавам Томислав Русев още от студент. Може и да има на този свят по-голям левскар от него, само че аз към момента не съм го срещал. Има надалеч по-важни неща на този свят от запалянковщината и не е ли прелестно, че най-големият почитател на „ Левски “ се втурва да помогне на най-големия почитател на ЦСКА...
Журналистите ангажират медийните си мускули, средствата са набрани с помощта на добрината на познати и непознати хора и за пръв път от детските си години Николай получава опцията да излезе на открито.
Един от донорите дава деветнайсет хиляди лв., без да изиска признателност и без даже да остави името си. Теодора ми описа историята и разчувствана добави една дума: „ Поклон! “.
Количката отваря вратата на цялостен водопад от складирани фантазии. Някои от тях наподобяват нереални.
Ники попада на стадион „ Народна войска “ и за пръв път съумява да гледа мач на любимците си, освен това от самата тъчлиния! Под аплодисментите на публиката самият Стойчо Младенов идва да го прегърне и му подарява екип с подписи на тима. Някак си сърцето му устоя, без да се пръсне от наслада.
Николай постоянно е желал да лети. Да бъде високо в небето, да изостави земята под себе си и да се почувства лек и свободен като птица. Воден от тази фантазия, написа на самолетната компания „ Хели Ер “, без да има особени упования. За негова изненада получава отговор! Полетите с хеликоптер са доста скъпи, само че се оказва, че от застрахователната компания „ ЛевИнс “ са решили да го спонсорират напълно! bTV пък изпраща екип, който снима събитието. И по този начин в едно незабравимо утро Николай полита над есенна София. Носи се над хората, улиците, обичания си стадион, остарялата Витоша и Панчаревското езеро. Ако гледате видеокадрите от този миг, ще разпознаете две неща, безпогрешно изписани върху лицето му – благополучие и... успех! Триумф над обездвижените мускули, над гравитацията, над рестриктивните мерки, над своеволията на ориста.
Ето какво написа самият той в интернет незабавно след полета: „ Чудех се жив ли съм... Не си усещах сърцето и се питах – в действителност ли на мен се случва да виждам такава хубост, да чувствам вибрациите на хеликоптера, да се усещам свободен покрай птиците, облаците и слънцето? Бих летял цялостен живот без кацане... Искам да ви кажа, че мога да мина границите на вероятното и през днешния ден победих за малко подлата мускулна дистрофия вид Дюшен. Аз съм Николай Божиков, жив съм и съм тук! “.
Възможно ли е човек, който е в положение да движи единствено един пръст на ръката си, да се притече на помощ на цялостен един град? Ники не е знаел отговора на този въпрос...Това, което е знаел сигурно, е, че обича до безумство своя роден Калофер. И че мечтае да направи нещо хубаво за него. А това, което ние знаем, е, че когато Ники стартира да мечтае, невъзможното стартира да трепери. Читалището на града имало отчайваща потребност от ремонт, защото покривът и сцената се разпадали. Николай знаел какво значи за Калофер това място. Един град може и да оцелее без болница, само че читалището – то е различен тип амбулатория – то е душата на една общественост и без него идва същинската съсипия. Така че Ники се захванал за работа. Решил, че би трябвало да провежда благотворителен концерт и да набере средства за ремонта. Свързал се с музиканти, артисти, танцови ансамбли и рокгрупи из цялата страна. Носел се като ураган измежду обществените медии, не се отказвал, пишел, обяснявал, апелирал, провел и учел хората да мечтаят дружно с него. И по този начин се стига до шести юни 2015-а, когато концертът се състоял на площада в Калофер. Нарекли събитието „ Блян от звезди “. Било безспорен успех, а Ники твърди, че това си остава най-вълшебният ден в живота му.
Дино Ферари основава първия шестцилиндров, V-образен мотор на прочутaтa италианскa автокомпания. Но младият инженер не съумява да види 1.5-литровия си шедьовър сбъднат. Мускулната дистрофия вид Дюшен лишава живота му на 24-годишна възраст месеци преди „ Ферари Дино “ да полети по асфалта.
