Същност на синдрома на дефицит на вниманието (СДВ) Медицината ни

Същност на синдрома на недостиг на вниманието (СДВ)

„ Медицината ни приказва за смисъла на изцелението, страданието и умирането толкоз, колкото химичният разбор – за естетическата стойност на изящната керамика. “ ~ Иван Илич, „ Границите на медицината “

Допреди четири години моите разбирания за синдрома на недостиг на вниманието бяха почти на равнището на средностатистическия северноамерикански доктор, т.е. съвсем никакви. Научих повече с помощта на една от тези инцидентни прищевки на ориста, които се оказват въобще неслучайни. Като създател на графа в „ Глоуб енд мейл “ взех решение да напиша материал за това необичайно положение, откакто една позната обществен служащ, неотдавна получила тази диагноза, ме предложения да чуя историята ѝ. Беше сметнала, че ще ми бъде забавно – или по-скоро, беше го почувствала от вътрешната страна. Планираната публикация прерасна в поредност от четири.

Още щом потопих пръстче, осъзнах, че без да си давам сметка, съм бил там през целия си живот, потопен до шия. Този стадий може да се назова „ признание, озарение, съпроводено от екстаз, просветление, вдъхновение и вяра “. Струваше ми се, че съм разкрил брод към тъмните дълбини на съзнанието си, от които без предизвестие избухваше безпорядък и размяташе във всички направления мисли, проекти, страсти и планове. Усещах, че съм разкрил това, което постоянно ми бе пречило да реализира психически интегритет: целокупност, помиряване и обединяване на нехармоничните фрагменти на мозъка си.

Вечно разтревожен, мозъкът на възрастния със СДВ пърха по всички страни като объркана птица, която каца понякога за малко, само че на никое място не се заседява задоволително дълго, с цел да свие гнездо. Британският психиатър Р. Д. Лейнг написа, че индивидът се опасява от три неща: от гибелта, от другите хора и от личния си разум. Ужасен от личния си разум, аз се боях да прекарам и момент уединено с него. В джоба ми постоянно имаше книга, която да ме избави, в случай че се наложи да очаквам някъде даже една минута, било то на опашка в банката или на касата в магазина. Постоянно му подхвърлях огризки, сякаш имах отсреща си яростен звяр, който щеше да ме погълне в първата секунда, в която зъбите му останат без работа. Не познавах друга опция.

Шокът от разпознаването на себе си, който доста възрастни претърпяват, когато научат повече за СДВ, е по едно и също време трогателен и мъчителен. За първи път откриват общата нишка зад униженията и неуспехите, неосъществените проекти и неспазените обещания; зад пристъпите на маниакален възторг, които се самопоглъщат в личния си лудешки танц, оставяйки дълбоки прочувствени следи подире си; зад видимо безкрайния безпорядък в дейностите, мозъка, колата, бюрото или стаята.

СДВ като че ли обясняваше доста от моите поведенчески модели, мисловни процеси и хлапашки прочувствени реакции; работохолизма и предразположението ми към други зависимости; неочакваните прояви на яд и цялостна ирационалност; споровете в брака ми и обстоятелството, че пред децата си изглеждах като Джекил и Хайд. А също и хумора ми, който се случва да прозвучи напълно несвоевременно и от време на време хората, вместо да се смеят, се вцепеняват, а шегата ми рикошира назад в мен, като грах, хвърлен към стената, както споделят унгарците. Обясняваше и склонността ми да се бутам в касите на вратите, да си блъскам главата в етажерките, да изпускам всякакви предмети и да се разминавам на сантиметър с хора, които даже не съм забелязал. Вече нямаше никаква мистерия в неумението ми да последвам инструкции за направления и въобще да ги запаметявам, нито в парализиращата гняв, която ме обзема при типа на инструкциите за приложимост на най-простия вероятен апарат. Освен всичко останало разбрах за какво цялостен живот ми се коства, че не мога и да се доближа до капацитета си за себеизразяване и самодефиниране: чувството на възрастния със СДВ, че има гении, прозрения или някакво несигурно позитивно качество, което би могъл да осъществя, единствено жиците да не бяха преплетени. Някога се майтапих: „ Мога да свърша това с половината си мозък, вързан зад тила “. Но въобще не е смешка. Точно по този начин правя доста неща.

