Има ли задгробен живот?
Съвремието ни изправя ежедневно пред разнообразни тествания. Те са толкоз доста и толкоз разнообразни, че от време на време става мъчно да преминем всяко от тях с мъдрост, примирение и религия. А точно те са най-големите съдружници на индивида против бедите, които ни връхлитат непрекъснато.
С вяра да помогне културно, метафизичен и духовно на своите читатели, търсещи правилния път в света, „ Петел “ ще разгласява от време на време текстовете на духовни лица. Вярваме, че беседите ще насочат търсещите духовна култура във вярната посока и ще им покажат по-дълбокия смисъл на това, което се случва в света към нас.
--------------
Бог сътворил първите индивиди – Адам и Ева безсмъртни и им дарил постоянно самодоволство и жителство при Себе Си в парадайса. Но нашите прадеди съгрешили тежко и били изгонени от райското им жилище. От този миг те и техните потомци почнали да боледуват, стареят и умират. След гибелта си те не отивали при Бога, а в пъкъла (шеол), тъй като раят бил заключен за всички хора до несъмнено време.
Но милостивият Бог не изоставил хората изцяло. Той изпратил своя Син на земята, с цел да освободи индивида от робството на дявола. Раят, откъдето в миналото били изгонени нашите прадеди, още веднъж бил отключен за индивида и станал безконечен дом за всички праведници.
Но може би ще попитате за какво хората умират и след Христовата победа над гибелта? Ще отговоря, че има гибел духовна и гибел телесна. Духовната гибел е погибел за душата и се състои в предаването й във безконечни страдания в пъкъла. Телесната гибел е умиране единствено на тялото и е краткотрайна. Тя ще бъде победена дефинитивно в деня на второто Христово Пришествие.
Каква е участта на индивида след неговата телесна гибел? – Човекът е сътворен с безсмъртна душа, която носи Божия облик и сходство, и това е най-главното ни разграничение от животните. Нашата душа може да съществува и вън от тялото ни; до момента в който тялото престава да живее, щом го напусне душата. Това изменение в човешкото съществуване ние назоваваме телесна гибел. Тогава тялото се разлага на съставните си елементи и изгнива…То ще бъде формирано още веднъж, само че в освежен тип в деня на Страшния Съд.
До Второто Пришествие на Господ Иисус Христос душите на покойниците не са в сънно, летаргично положение, както учат адвентистите, а имат умишлено съществуване, получавайки на четиридесетият ден от гибелта на тялото краткотрайна и непълна присъда за земните си каузи.
Църквата учи, че на третия ден от отделянето си душата получава от своя Ангел-Пазител (ако има подобен, тъй като единствено кръстените получават този популярен дар) облекчение на скърбите, които тя е чувствувала при отделянето си от тялото; до третия ден душата е още на земята, към дома, в който е положено тялото. На третия ден душата възхожда при Бога, отдава Му поклонение и съпроводена от своя Ангел-Пазител стартира да преглежда Рая с неговите красиви жилища за праведниците, каквито око не е виждало, ухо не е чувало и на човек и на разум не му е идвало.
Това разглеждане на Царството Небесно трае шест дни. На деветия ден душата отново се отнася от Ангели на поклонение Богу, след което цели тридесет дни обхожда другите отделения на Ада и следи разнообразните мъчения на нечестивите грешници, където има единствено рев и скърцане със зъби. На четиридесетият ден душата възхожда още веднъж при Бога, Който заслужено й отсъжда самодоволство в Рая или страдания в Ада. Но този съд е краткотраен, повърхностен, тъй като окончателната присъда за безконечни времена ще бъде отсъдена на Страшния Съд. В чест на тези значими събития от задгробния живот на душата е извънредно значимо над покойника да се извърши опело (погребение), а на третия, деветия и четиридесетия ден е наложително осъществяването на панахида.
Трябва да се знае, че има и зли духове – митарите , които са князе на въздушната власт (Еф. 2:2) и “поднебесни духове на злобата ” (Еф. 6:12). Те упрекват душата в разнообразни грехове и не я пропущат по-нагоре, до момента в който съпровождащите Ангели не потвърдят, че тя е чиста от тези грехове или се е разкаяла искренно за тях посредством св. свещенодействие Изповед.
