Дрънкане на оръжие
Сърбия разисква връщане на наложителната военна работа
На сръбски език „ самолет-изтребител ” е „ ловац ”. От сръбския, както доста други понятия, е влезнало в приложимост и в по този начин наречения македонски. И там е „ ловац ”. Много от хората, които не познават военната летателна терминология, си знаят сръбското – ловац, и това е. „ Изтребител ” за тях е непозната дума.
Когато военачалник Михо Михов, първокачествен въздушен ас от българските Военновъздушни сили, отиде дипломат в Скопие, една от първите му работи бе да направи среща с хората, които се усещат българи. Позната група, които познавам персонално по име, и които нормално пълнят деянията на посолството и на Българския културен център в Скопие, когато има такива. Генералът ги беше събрал в залата на посолството и им се показа – по този начин и по този начин, аз съм Михо Михов, летец- изтребител, и по този начин нататък. Един от седящите пред мен се обърна към Симе Симев, публицист и стихотворец, който знае по-добре литературен български от доста наши сънародници. С него бяхме седнали един до различен. „ Симе, шо значи изтребител? Што е тоа? ”. Симе, троснато, само че с огромна доза подигравка, отговори: ”Што значи, значи, дека е дойден да не изтребе, сите наши дебели македонски глави да не изтребе, тоа значи изтребител ”… и след къса пауза се разсмя от уплашения взор на индивида, който го попита. После изясни, несъмнено. Летец-изтребител значи, че лети на „ ловац ”. Стана ясно благодарение на сръбското разбиране.
Сетих се за тоя случай тези дни, когато гледах и четях с какво внимание сръбският президент Александър Вучич посрещна на белградското летище „ Батайница ” първите два изтребителя от вида „ МИГ-29 ”, подарени от Русия на Сърбия. Машините били готови за употреба от съветски и локални експерти, които до есента щели да приготвят още шест самолета от всичко девет от съветския подарък. Вучич подмятна, че бил изискал самолетите да са подготвени до деня, в който президентът Владимир Путин дойде в Белград, както имало сделка. Така де, да му показват в деяние всичките изтребители от този клас, нещо като „ Добре пристигнал ” и „ Благодарим ”. Вучич не пропусна да подмятна, че е хубаво всяка от машините да бъде посочена с името на сръбски боец или граждански, умрял по време на бомбардировките на НАТО над тогавашната Съюзна република Югославия, формирана от Сърбия и Черна гора, наричана още „ трета ” или „ остатъчна ” Югославия. И несъмнено ще стане по този начин, освен тъй като мощният човек в Белград го желае, а тъй като споменът от тези мартенски и априлски дни и нощи на 1999 година към момента е дълбока рана в съзнанието на сърбите. Пък и косвено да се покаже кой е приятелят на Сърбия през днешния ден, подарявайки изтребители, или „ ловци ”, пък и освен това, и кой е неприятелят, да не кажа – врагът, на днешното потомство сърби, без значение кой е общоприет секретар на НАТО, или пък е президент на Съединените щати. Нещо такова.
Може и да не съм прав, само че колкото повече се изостря реториката сред Прищина и Белград за границата сред Сърбия и Косово, колкото повече в общественото пространство се стартират хрумвания за замяна на територии сред тях и за апокалиптичните последствия от тях. Колкото повече елитите от Белград и Прищина, или елементи от тях, се ангажират с сходни хрумвания, колкото повече са предизвестията „ извън ” да го вършат извънредно деликатно, толкоз повече вестите, които се продуцират в сръбската столица, са свързани с войска, оръжия, военна работа. Ще прибавя още и това, че колкото повече доближава началото на договарянията сред Белград и Прищина за нормализиране на връзките сред Сърбия и Косово, оповестено импровизирано за началото на септември, толкоз повече военната изразителност на разнообразни нива край Сава се ускорява. Това може и да дава отговор на настоящото положение на връзките сред Сърбия и тогавашната нейна провинция, от 2008-а година суверенна и самостоятелна страна.
