Не водете война с неоправданите си очаквания
Съвременният човек постоянно има упования. Консуматорският метод, който се е наложил в Западната просвета, към която принадлежим и ние (за разлика от правилата на Източната култура), прави разочарованието от неоправданите упования всекидневно положение. С него в никакъв случай не привикваме, само че постоянно яростно повтаряме.
Всяка област от живота, в която сме вложили време, сила и познания (деца, сътрудник, специалност, занимание, себе си), е обвързвана с упования.
Трудно ми е да се съглася с хора, които споделят, че нямат упования. Освен в случай че не са в меланхолия. Дори депресивните хора имат упования – че нищо няма да им помогне, че в никакъв случай няма да си възродят интереса към живота.
Теориите в духовните учения, които поддържат концепцията да нямаш упования, да пуснеш всичко и да не се привързваш, са добра позиция, само че единствено в случай че имаме нужния житейски опит и настройка.
Защото всеки следва собствен неповторим ход на развиване и самичък би трябвало да си сътвори персонална идея за любовта, гибелта, прошката, упованията, виновността, с която да живее в мир. Но до момента в който стигне до нея, човек би трябвало да мине през равнищата на ревността, подозрението, завистта, да се обезцени, с цел да доближи до високите равнища на оптимална персонална стойност. Това не постоянно се случва, само че се случва. Едва тогава може да се тиражира концепцията Да нямаш упования .
Самозаблудата изтощава, а да се опитваме да нямаме упования е най-голямата поръчка на Страха – Няма да чакам, с цел да не бъда засегнат .
Светът се движи, с помощта на упованията. Да чакаме нещо от себе си или от другите, ни движи. Провокираш себе си до каква степен можеш да стигнеш, дали ще се оправдаят упованията ти, дали ще се разбият, или ще бъдат надминати.
Това е пътят, по който минават научните открития. И персоналните.
Сблъсъкът на упованията
Очакванията не се пораждат от нищото. Очакванията са комплицирани структури, построени в ранна детска възраст. Детето научава, че когато се държи съгласно упованията на родителите си, получава избран тип грижа. Когато е чинно, го чака приятна страст, когато не е – отрицателна. То се научава по какъв начин да се държи, с цел да бъде харесано, обичано, оценено – съгласно фамилния модел. Обърнете внимание – според фамилния модел, в който е родено. Според разпоредбите и критериите на неговото семейство за положително и неприятно, красиво и грозно, мъдро и неуместно, честно и подмолно. Затова и упованията на хората един към различен в по-късен стадий се разминават.
Очакваме хората да ни харесват или ненавиждат, да ни одобряват или отхвърлят. Очакваме да съумяваме или да се проваляме. Според чии критерии? Според критериите, които са функционирали в фамилната ни среда.
Очакванията могат да бъдат реалистични и нереалистични, външни (във връзка с други хора) и вътрешни (във връзка със себе си).
Често човек има упования, когато е получил някакво обръщение. Начинът, по който го интерпретира е от главно значение. Това е един от аспектите, с които се занимава когнитивната логика на психиката – въз основата на какви мисли тълкуваме обстановката, по какъв начин мислим за себе си в този миг. Не по какъв начин мислим за другия, а за себе си.
Когато посланието бъде разтълкувано „ вярно “ /т.е базовите ни модели съвпаднат/, са налице безпроблемни взаимоотношения – Моите потребности съответстват с твоите потребности .
Когато обаче се „ загубим в превода “, идват разочарованията.
Безсмислено е да се борим да нямаме упования. По-практично и здравословно е да се замислим какво ни демонстрират.
Често упованията се бъркат с вярата и забравяме другата им страна – когато чакаме, че нещо отрицателно ще се случи. Когато то не се оправдае, бързо замитаме това отрицателно очакване. Фокусираме се върху това, че ни се е разминало или че сме претърпели ненадейно нещо хубаво – като че ли по дифолт, тъй като ни се поставя. Да, поставя ни се. Но също по този начин ни се поставя и разочарованието от непотвърдените ни упования, за които би трябвало да поемем отговорност.
Когато не отговорят на нашите упования, можем да поемем отговорност към личните си прекарвания.
Когато не отговорим на нечии упования, можем да проявим схващане към неговите прекарвания.
Какво демонстрират упованията ни
В психологичния ни свят всяко положение има своя характерна функционалност. Тя е ориентирана единствено и само към нас самите. Другият е единствено катализатор, посредством който да разберем още нещо за себе си.
Зад всяко наше очакване се крие избрана наша нужда.
Ако до през вчерашния ден се е отговаряло на обещано наше очакване, доста евентуално е през днешния ден тази наша нужда към този момент да не може да бъде обслужвана по този метод, само че на машинален принцип чака да бъде задоволена. Тук е моментът да се запитаме – по какъв различен метод мога да се грижа за нея или нужна ли ми е на този стадий?
Да си зададем въпросите:
Защо съм очаквал/а несъмнено държание или резултат? Колко мощно претърпявам разочарованието? В друга обстановка преживявал/а ли съм същата страст?
Отговорите на тези въпроси ще осветят някакъв наш недостиг, нещо, което все още липсва в живота ни.
Тези отговори са свързани с равнищата на нашата самокритика, мотивация, убеждения.
Разочарованието идва, с цел да покаже, че е нужна промяна. Не я ли създадем, то се трансформира в хронично. Или както споделя Дюи от сериала „ Малкълм “ – „ Не чакам нищо и отново съм отчаян “.
Инфо: https://psiholozi.com