Моят път към диагнозата приличаше на пътя на доста други възрастни със СДВ. Открих това положение съвсем несъзнателно, изследвах го и потърсих професионално удостоверение на интуитивните си догадки за самия себе си. Толкова малко лекари и психолози са осведомени със синдрома на недостиг на вниманието, че хората са принудени сами да станат експерти, до момента в който намерят способен подобен. Аз имах шанс. Като доктор можех да се ориентирам в лабиринта на медицината и да потърся допустимо най-хубавата помощ. Броени седмици, откакто написах публикациите за СДВ, бях прегледан от великолепен детски психиатър, която приема и възрастни с това разстройство. Тя удостовери личната ми диагноза и стартира лекуване, като първо ми предписа риталин. Поговорихме и за това по какъв начин някои от решенията в живота ми усилваха пристрастеностите, провокирани от СДВ.

Моят живот, също като животът на доста възрастни със СДВ, подсещаше на оня номер от старите излъчвания на Ед Съливан: жонгльор върти чинии върху пръчки, като прибавя още и още пръчки и чинии и неистово тича напред-назад сред тях, тъй като непрестанно някоя заплашва да падне. Не може да го прави до безкрай; все в миналото чиниите ще стартират да падат и да се трошат или той самият ще припадне. В един миг би трябвало да се постави точка, само че индивидът със СДВ не може да се откаже от нищо. За разлика от жонгльора, той не е в положение да прекъсне представлението.

Воден от нетърпението и неналичието на добра преценка, типични за СДВ, аз бях почнал самичък да си постановявам медикаменти още преди да ми слагат диагнозата. Синдромът на недостиг на вниманието се характеризира с възприятие за необходимост, обезверена нужда незабавно да получиш това, което искаш сега, без значение дали става дума за движимост, активност, или връзка. Имаше и още нещо, добре изразено от една жена, която ме потърси няколко месеца по-късно:

– Хубаво би било най-малко понякога да си почивам от себе си – сподели тя и аз отлично я разбирах.

Човек копнее да избяга от уморителната нескончаема въртележка на мозъка си. Още първия ден, щом чух за недостига на вниманието, взех риталин в по-голяма доза от целесъобразната. След няколко минути изпитах еуфория и концентрация; почувствах се изпълнен с прозрения и обич. Съпругата ми счете, че се държа необичайно. Непосредственият ѝ коментар беше:

– Изглеждаш като надрусан.

Аз не бях некултурен младеж, жаден за мощни страсти. Бях 50-годишен сполучлив и почитан фамилен доктор, създател на високо ценени задълбочени публикации. В практиката си заобикалям фармакологията, в случай че е безусловно неотложно, и е ненужно да прецизирам, че постоянно поучавам пациентите си да не си предписват сами лекарства. Това поразително разминаване сред интелектуалните разбирания, от една страна, и прочувствения и поведенческия самоконтрол, от друга, е типично за хората с недостиг на вниманието.

Въпреки импулсивния скок, имах вяра, че виждам светлина в края на тунела. Проблемът беше явен, а лекуването – елегантно просто: през половината време избрани елементи от мозъка ми спяха, трябваше единствено да ги събудя. Тогава „ положителните “ елементи на мозъка ми щяха да вземат всичко в свои ръце – спокойните, рационални, зрели, бдителни елементи. Не стана тъкмо по този начин. В живота ми сякаш нищо не се промени. Имах нови прозрения, само че положителното си остана положително, а неприятното – неприятно. От риталина скоро започнах да се усещам депресиран. Затова ми предписаха декседрин – стимулант, който ме поободри и ми оказа помощ да стана по-ефикасен работохолик.

След като диагностицирах себе си, срещнах стотици възрастни и деца със синдром на недостиг на вниманието. Вече считам, че лекарите и рецептите за лекарства са придобили прекомерно пресилена роля в лекуването на СДВ. Един проблем на обществото и човешкото развиване се трансформира в на първо място здравно заболяване. Дори в доста случаи медикаментите да оказват помощ, СДВ се нуждае от излекуване, което няма нищо общо с лекуването на някоя болест. Тук става въпрос за реализиране на целокупност – тъкмо както приказва и коренът на думата „ излекуване “.

Никой не спори за нарушените неврофизиологични функционалности при синдрома на недостиг на вниманието. От това обаче не следва, че можем да разбираем всички проблеми на мозъка със СДВ с разбалансирани неврохимикали и комплицирани неврологични връзки, дали на късо. Ако желаеме да идентифицираме по-дълбокия смисъл в преплетените нервни сигнали, разстройствата в държанието и психическите безредици, носещи общото наименование СДВ, би трябвало да погледнем по-търпеливо и състрадателно на нещата.