В тези летни августовски ваканционни спокойни летни дни стана ясно, че Сърбия разисква опцията да върне наложителната военна работа. Президентът Вучич си откри комфортен мотив да показа тази концепция. Още не беше завършил изречението, когато от сръбското Министерство на защитата стремително дадоха повече елементи за бъдещата наложителна военна работа. Щяла да бъде в два разновидността – от три или шест месеца и щяла да коства, /вече направиха и сметка!/ към 700 000 000 евро. Президентът Александър Вучич даже определил годините, когато този план, зад който той явно стои, щял да стартира да се осъществя. Става дума за 2020/21 година. Даже към този момент съответно е упълномощил задачата нещата да се готвят, като от своя страна се е заел да пропагандира и да заложи своя съвсем безспорен престиж в страната за връщането на наложителната военна работа.
Много скоро обаче стана ясно, че посочената сума от 700 милиона евро е просто немислима. Не единствено че е прекомерно претенциозна, само че и бюджетът на страната няма от къде да я обезпечи. Самият Вучич поправя цифрите и ги сведе на „ към 100 милиона евро ”, което към този момент си е напълно „ друга бира ”. И прави концепцията по-привлекателна, въпреки че други военни специалисти настояват, че най-малко за началото ще бъдат задоволителни някакви си 80 милиона евро. Но и това са пари, които Сърбия сега няма, твърди Дабор Лукач, боен публицист и анализатор на организацията „ Фонет ”. Той е безапелационен, че концепцията за връщане на наложителната военна работа, въпреки и в този вид – три или шест месеца, е просто рекламен трик за вътрешно-политическа приложимост, защото повече от явно е, че страната не разполага с сходни средства. Но сякаш и това не е най-важното, пари постоянно се намират, когато са за добра идея. Ако тази идея е добра, несъмнено.
Защото в това време източници от сръбското министерство на защитата настояват, че в армията „ в никакъв случай не е било по-лошо ” за служещите офицери и бойци. Заради неприятните условия и ниското възнаграждение всяка година към 1600 индивида сваляли униформите и напускали казармите. Даже статистиката пресметнала, че приблизително дневно от армията бягат по двама офицери от разнообразни чинове, двама старшини, двама бойци и един граждански, както га наричахме, волнонаемен чиновник. Лошото е, споделя същата статистика, че тези хора нямат обезпечено прехранване, а се хващат да карат камиони някъде в чужбина или стават келнери.
Значи, би трябвало да се потърси опция празните кревати във войнишките спални пространства да се изпълнят, заделените за запаса униформи да се облекат, пък и в последна сметка възможният предполагаем съперник – тези от Косово, или от Хърватия, или от която и да е друга балканска страна, да бъдат сплашени. Да им се даде да схванат, както се споделя. Не инцидентно оня хубавец от Прищина, министър председателят на Косово Рамуш Харадинай, който продължава да води вътрешната си политическа и, за жалост, персонална борба с президента Хашим Тачи, останала още от времената на общото им партизанстване в горите на Косово, се „ хвана ” и оня ден се похвали, че косовските сили за сигурност щели да се оправят с всяка акция на сръбската войска. Ако се стигне до такава, несъмнено.
Има и нещо друго. Повечето теоретици на сръбската военна теория считат, че в действителност три или шест месеца са изцяло задоволителни за подготовката на новите бойци. А и съчетанието сред професионална и наборна войска би било най-хубавият вид, посредством който да се оправдае аргумента, който главнокомандващият сръбските въоръжени сили, президентът Вучич посочи при лансирането на концепцията: „ По този метод страната би имала опция да работи срещу който и да било когато някой би се опитал да заплаши нейната сигурност ”. Същите анализатори обаче предизвестяват, че такава стъпка би била мотив за някои от съседите на Сърбия да я упрекнат за поредна демонстрация на „ мощен шовинизъм ”, преди още Балканите и Европа да са станали сигурни, че сръбският шовинизъм е минало.
А и самата обстановка в Сърбия към този момент е напълно друга. Там се вижда сериозна психическа смяна в настройките във връзка с служенето в армията. Някогашната максима, трансформирала се в част от националната митология, че сръбските младежи със удовлетворение отиват да служат във войската, към този момент сякаш не е настояща. Сегашните наборници са деца на бащите си, които са част от поколението, воювали за Сърбия по време на жертвените войни при кървавия разпад на тогавашна Югославия. На това потомство мъже, в този момент към 40-те и малко повече, „ това ” от началото на 90-те години на предишния век им стига. Социолозите настояват, че тези татковци мъчно биха пуснали или даже предложили на синовете си да влизат в армията, пък било и по обвързване.
