Сан-Стефанският договор легитимира българската държавност
Сан-Стефанският кротичък контракт взема решение казуса с легитимността на българската държавност и е безапелационно доказателство за българското териториално наличие на Балканите. На 3 март се навършват 142 години от Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./.
Сан-Стефанската карта с дребни изключение припокрива картата на Екзархията, с която султанът легитимира православната нематериалност на българското население. Един от значимите резултати на Сан-Стефанския контракт е, че той основава един блян, който е в основата, както на огромните триумфи, по този начин и на националните произшествия за българската държавност след 1878 година
Освобождаването на България от турско иго се оказва предизвикателство за историческата мисъл и за актуалните политици, защото към момента са настоящи проблемите, свързани с българското избавление, възобновяване и образуване като независима политическа единица на Балканския полуостров. Във връзка с това през годините на прехода в България е изключително настоящ въпросът дали България е била освободена или окупирана. Актуален е също по този начин въпросът до каква степен Русия е имала за цел да освободи България или да преследва своите безконечни цели, свързани с Проливите и до каква степен страните от европейския концерт, давайки опция на Русия да реализира военни упоритости към Балканите, са подготвени да й дадат, което тя желае, а точно – Проливите. Източната рецесия 1875-1878 година в началото стартира като всяка друга източна рецесия през ХІХ век. Поредните провокации със социално-икономически темперамент в Османската империя обаче за разлика от различен път стават проблем №1 на Великите сили и са индикация за страните от европейския концерт да съсредоточат политическа и дипломатическа сила в “болния човек ” край Босфора.
Русия е тази, която под знака на освобождението на подвластните християнски, славянски нации в Османската империя се стреми да взема решение свои проблеми. Срещу себе си тя има обединявания фронт на мощните европейски страни. През 1875-1876 година нейните не толкоз дипломатически совалки, колкото договаряния, довеждат до няколкото значими за развиването на Източния въпрос решения. Едното от тях е Райхщадското съглашение /юли 1876 г./, а другото – Будапещенската спогодба /януари 1877 г./. През лятото на 1876 година на срещата сред двамата императори Александър ІІ /Русия/ и Франц Йосиф /Австро-Унгария/ в Райхщад се стига да решение, което също е противоречиво. Доколко и по какъв начин Русия е дала обещание, а Австро-Унгария е приела обещанието, че след Руско-турската война Русия няма да се стреми да основава огромна християнска, славянска страна на Балканите. Този проблем продължава да бъда спорен. Но в случай че полемиките измежду историците са част от проучванията, то обстоятелствата са задоволително безапелационни във връзка с Сан-Стефанския кротичък контракт. Всъщност този контракт, подписан на 3.03.1878 година, потвърждава опита на Петербург да сътвори огромна християнска, славянска страна на Балканите. Защо се стига до този миг? Този резултат си има своята предистория. Тя е обвързана освен с дипломатическите връзки, само че и с мотивацията на съветското общество. Тя е обвързвана също по този начин и с позицията, която Русия през последните десетилетия построява посредством своите дипломатически и политически дейности, а точно – на покровител на огромното славянско общество в границите на Османската империя и бранител на християните. Този претекст е обвързван тясно с началото на Руско-турската война и най-много се демонстрира в отношението, характерностите и главните акценти на съветското публично мнение. Именно съветското общество, за разлика отпреди, е стимулирано от концепцията за отбраната на братята славяни. То макар отсъствието на подготвеност в Русия и макар промените, които в продължение на последните 15 години клатят съществено устоите на Царска Русия, принуждават съветския император да разгласи война на Османската империя.
Руското общество постоянно се е интересувало от външната политика на империята. Но от цялата поредност руско-турски войни, почнали още от края на ХVІІІ век, точно нашата война (1877-1878 г.) е във фокуса на внимание на всички представители на обществото – и на либерали, и на консерватори от най-широк набор. Тази война неслучайно е наречена Втора източна война, т.е. като продължение и реванш на Кримската война (1853-1856г.), след която Русия е сложена в изолираност от Парижкия мир (1856 г.). Руското общество, за разлика от външнополитическите упоритости на формалната власт, се интересува от ориста на българите най-вече по времето на Освободителната война и по-късно по време на Съединението (1885 г.). Руснаците се взират в ориста не просто на всички славяни и на братята на славяните, а на българите, като нация. И тук обществото се разделя на две сфери – консервативна и демократична. Сред консерваторите най-известните фигури са Михаил Катков, който е редактор на вестник “Московские ведомости ” и е непосредствен до формалната позиция, Николай Данилевски прочут с книгата си “Русия и Европа ”, в която опълчва Изтока и Запада, само че най-много с неговия алманах от публицистични изявления “Горе победителем ”, излязъл малко след войната, и Фьодор Достоевски, който също в своя дневник написа доста интензивно по време на войната и излиза със свои публикации в течение на самата война. От либералите най-активни са главното демократично списание “Вестник Европы ” и неговите журналисти, които имат свои кореспонденти на самото полесражение, т.е. това не са препредавани случки, а са персонални усещания, което е доста значимо, и два вестника “Голось ” и “Русские Ведомости ”. Естествено, има и доста други, само че това са главните, които би трябвало да се знаят.