Трите ми деца също имат синдром на недостиг на вниманието. Диагнозата им не е сложена от мен, а в профилирана клиника. По-рано едното приемаше лекарства с забележим резултат, само че сега нито един от тях не взема медикаменти. В светлината на тази фамилна история може би наподобява чудно, че нямам доверие в напълно генетичната причинност на СДВ, както считат доста хора. Не мисля, че това е необратимо наследствено заболяване, а по-скоро физиологично следствие от живот в избрана среда и избрана просвета. В доста връзки човек може да го израсне, и то на всяка възраст. Първата стъпка е да отхвърли модела на заболяването и схващането, че медикаментите могат да предложат освен това от отчасти обезщетително деяние.

Напоследък към СДВ се зароди известна мистичност, само че каквото и да споделят мнозина, това не е ново положение. Под една или друга форма то е известно в Северна Америка от 1902 година, а настоящето му фармакологично лекуване с психостимуланти е въведено преди повече от шест десетилетия*. Названията и точните му описания са претърпели няколко видоизменения. DSM IV дефинира синдрома на недостиг на вниманието съгласно външните му характерности, без да взема поради прочувственото му значение за живота на човешките същества. И позволява нетактичната неточност да назовава външните наблюдения „ признаци “, макар че на медицински език тази дума се отнася до персоналното прекарване и чувства на пациента. Външните наблюдения, колкото и точни да са те, се назовават „ признаци “. Главоболието е признак. Характерен тон в гърдите, доловен със стетоскоп, е симптом. Кашлицата е по едно и също време признак и симптом. DSM приказва на езика на признаците, тъй като мирогледът на стандартната медицина не познава езика на сърцето. Както споделя детският психиатър Даниъл Сийгъл от Университета на Калифорния в Лос Анджелис: „ DSM се занимава с категории, не с болки “.

A СДВ има доста общо с болката; виждам я у всеки възрастен и дете, които са ме потърсили за оценка. Дълбокото прочувствено страдалчество наднича от сведените очи и отместения взор, прозира в бързата накъсана тирада и напрегнатата стойка на тялото, в потропващите крайници и неспокойните ръце, в нервния, самоироничен комизъм.

– Всичко в живота ме боли – сподели един 37-годишен мъж при второто си посещаване в кабинета ми.

Хората се учудват, когато след къс диалог като че ли съумявам да усетя болката им и да схвана обърканите им спорни страсти.

– Говоря за себе си – откликвам аз.

Понякога ми се иска експертите и медийните гурута, които отхвърлят синдрома на недостиг на вниманието, да можеха да срещнат единствено няколко от тежко засегнатите възрастни, които са ме търсили за помощ. Тези мъже и дами на 30, 40 или 50 години в никакъв случай не са могли да задържат дълго време работа та или специалността си. Не са в положение да стартират с лекост смислена ангажираща връзка, камо ли да я запазят. Някои не са успявали да прочетат цяла книга от първата до последната страница, а други – даже да изгледат филм до края. Настроението им непрекъснато се мени от равнодушие към отчаяние или превъзбуда. Не следват креативните гении, с които са благословени. Фрустрират се от неуспехите. Самочувствието им тъне в бездънен бунар. Най-често са твърдо уверени, че проблемите им са резултат от фундаментален, безвъзвратен недостатък на личността им.

Пациентите разказват положението си доста красноречиво, от време на време съвсем поетично:

– Ех – въздъхна един 47-годишен мъж, махвайки обезсърчено с ръка, а усмивката му изглеждаше по едно и също време примирена и палава, – животът ми е чорба и парцали.

Не знам какво тъкмо искаше да каже с тези думи. Може би и техният смисъл, както в поезията, се криеше в възприятията и асоциациите, които предизвикат. Косъм в супата? Супа от камъчета? Държат се с мен като с парцал? Чувствам се като парцал? Образи на дистрес, самотност и комплициране, показани с щипка комизъм. Странните дисонантни облици приказват за изтормозена душа, за която действителността е толкоз сурова, че мозъкът би трябвало да се фрагментира, с цел да фрагментира болката.

От: „ Разпилян разум “, Д-р Габор Мате, изд. Кибеа, 2021 година
Снимка: goodreads.com