За наслада, ние в България този поствоенен синдром нямаме, и популярност Богу.
На сръбски език „ самолет-изтребител ” е „ ловац ”. От сръбския, както доста други понятия, е влезнало в приложимост и в по този начин наречения македонски. И там е „ ловац ”. Много от хората, които не познават военната летателна терминология, си знаят сръбското – ловац, и това е. „ Изтребител ” за тях е непозната дума.
Когато военачалник Михо Михов, първокачествен въздушен ас от българските Военновъздушни сили, отиде дипломат в Скопие, една от първите му работи бе да направи среща с хората, които се усещат българи. Позната група, които познавам персонално по име, и които нормално пълнят деянията на посолството и на Българския културен център в Скопие, когато има такива. Генералът ги беше събрал в залата на посолството и им се показа – по този начин и по този начин, аз съм Михо Михов, летец- изтребител, и по този начин нататък. Един от седящите пред мен се обърна към Симе Симев, публицист и стихотворец, който знае по-добре литературен български от доста наши сънародници. С него бяхме седнали един до различен. „ Симе, шо значи изтребител? Што е тоа? ”. Симе, троснато, само че с огромна доза подигравка, отговори: ”Што значи, значи, дека е дойден да не изтребе, сите наши дебели македонски глави да не изтребе, тоа значи изтребител ”… и след къса пауза се разсмя от уплашения взор на индивида, който го попита. После изясни, несъмнено. Летец-изтребител значи, че лети на „ ловац ”. Стана ясно благодарение на сръбското разбиране.
Сетих се за тоя случай тези дни, когато гледах и четях с какво внимание сръбският президент Александър Вучич посрещна на белградското летище „ Батайница ” първите два изтребителя от вида „ МИГ-29 ”, подарени от Русия на Сърбия. Машините били готови за употреба от съветски и локални експерти, които до есента щели да приготвят още шест самолета от всичко девет от съветския подарък. Вучич подмятна, че бил изискал самолетите да са подготвени до деня, в който президентът Владимир Путин дойде в Белград, както имало сделка. Така де, да му показват в деяние всичките изтребители от този клас, нещо като „ Добре пристигнал ” и „ Благодарим ”. Вучич не пропусна да подмятна, че е хубаво всяка от машините да бъде посочена с името на сръбски боец или граждански, умрял по време на бомбардировките на НАТО над тогавашната Съюзна република Югославия, формирана от Сърбия и Черна гора, наричана още „ трета ” или „ остатъчна ” Югославия. И несъмнено ще стане по този начин, освен тъй като мощният човек в Белград го желае, а тъй като споменът от тези мартенски и априлски дни и нощи на 1999 година към момента е дълбока рана в съзнанието на сърбите. Пък и косвено да се покаже кой е приятелят на Сърбия през днешния ден, подарявайки изтребители, или „ ловци ”, пък и освен това, и кой е неприятелят, да не кажа – врагът, на днешното потомство сърби, без значение кой е общоприет секретар на НАТО, или пък е президент на Съединените щати. Нещо такова.
Може и да не съм прав, само че колкото повече се изостря реториката сред Прищина и Белград за границата сред Сърбия и Косово, колкото повече в общественото пространство се стартират хрумвания за замяна на територии сред тях и за апокалиптичните последствия от тях. Колкото повече елитите от Белград и Прищина, или елементи от тях, се ангажират с сходни хрумвания, колкото повече са предизвестията „ извън ” да го вършат извънредно деликатно, толкоз повече вестите, които се продуцират в сръбската столица, са свързани с войска, оръжия, военна работа. Ще прибавя още и това, че колкото повече доближава началото на договарянията сред Белград и Прищина за нормализиране на връзките сред Сърбия и Косово, оповестено импровизирано за началото на септември, толкоз повече военната изразителност на разнообразни нива край Сава се ускорява. Това може и да дава отговор на настоящото положение на връзките сред Сърбия и тогавашната нейна провинция, от 2008-а година суверенна и самостоятелна страна.
