И първият, и последният мъж на Багряна са дипломати
Септември 1910 година, село Афтане (днес Недялско), Ямболско. На площада има кафене, а извън, под лозницата, са насядали десетина мъже. Изтрополява файтон, стопира и от него слиза красиво момиче с бял жакет и алена касторена шапка. Мъжете се надигат любопитни. Един от тях - висок, слаб, с широкопола шапка, се запътва към непознатата, подавайки ръка за привет: “Добре пристигнала! Аз съм Тодор Христов, шеф на учебното заведение ”. Тя също се показва: “Елисавета Белчева, новата учителка ”. Не припомня ли това началото на италиански любовен филм, от тези, в които спокойствието на малко, забутано селце ще бъде взривено от безумни пристрастености, бягства през нощта и изстрели на разсъмване...? Е, тук не става тъкмо по този начин...
Тя е на 17 година, преди малко приключила гимназия, а той е на 20 години, от Казанлък, с тапия от педагогическото учебно заведение
На сегашен взор те са към момента юноши, за които се чака да са безгрижни и даже лекомислени, само че не е по този начин. При липса на татко, Тодор Христов е печеловникът в фамилията, устоя майка и дребна сестричка. А Елисавета Белчева благоразумно е решила да се отдели от вкъщи си, където има още седем деца.
В нейните очи Тодор Христов е стабилен, сериозен, респектиращо грамотен. Истински интелектуалец и просветник с богата просвета. Широк социалист и трезвеник. Чете Хауптман, Артур Шницлер, Оскар Уайлд, Андрей Белий, Ницше, Георг Брандес... Изнася беседи, написа публикации, студии... И стихове, които са тъжни, загадъчни, меланхолни. Имало ли е въодушевление посред им? Да,
в селото, където няма ни улици, ни канализация и всички газят
с галоши в калта, те се усещат близки
Често извеждат учениците в близката гора. И до момента в който децата лудуват, те, под някоя сянка, се потапят в дълги диалози за поезията, за живота, за публичните събития... Той бил срамежлив, уважителен, учтив и сантиментален мъж. Тя, отгледана в патриархално семейство, в никакъв случай не би дръзнала да направи първата стъпка, обяснимо за какво.
След няколко десетилетия Багряна признава пред проф. Иван Сарандев: “Имаше пристрастеност от моя страна. Но нямаше обич, както я схващат през днешния ден младежите. Харесваш го, чувстваш, че и той те харесва, само че нищо повече...” Някогашното сестриче ще си спомни, че отивайки у Лиза на посетители, Тодор Христов постоянно упорствал да го съпровожда и тя, още дете. Може би
с цел да не дава храна на клюките
Може би тъй като бил нерешителен какво може да предложи на това възхитително младо момиче, което мечтае да следва, да обиколи света... В “Коледен фейлетон” във “Вестник на жената” през 1925 година тя разнищва загатна - зад тънкия воал на сякаш литературната небивалица. За това по какъв начин младата учителка в селото не си отива по Коледа у дома, тъй като по този начин ще бъде с него на празника, въпреки и в компания. Как погледите им все по-често се срещат. Как задачите пламват, в случай че римите им (в играта на рими) съвпаднат или в случай че ръцете им се допрян при играта на телефон...
На посетители в бившето село Афтане след няколко десетилетия
Учебната година свършва, тя се записва студентка в Софийския университет. Оттук нататък - инцидентни срещи, пътем, измежду други хора. Тя споделя на приятелките си за синеокия млад шеф и им демонстрира негови тетрадки със стихове. Рецитира едно от тях, което й е посветил и където
нарича душата й “гора
от сребърни дървета “
Вторият куплет на това стихотворение ненапълно дава ключ към техните връзки, може би....
И чувам аз, фантазия,
в притома сладка, родените
в купнежа твои песни...
И чувам аз - а мойте
степни вихри запират мирис,
притайват се несвесни.
Тодор Христов си е давал ясна сметка, че няма право да увлече по пътя си, където бродят “степни вихри”, едно друго създание, колкото и да е сладко възприятието му, колкото и да се притаяват и остават “без свяст” благоразумието и боязънта от бъдещето. Какви са тези “родени в купнежа твои песни”?
Според откривателите на Багряна стиховете на Тодор Христов и едногодишната им дружба, облъхната с аромата на огромната европейска лирика, са отключили нейния извор на ентусиазъм. Дали са й подтик по пътя, който ще я изведе надалеч. Т.е. в някаква степен изискуем на Тодор Христов появяването на поетесата Елисавета Багряна.
Тя следва. Той също следва в Белгия право, след това става публицист
в София, сближава се с художници, писатели, политици... После минава на работа в Министерството на външните работи, на едно място в анкетната книга на Багряна тя споделя с проф. Иван Сарандев, че употребила остарялото си другарство с тогавашния си шеф, когато би трябвало да пътува бързо за някъде в чужбина - да получи позволение от министерството. После той става аташе по печата във Виена и Берлин, пълномощен министър в Берлин, Анкара и Москва. Тя се развежда, става известна поетеса, постоянно се появява в печата. Той също написа и издава документална книга за 23-ти пехотен Шипченски полк, една стихосбирка, една книга на немски за богатата културна и политическа история на България. Не се дами. По мемоари на една негова другарка един път се оказали с Багряна дружно на шумно светско събитие. Той я гледал захласнат и занемял, а след това, троснат, обяснил, че е запленен от елегантния тоалет на поетесата...