При прекосяване на душата през митарствата, които са двадесет на брой, всеки нейн грях, всяка нейна пристрастеност имат свои митари-мъчители, чиято власт зависи от това, дали околните на покойника се молят старателно за нея или не; християнин ли е бил умрелият или богохулник, безверен или разколник, както и от това, правил ли е той положителни каузи или не. Учението за митарствата, въпреки и да не е предадено в страниците на Свещенното Писание има твърда основа в Св. Предание, в тълкуването на избрани места на Новия Завет, както и в плодородните видения на редица светци и достопочтени отци на нашата религия, като св. Атанасий велики, св. Кирил Александрийски, св. Макарий Египетски, св. Григорий и други
Много значим за нас, живите е въпроса – Можем ли да помогнем с нещо на умрелите наши близки – сродници, другари, положителни познати? – Слава Богу, това е допустимо! Божието състрадание е безгранично, а гибелта, колкото и всесилен зложелател на индивида да е, не може да победи нашата обич към ония, които тя краткотрайно ни е лишила. И по този начин – с какво можем да помогнем на умрелите, с цел да стане тяхната орис по-добра? Разбира се, че с молитва за тях и правене лепта в тяхна памет.
Нашата молитва за умрелите има своите дълбоки догматически и психически учредения. Бог не е Бог на мъртви, а на живи. За Него всички индивиди – и умряли, и живи – са с еднообразно достолепие, а границата, която ние прокарваме сред живи и починали за Него не съществува. Поради това, отслужването на панахиди извънредно подкрепя душата на починалия.
Често умрелите се явяват на живите,за да изискат нещо от тях – някаква движимост, дреха, храна…като, че ли се нуждаят от тези неща и на оня свят. Разбира се, всичко това към този момент не ги ползува в задгробния мир, само че пожелавайки едно или друго от живите, те припомнят за себе си и по индиректен метод дават да се разбере, че се нуждаят мощно от нашата молитва, която ние правим, като извикваме духовник да отслужи панахида на гроба, в дома или черква за утешение на тяхната памет.
Най-силна и най-чута е молитвата за умрелите през време на светата Литургия. На нея в тяхна памет се изваждат частици от просфорите, които се потапят в животворящата Кръв Христова с молитвата: “Прости Господи греховете на тези, които споменахме тук при пречистата Твоя Кръв и поради молитвите на Твоите светии! ” А св. Иоан Златоуст приказва по този начин и за споменаването на умрелите през време на Литургийната работа: “Когато целият народ и свещениците стоят с издигнати ръце (Горе имеим сердца!) и когато се принася страшната жертва, то по какъв начин няма да умилостивим Бога, като се молим за умрелите? ”
Любовта ни към нашите покойници е второто доказателство за тяхното величие в задгробния мир, по тази причина ние продължаваме да ги обичаме и след тяхната телесна гибел. Нашата обич към тях тогава даже се ускорява. Любовта е най-великия подарък Божи на индивида и гибелта е безсилна да я победи.
И по този начин, нашата религия в Бога и нашата обич към умрелите прави скръбта ни по тях по-лека и ние не тъгуваме безкрайно и безутешно за тях като “другите, които нямат вяра ”, т.е. като невярващите и езичниците. Прекомерната тъга за умрелите е огромен грях към Бога, тъй като издава маловерие и демонстрира, че любовта ни към Господ е доста по-малка спрямо любовта ни към свидния мъртвец. Ние би трябвало да тъгуваме за покойниците си единствено в случай че те са умряли некръстени, неизповядани, непричастени, неопяти от духовник и не дай си Боже, в случай че сами са протегнали ръка на живота си. Но и в тези случаи не би трябвало да лишаваме околните ни умряли от нашата молитва и лепта, а с двойно по-голямо старание да предстоим пред Бога за тях, вярвайки, че за Него няма нищо невероятно.
Братя и сестри, записвайте имената на вашите умряли сродници, другари и близки на св. служби; записвайте им по-често св. Литургия; извиквайте на гробовете им духовник, който да отслужи в тяхна памет панахида освен на кръгли годишнини, а на всяка Задушница и на всеки по-голям християнски празник и раздавайте лепта за тях.