В тези летни августовски ваканционни спокойни летни дни стана ясно, че Сърбия разисква опцията да върне наложителната военна работа. Президентът Вучич си откри комфортен мотив да показа тази концепция. Още не беше завършил изречението, когато от сръбското Министерство на защитата стремително дадоха повече елементи за бъдещата наложителна военна работа. Щяла да бъде в два разновидността – от три или шест месеца и щяла да коства, /вече направиха и сметка!/ към 700 000 000 евро. Президентът Александър Вучич даже определил годините, когато този план, зад който той явно стои, щял да стартира да се осъществя. Става дума за 2020/21 година. Даже към този момент съответно е упълномощил задачата нещата да се готвят, като от своя страна се е заел да пропагандира и да заложи своя съвсем безспорен престиж в страната за връщането на наложителната военна работа.
Много скоро обаче стана ясно, че посочената сума от 700 милиона евро е просто немислима. Не единствено че е прекомерно претенциозна, само че и бюджетът на страната няма от къде да я обезпечи. Самият Вучич поправя цифрите и ги сведе на „ към 100 милиона евро ”, което към този момент си е напълно „ друга бира ”. И прави концепцията по-привлекателна, въпреки че други военни специалисти настояват, че най-малко за началото ще бъдат задоволителни някакви си 80 милиона евро. Но и това са пари, които Сърбия сега няма, твърди Дабор Лукач, боен публицист и анализатор на организацията „ Фонет ”. Той е безапелационен, че концепцията за връщане на наложителната военна работа, въпреки и в този вид – три или шест месеца, е просто рекламен трик за вътрешно-политическа приложимост, защото повече от явно е, че страната не разполага с сходни средства. Но сякаш и това не е най-важното, пари постоянно се намират, когато са за добра идея. Ако тази идея е добра, несъмнено.
Защото в това време източници от сръбското министерство на защитата настояват, че в армията „ в никакъв случай не е било по-лошо ” за служещите офицери и бойци. Заради неприятните условия и ниското възнаграждение всяка година към 1600 индивида сваляли униформите и напускали казармите. Даже статистиката пресметнала, че приблизително дневно от армията бягат по двама офицери от разнообразни чинове, двама старшини, двама бойци и един граждански, както га наричахме, волнонаемен чиновник. Лошото е, споделя същата статистика, че тези хора нямат обезпечено прехранване, а се хващат да карат камиони някъде в чужбина или стават келнери.
Значи, би трябвало да се потърси опция празните кревати във войнишките спални пространства да се изпълнят, заделените за запаса униформи да се облекат, пък и в последна сметка възможният предполагаем съперник – тези от Косово, или от Хърватия, или от която и да е друга балканска страна, да бъдат сплашени. Да им се даде да схванат, както се споделя. Не инцидентно оня хубавец от Прищина, министър председателят на Косово Рамуш Харадинай, който продължава да води вътрешната си политическа и, за жалост, персонална борба с президента Хашим Тачи, останала още от времената на общото им партизанстване в горите на Косово, се „ хвана ” и оня ден се похвали, че косовските сили за сигурност щели да се оправят с всяка акция на сръбската войска. Ако се стигне до такава, несъмнено.
Има и нещо друго. Повечето теоретици на сръбската военна теория считат, че в действителност три или шест месеца са изцяло задоволителни за подготовката на новите бойци. А и съчетанието сред професионална и наборна войска би било най-хубавият вид, посредством който да се оправдае аргумента, който главнокомандващият сръбските въоръжени сили, президентът Вучич посочи при лансирането на концепцията: „ По този метод страната би имала опция да работи срещу който и да било когато някой би се опитал да заплаши нейната сигурност ”. Същите анализатори обаче предизвестяват, че такава стъпка би била мотив за някои от съседите на Сърбия да я упрекнат за поредна демонстрация на „ мощен шовинизъм ”, преди още Балканите и Европа да са станали сигурни, че сръбският шовинизъм е минало.
А и самата обстановка в Сърбия към този момент е напълно друга. Там се вижда сериозна психическа смяна в настройките във връзка с служенето в армията. Някогашната максима, трансформирала се в част от националната митология, че сръбските младежи със удовлетворение отиват да служат във войската, към този момент сякаш не е настояща. Сегашните наборници са деца на бащите си, които са част от поколението, воювали за Сърбия по време на жертвените войни при кървавия разпад на тогавашна Югославия. На това потомство мъже, в този момент към 40-те и малко повече, „ това ” от началото на 90-те години на предишния век им стига. Социолозите настояват, че тези татковци мъчно биха пуснали или даже предложили на синовете си да влизат в армията, пък било и по обвързване.
За наслада, ние в България този поствоенен синдром нямаме, и популярност Богу.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