Казват, че доста хора с мускулна дистрофия вид Дюшен умират просто тъй като не виждат смисъл да живеят. Повечето от тях подписват съглашение със гибелта още в тийнейджърска възраст, защото не могат да открият мотив за светлина в бъдещето. Николай Божиков няма потребност от подобен мотив, тъй като мотивът е надълбоко вътре в него – той самият е светлина. Ники ми сподели тогава, по време на нашата първа среща, че се усеща благополучен. Че животът е безпределно хубав и че всеки ден е скъп подарък.
Рапърът Дариус Уиймс бе покосен от мускулна дистрофия вид Дюшен в двайсетте си години, само че преди да издъхне, съумя да остави това обръщение в една от най-хубавите си песни:
„ Вярвайте! Така, както аз имам вяра! Ако съумеете да видите това, което аз виждам, ще разберете, че можете да бъдете каквото си пожелаете. Крачка по крачка и всички вие ще заблестите! Аз имам вяра, че мога да реализира всичко, стига да се боря. И никой не може да ми каже на какво не съм способен…защото това си е моят живот! Не знам какво ме чака по пътя, само че знам, че съм подготвен да го посрещна. “
Тези думи като че ли са изречени от Ники – такава е и неговата ария! Веднъж бе написал следното във Facebook:
Една от най-характерните му черти е неговата тотална неотстъпчивост. Той просто в никакъв случай не стопира и всяка негова фантазия е единствено ходило към идната. Ники постоянно е желал да работи, да има принос към този свят, да е потребен с нещо. Същото читалище, на което оказа помощ, взема решение, че може да употребява компютърните му знания, и го назначава на работа като систематичен админ. Още една фантазия е сбъдната! Следват доста други.
Ники споделя моята обвързаност към пътя и неговите мистерии, само че количката му не е пригодена за лек автомобил. Трябва нещо по-голямо и един ден изненадва родителите си с новината, че се е свързал с Jeep Bulgaria и те са решили да му дават гратис един от своите мощни джипове за няколко дни, с цел да може да обиколи Родопите с родителите си. Приключението е незабравимо и е последвано от поредност от пътувания – Ники е неутолим! Обикаля Рила, Черноморието, Троянския Балкан... стига даже до Гърция. Това са разноски, които фамилията не може да си разреши. „ Той някак си провежда всичко самичък – сподели ми татко му. – Не знам по какъв начин го прави. Просто е натурален! Свързва се с хора и компании, които не го познават, само че... го усещат! И протягат ръка поради добрината си. “
Миналата година, откакто хотел „ Дюн “ му подариха четири незабравими дни на Слънчев бряг, Ники написа в профила си, че подобен разкош и такова отношение не е можел да си показа и че (цитирам): „ Животът е нещо прелестно! “.
Но до момента в който седяхме четиримата в дребната му стаичка, той самият ни сподели, че от най-голямо значение за него са точно хората. Човешките същества – близки и далечни, познати и непознати. Той се стреми към тях, към сърцата им, към другарството им. И те неизбежно идват... първо върху екрана му, а по-късно и до леглото му. Върволицата от посетители, минали през дома му, е толкоз внушителна, че нищо чудно къщичката им скоро да бъде оповестена за туристически обект. Хиляди хора желаят да го видят, да го прегърнат, да бъдат покрай него. Идват отвред: София, Пловдив, Силистра, Варна, Америка, Англия... от кое място ли не.
Днес Николай Божиков е нещо като звезда. За него и дръзките му фантазии са взимани изявленията, изписани са публикации, предавани са телевизионни репортажи. Преди четири години бе изработен и прелестен документален филм с режисьор Красимир Калушев. Филмът, несъмнено, е озаглавен „ Мечтателят “. Славата на Ники му носи и някои доста непредвидени запознанства, като това с Кубрат Пулев да вземем за пример, който го предложения като специфичен посетител на един от мачовете си.
Преди две години Ники попадна в тежка обстановка. Срокът на валидност на дихателния му уред изтичаше и процесорът можеше да спре да работи всеки миг. За да продължи да живее, му трябваше нов респиратор „ Филипс “, само че цената бе смазваща – деветнайсет хиляди лв.! С огромно стеснение и без да знае какво да чака, Ники се видя заставен да насочи вик за помощ във Facebook. Нещата се развиха стремително. Познати и непознати, цесекари и левскари, монтьори и професори, предприемачи и рокери, небогати и богати се притекоха на помощ, трансформирайки се в негови спасители. Парите бяха събрани толкоз бързо, че фамилията не знаеше дали да има вяра на очите си.