Автор: отец Стоян Махлелиев
Още Православни тематики можете да прочетете на:
С вяра да помогне културно, метафизичен и духовно на своите читатели, търсещи правилния път в света, „ Петел “ ще разгласява от време на време текстовете на духовни лица. Вярваме, че беседите ще насочат търсещите духовна култура във вярната посока и ще им покажат по-дълбокия смисъл на това, което се случва в света към нас.
--------------
Бог сътворил първите индивиди – Адам и Ева безсмъртни и им дарил постоянно самодоволство и жителство при Себе Си в парадайса. Но нашите прадеди съгрешили тежко и били изгонени от райското им жилище. От този миг те и техните потомци почнали да боледуват, стареят и умират. След гибелта си те не отивали при Бога, а в пъкъла (шеол), тъй като раят бил заключен за всички хора до несъмнено време.
Но милостивият Бог не изоставил хората изцяло. Той изпратил своя Син на земята, с цел да освободи индивида от робството на дявола. Раят, откъдето в миналото били изгонени нашите прадеди, още веднъж бил отключен за индивида и станал безконечен дом за всички праведници.
Но може би ще попитате за какво хората умират и след Христовата победа над гибелта? Ще отговоря, че има гибел духовна и гибел телесна. Духовната гибел е погибел за душата и се състои в предаването й във безконечни страдания в пъкъла. Телесната гибел е умиране единствено на тялото и е краткотрайна. Тя ще бъде победена дефинитивно в деня на второто Христово Пришествие.
Каква е участта на индивида след неговата телесна гибел? – Човекът е сътворен с безсмъртна душа, която носи Божия облик и сходство, и това е най-главното ни разграничение от животните. Нашата душа може да съществува и вън от тялото ни; до момента в който тялото престава да живее, щом го напусне душата. Това изменение в човешкото съществуване ние назоваваме телесна гибел. Тогава тялото се разлага на съставните си елементи и изгнива…То ще бъде формирано още веднъж, само че в освежен тип в деня на Страшния Съд.
До Второто Пришествие на Господ Иисус Христос душите на покойниците не са в сънно, летаргично положение, както учат адвентистите, а имат умишлено съществуване, получавайки на четиридесетият ден от гибелта на тялото краткотрайна и непълна присъда за земните си каузи.
Църквата учи, че на третия ден от отделянето си душата получава от своя Ангел-Пазител (ако има подобен, тъй като единствено кръстените получават този популярен дар) облекчение на скърбите, които тя е чувствувала при отделянето си от тялото; до третия ден душата е още на земята, към дома, в който е положено тялото. На третия ден душата възхожда при Бога, отдава Му поклонение и съпроводена от своя Ангел-Пазител стартира да преглежда Рая с неговите красиви жилища за праведниците, каквито око не е виждало, ухо не е чувало и на човек и на разум не му е идвало.
Това разглеждане на Царството Небесно трае шест дни. На деветия ден душата отново се отнася от Ангели на поклонение Богу, след което цели тридесет дни обхожда другите отделения на Ада и следи разнообразните мъчения на нечестивите грешници, където има единствено рев и скърцане със зъби. На четиридесетият ден душата възхожда още веднъж при Бога, Който заслужено й отсъжда самодоволство в Рая или страдания в Ада. Но този съд е краткотраен, повърхностен, тъй като окончателната присъда за безконечни времена ще бъде отсъдена на Страшния Съд. В чест на тези значими събития от задгробния живот на душата е извънредно значимо над покойника да се извърши опело (погребение), а на третия, деветия и четиридесетия ден е наложително осъществяването на панахида.
Трябва да се знае, че има и зли духове – митарите , които са князе на въздушната власт (Еф. 2:2) и “поднебесни духове на злобата ” (Еф. 6:12). Те упрекват душата в разнообразни грехове и не я пропущат по-нагоре, до момента в който съпровождащите Ангели не потвърдят, че тя е чиста от тези грехове или се е разкаяла искренно за тях посредством св. свещенодействие Изповед.