Умира ненадейно от инфаркт
в Москва на 20 юни 1940 година Специален руски аероплан придвижва тялото му в София. Пред ковчега му, в църквата “Св. София”, Багряна си мисли натъжена: толкоз доста познания, ограничения, жертви за изкуство, за култура... ще си отидат напразно в земята. Поне по този начин споделя след години на проф. Иван Сарандев. А може би, като всички дами, се е питала: “Дали печалният принц нямаше да е жив към момента, в случай че тогава, в гората край село Афтане, не бяхме толкоз свенливи и сдържани?”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Тя е на 17 година, преди малко приключила гимназия, а той е на 20 години, от Казанлък, с тапия от педагогическото учебно заведение
На сегашен взор те са към момента юноши, за които се чака да са безгрижни и даже лекомислени, само че не е по този начин. При липса на татко, Тодор Христов е печеловникът в фамилията, устоя майка и дребна сестричка. А Елисавета Белчева благоразумно е решила да се отдели от вкъщи си, където има още седем деца.
В нейните очи Тодор Христов е стабилен, сериозен, респектиращо грамотен. Истински интелектуалец и просветник с богата просвета. Широк социалист и трезвеник. Чете Хауптман, Артур Шницлер, Оскар Уайлд, Андрей Белий, Ницше, Георг Брандес... Изнася беседи, написа публикации, студии... И стихове, които са тъжни, загадъчни, меланхолни. Имало ли е въодушевление посред им? Да,
в селото, където няма ни улици, ни канализация и всички газят
с галоши в калта, те се усещат близки
Често извеждат учениците в близката гора. И до момента в който децата лудуват, те, под някоя сянка, се потапят в дълги диалози за поезията, за живота, за публичните събития... Той бил срамежлив, уважителен, учтив и сантиментален мъж. Тя, отгледана в патриархално семейство, в никакъв случай не би дръзнала да направи първата стъпка, обяснимо за какво.
След няколко десетилетия Багряна признава пред проф. Иван Сарандев: “Имаше пристрастеност от моя страна. Но нямаше обич, както я схващат през днешния ден младежите. Харесваш го, чувстваш, че и той те харесва, само че нищо повече...” Някогашното сестриче ще си спомни, че отивайки у Лиза на посетители, Тодор Христов постоянно упорствал да го съпровожда и тя, още дете. Може би
с цел да не дава храна на клюките
Може би тъй като бил нерешителен какво може да предложи на това възхитително младо момиче, което мечтае да следва, да обиколи света... В “Коледен фейлетон” във “Вестник на жената” през 1925 година тя разнищва загатна - зад тънкия воал на сякаш литературната небивалица. За това по какъв начин младата учителка в селото не си отива по Коледа у дома, тъй като по този начин ще бъде с него на празника, въпреки и в компания. Как погледите им все по-често се срещат. Как задачите пламват, в случай че римите им (в играта на рими) съвпаднат или в случай че ръцете им се допрян при играта на телефон...
На посетители в бившето село Афтане след няколко десетилетия
Учебната година свършва, тя се записва студентка в Софийския университет. Оттук нататък - инцидентни срещи, пътем, измежду други хора. Тя споделя на приятелките си за синеокия млад шеф и им демонстрира негови тетрадки със стихове. Рецитира едно от тях, което й е посветил и където
нарича душата й “гора
от сребърни дървета “
Вторият куплет на това стихотворение ненапълно дава ключ към техните връзки, може би....
И чувам аз, фантазия,
в притома сладка, родените
в купнежа твои песни...
И чувам аз - а мойте
степни вихри запират мирис,
притайват се несвесни.
Тодор Христов си е давал ясна сметка, че няма право да увлече по пътя си, където бродят “степни вихри”, едно друго създание, колкото и да е сладко възприятието му, колкото и да се притаяват и остават “без свяст” благоразумието и боязънта от бъдещето. Какви са тези “родени в купнежа твои песни”?
Според откривателите на Багряна стиховете на Тодор Христов и едногодишната им дружба, облъхната с аромата на огромната европейска лирика, са отключили нейния извор на ентусиазъм. Дали са й подтик по пътя, който ще я изведе надалеч. Т.е. в някаква степен изискуем на Тодор Христов появяването на поетесата Елисавета Багряна.
Тя следва. Той също следва в Белгия право, след това става публицист
в София, сближава се с художници, писатели, политици... После минава на работа в Министерството на външните работи, на едно място в анкетната книга на Багряна тя споделя с проф. Иван Сарандев, че употребила остарялото си другарство с тогавашния си шеф, когато би трябвало да пътува бързо за някъде в чужбина - да получи позволение от министерството. После той става аташе по печата във Виена и Берлин, пълномощен министър в Берлин, Анкара и Москва. Тя се развежда, става известна поетеса, постоянно се появява в печата. Той също написа и издава документална книга за 23-ти пехотен Шипченски полк, една стихосбирка, една книга на немски за богатата културна и политическа история на България. Не се дами. По мемоари на една негова другарка един път се оказали с Багряна дружно на шумно светско събитие. Той я гледал захласнат и занемял, а след това, троснат, обяснил, че е запленен от елегантния тоалет на поетесата...
Умира ненадейно от инфаркт
в Москва на 20 юни 1940 година Специален руски аероплан придвижва тялото му в София. Пред ковчега му, в църквата “Св. София”, Багряна си мисли натъжена: толкоз доста познания, ограничения, жертви за изкуство, за култура... ще си отидат напразно в земята. Поне по този начин споделя след години на проф. Иван Сарандев. А може би, като всички дами, се е питала: “Дали печалният принц нямаше да е жив към момента, в случай че тогава, в гората край село Афтане, не бяхме толкоз свенливи и сдържани?”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