Днес Николай Божиков е на 34 години, надживял е всички вероятни упования и диагнози и няма никакво желание да понижава оборотите. Зададох му най-логичния въпрос: Как?! Как го правиш? А той се усмихна и отговори:
„ Добре – споделих му – знаеш ли, че има доста хора на този свят, които са здрави и прави, само че не стопират да се оплакват от живота? В теб като че ли няма и грам мъка. Или може би я има, само че я потискаш? “
Без да смъква усмивката от лицето си, Ники стартира да дава отговор още преди да бях приключил въпроса:
И след това добави:
Все отново има едно нещо, което го изтезава... Знаете ли, Ники мисли за всички хора в България с мускулна дистрофия. Обича ги и се тревожи за тях... за това, че са забравени от системата, че нямат достъп до терапия, съществени грижи и технологии. Той знае по-добре от всекиго тъкмо по какъв начин се усещат. Самият Ники на процедура няма персонален доктор, а вие към този момент видяхте останките от калоферската болница. Хората в неговото положение постоянно са на косъм от гибелта и когато се стигне до спешна обстановка, единствената професионална помощ се намира на доста километри разстояние.
Тук е моментът да ви кажа нещо доста значимо – с изключение на на Ники в Калофер се натъкнах на още две най-малко толкоз невероятни персони колкото него! И то в неговия дом! Каквото и да върша, няма да мога да опиша неговите родители. Чудех се дали са същински тези хора? Дали не са герои от някаква триизмерна симулация – идеалистична приказка, която в действителност не съществува в прозаичната действителност? Те са обрекли живота си на своето дете. И дните, и нощите! Обичта им към него е толкоз мощна! Толкова неподправена!
Миналата година му оставиха следното известие в интернет:
Теодора работи в локална фабрика. Тодор се труди в складовете на „ Българска роза “ в Карлово от десетилетия насам. Смятат го за най-дългогодишния служащ на компанията. Те се поели напълно грижите за сина си от момента, в който е излязъл от болничното заведение на дихателен уред преди седемнайсет години. Така са организирали промените си, че един от тях постоянно да е вкъщи. Теодора спи в стаята на Ники, ако му потрябва помощ. Състоянието му изисква доста, доста комплицирани процедури. Поставени в невъзможност, двамата са се трансформирали в самоуки медицински сестри, лекари, анестезиолози, пулмолози и физиотерапевти.
„ Между нас и страната има непробиваема стена – споделя Теодора. – Няма помощ отникъде. Няма стратегия, която да оказва помощ на него и на хилядите като него в страната. Има един доктор някъде в Калофер, който не ни обръща внимание. Оставени сме сами на себе си. Ако ни се случи нещо на нас с татко му, никой няма даже да пристигна да го потърси. Добре че има толкоз доста благородни хора, които ни оказват помощ в най-тежките моменти. “
Бащата на Ники – Тодор, е чевръст, атлетичен юноша в преклонна възраст със сини дънки, усмивка на професионален палавник и с гъста прошарена коса. Това е човек със златни ръце и още по-златно сърце. Освен всичко друго е и същински откривател, който е основал доста съобразителни механизми и механически устройства, които оказват помощ на сина му да комуникира със света и да може да пътува.
Само няколко минути ми лиши да усетя Теди и Тодор като остарели другари. От тях струи и доброта, и разсъдък, и също... някаква особена сила, която към момента се пробвам да схвана. Беше толкоз елементарно и естествено да приказваш с тях. Имах възприятието, че постоянно сме се познавали. Прекарахме часове с тримата Божикови там, в стаята музей на ЦСКА. Говорихме за всичко – за фамилията, за смисъла, за провокациите, за музика, за история, за природа... Разказаха ни остарели митове за Калифер челник и за тайните на това свято място, приютено от Балкана. В един миг Теодора сподели: „ Знаеш ли, Иво, Ники е по-щастлив от доста здрави хора, които познавам! Той знае цената на момента. Знае освен по какъв начин да се бори с живота, само че и да му се любува. “
Вече бях осъзнал, че съм разкрил другари за цялостен живот, че в никакъв случай няма да ги не помни. Така е – това посещение бе единствено началото. Отидох да ги видя и на идната година, и на по-следващата. Ще бъда там, несъмнено, и тази пролет. Чуваме се постоянно и по телефона, виждаме се в интернет.