При прекосяване на душата през митарствата, които са двадесет на брой, всеки нейн грях, всяка нейна пристрастеност имат свои митари-мъчители, чиято власт зависи от това, дали околните на покойника се молят старателно за нея или не; християнин ли е бил умрелият или богохулник, безверен или разколник, както и от това, правил ли е той положителни каузи или не. Учението за митарствата, въпреки и да не е предадено в страниците на Свещенното Писание има твърда основа в Св. Предание, в тълкуването на избрани места на Новия Завет, както и в плодородните видения на редица светци и достопочтени отци на нашата религия, като св. Атанасий велики, св. Кирил Александрийски, св. Макарий Египетски, св. Григорий и други
Много значим за нас, живите е въпроса – Можем ли да помогнем с нещо на умрелите наши близки – сродници, другари, положителни познати? – Слава Богу, това е допустимо! Божието състрадание е безгранично, а гибелта, колкото и всесилен зложелател на индивида да е, не може да победи нашата обич към ония, които тя краткотрайно ни е лишила. И по този начин – с какво можем да помогнем на умрелите, с цел да стане тяхната орис по-добра? Разбира се, че с молитва за тях и правене лепта в тяхна памет.
Нашата молитва за умрелите има своите дълбоки догматически и психически учредения. Бог не е Бог на мъртви, а на живи. За Него всички индивиди – и умряли, и живи – са с еднообразно достолепие, а границата, която ние прокарваме сред живи и починали за Него не съществува. Поради това, отслужването на панахиди извънредно подкрепя душата на починалия.
Често умрелите се явяват на живите,за да изискат нещо от тях – някаква движимост, дреха, храна…като, че ли се нуждаят от тези неща и на оня свят. Разбира се, всичко това към този момент не ги ползува в задгробния мир, само че пожелавайки едно или друго от живите, те припомнят за себе си и по индиректен метод дават да се разбере, че се нуждаят мощно от нашата молитва, която ние правим, като извикваме духовник да отслужи панахида на гроба, в дома или черква за утешение на тяхната памет.
Най-силна и най-чута е молитвата за умрелите през време на светата Литургия. На нея в тяхна памет се изваждат частици от просфорите, които се потапят в животворящата Кръв Христова с молитвата: “Прости Господи греховете на тези, които споменахме тук при пречистата Твоя Кръв и поради молитвите на Твоите светии! ” А св. Иоан Златоуст приказва по този начин и за споменаването на умрелите през време на Литургийната работа: “Когато целият народ и свещениците стоят с издигнати ръце (Горе имеим сердца!) и когато се принася страшната жертва, то по какъв начин няма да умилостивим Бога, като се молим за умрелите? ”
Любовта ни към нашите покойници е второто доказателство за тяхното величие в задгробния мир, по тази причина ние продължаваме да ги обичаме и след тяхната телесна гибел. Нашата обич към тях тогава даже се ускорява. Любовта е най-великия подарък Божи на индивида и гибелта е безсилна да я победи.
И по този начин, нашата религия в Бога и нашата обич към умрелите прави скръбта ни по тях по-лека и ние не тъгуваме безкрайно и безутешно за тях като “другите, които нямат вяра ”, т.е. като невярващите и езичниците. Прекомерната тъга за умрелите е огромен грях към Бога, тъй като издава маловерие и демонстрира, че любовта ни към Господ е доста по-малка спрямо любовта ни към свидния мъртвец. Ние би трябвало да тъгуваме за покойниците си единствено в случай че те са умряли некръстени, неизповядани, непричастени, неопяти от духовник и не дай си Боже, в случай че сами са протегнали ръка на живота си. Но и в тези случаи не би трябвало да лишаваме околните ни умряли от нашата молитва и лепта, а с двойно по-голямо старание да предстоим пред Бога за тях, вярвайки, че за Него няма нищо невероятно.
Братя и сестри, записвайте имената на вашите умряли сродници, другари и близки на св. служби; записвайте им по-често св. Литургия; извиквайте на гробовете им духовник, който да отслужи в тяхна памет панахида освен на кръгли годишнини, а на всяка Задушница и на всеки по-голям християнски празник и раздавайте лепта за тях.
Автор: отец Стоян Махлелиев
Още Православни тематики можете да прочетете на:
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