Но тогава, при първото ни посещаване, Теодора ми зададе въпрос, на който към момента не съм дал отговор. Пита ме за България. За това дали към момента я чувствам. Дали към момента ми липсва по същия метод в този момент, след толкоз години. Не знаех тъкмо по какъв начин да отговоря, без да ги натъжа. Как да им кажа, че от дълго време ме е боязън от този въпрос? Че заобикалям неговия отговор? Истината е, че в последните години България като че ли стартира да ми се изплъзва... Да трепти все по-несигурно в спомените ми и да губи очертанията си. Всичко е толкоз по-различно, в сравнение с когато отпътувах през океана преди повече от три десетилетия. Да, знам – знам, че това в действителност е прелестно. Светът се смали, границите започнаха да съществуват единствено на мастило върху картите, валутите да се уеднаквяват, паспортите да се обезсмислят. Новият българин е вселенски, осведомен и необременен. Той е жител на света и ученик на по-светла ера. Разбирам всичко това, само че не съумявам да се изтръгна от тъжната прегръдка на носталгията. Когато ходя из остарелия си квартал, към този момент не мога да разпозная улиците, по които съм израснал. Няма ги местата, за които шепне детството и младостта ми. Всичко е толкоз променено…включително и хората. Вглеждам се в себе си и като че ли не мога да открия контурите на моята България. Има ли я изобщо? Нима е отплавала тихичко върху гондолата на времето? Нима съм изгубил вечно най-важната част от себе си? Осъзнавам, несъмнено, че по този начин би трябвало да бъде. Че не би трябвало да се впивам в обреченото минало и да го възвеличавам. Какво щеше да стане с този свят, в случай че нещата си оставаха същите? Нека има напредък. Дори да боли, дано всичко се трансформира – и местата, и хората. Сигурно единственият метод човек да не загуби България е и той да се трансформира дружно с тях.
Постепенно диалогът ни води към премеждията на Ники и към това, че не всички промени са позитивни. Особено тези в Калофер. Не можех да допускам, че към този момент толкоз години оцелява без болница. Без доктор. Ники е непретенциозен, само че съгласно родителите му това, което го избавя, е волята му и… хората. „ Как го намират? – сподели в един миг Тодор. – Не знам за какво, почтено казано, само че толкоз хора идват да го видят... хора, които даже не го познават. “
Защо ли? Аз знам за какво, Тодоре. Хората идват тук, в града без болница, с цел да се лекуват! Идват, тъй като не желаят да бъдат покосени от безбожничество! Идват, тъй като им би трябвало мощ! Идват, тъй като имат потребност от вяра в личните си фантазии, а тя се намира тъкмо тук, в тази дребна стая. Идват тъй като твоят сякаш имобилен наследник освен че не стопира да се движи, само че движи и света към себе си. Идват в този дребен град, тъй като не желаят да се трансфорат в хора със затихващи функционалности. Идват, тъй като тук живее, без даже да диша, Негово Величество Мечтателят! Николай един път бе споделил, че в никакъв случай няма да може да се отблагодари на хората за дихателния си уред. Какво приказваш, дребосъче? Да, те ти подариха машина, която да помпа пресен въздух в дробовете ти, само че ти... ти си машината която помпа пресен въздух за всички ни!
Знаете ли, прекарахме часове в диалог, без усмивката на Ники да слезе даже за момент от лицето му. Изчезна единствено в един миг – когато, колкото и да не искахме, трябваше да си тръгваме. Очите му помръкнаха за секунда, преди да напише следното:
Сбогувахме се с гостоприемните домакини и тръгнахме към центъра в безусловно безмълвие. Четиримa разтърсени, изменени индивида, останали без думи. Понякога неналичието на думи споделя всичко. Някъде наоколо ромолеше Тунджа. Крачехме постепенно към колата измежду благородните калоферски призраци, а квартетът ни за тишина звучеше толкоз красиво под струйния съпровод на мелодичната река.
Качихме се в колата и потеглихме за София. Никой не нарушаваше беззвучието. Вальо стискаше кормилото и гледаше напред и… във вътрешността. Мисля, че знам защо мисли тъкмо в този момент. Шосето може да е безпрепятствено, само че самият път рядко е като стъкло, нали, приятелю? И от време на време точно неравностите го трансформират в прояснение.
Николай. Тодор. Теодора. С
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