Кое сплотява всички – безспорната убеденост, че тази война би трябвало да се реализира точно в този миг. Единствено скептични са от “Вестник Европы ”, които считат, че Русия има някакъв ангажимент и в Съюза на тримата императори и че не Източният въпрос е толкоз значим, а Западният. Те са постоянно по-скептични и по-рационално гледат на нещата, а не толкоз прочувствено, което е особено за съветското виждане изобщо. Всички останали публични кръгове считат, че присъединяване в тази война е предопределение за Русия.
Въпросът е какво е призванието? За консерваторите то е религиозно предопределение. Тук изниква обликът на Светая Русь. За Достоевски Александър ІІ е избавител не просто на българите, а на православието. За консерваторите преди всичко е религиозната принадлежност, на второ място, че сме славяни и едвам на трето, че сме българи. При либералите е противоположното – нацията е преди всичко, на второ сме славяни и едвам на трето – православни. За либералите концепцията “Москва – Третия Рим ” е нереалност.
Какви са упованията и на едните и на другите? Консерваторите имат на първо място външнополитически упования. Те са сходни с упованията на властта. Михаил Катков чака позволение на Източния въпрос. Проливите са съветският идеал, който не се реализира в действителност, само че подтиква империята да се уголемява, което също не е неприятно. Николай Данилевски и Константин Леонтиев (също един доста любопитен реакционер, обвързван с България, тъй като е писал по българския и църковния въпрос, където има характерно мнение, само че това е друга тема) чакат основаването на славянска федерация. Гледната точка на Данилевски е по-скоро политическа, т.е. той дава една политическа картина на тази федерация, която включва надалеч освен славяни, несъмнено, а румънци, унгарци и други, като концепцията е центърът да е в Москва. Гледната точка на Леонтиев е по-различна. Той счита, че центърът на федерацията ще бъде България. Колкото Леонтиев е песимистичен по отношение на българите по време на църковния въпрос, по този начин по време на войната той вижда вярата в България за славянско обединяване, което е любопитно и парадоксално. Другите консерватори не споделят това мнение. Либералите чакат вътрешнополитически промени в Русия – по този начин както след Кримската война има демократични промени в Русия, по този начин чакат и след тази Втора източна война Александър ІІ да продължи с промените, които в това време стартират в случай че не да стопират, то да зациклят явно. През 1877-1878 година към този момент няма промени. Още от края на 60-те години на ХІХ век след първия атентат против императора стартират, за жалост, контрареформите. Руският проблем през ХІХ век е, че постоянно има една безрезултатност в промените, до момента в който контрареформите постоянно са приключени – там всичко е извънредно и ясно. Най-любопитното в действителност от демократичната позиция, която аз също споделям, е, че за либералите Русия, която е самодържавна, където има максимализъм по всички правила, по всички дефиниции исторически и неисторически, теоретични и всевъзможни, изнася европейски полезности. Русия е изразител на европейското в тази война, за разлика от Европа, която е азиатска, защитавайки Османската империя. По времето на Съединението, когато Русия се отдръпва от България, същите тези либерали декларират, че това е позорно. Те застават против позицията на Александър ІІІ и застават зад позицията на българите. Между другото във връзка с Македонския въпрос при тях няма и най-бегла мисъл, че съществува сходна нация – македонска. За либералите този въпрос изобщо не съществува, даже и от политическа позиция. Става дума за края на ХІХ -началото на ХХ век.
Не би трябвало да забравяме, че за Русия, Руско-турската война фактически е реванш, само че по едно и също време с това тя е едно следващо предизвикателство за връщане към исконните цели на Русия, към задачите на нейната външна политика, а точно – Проливите. Съществува голямо количество документи през целия ХІХ век, изключително през интервала на Източни рецесии, съдържаща позиции на висши сановници, както дипломати, по този начин на императорите, които под формата на указания, отчети и заповеди постоянно обвързват ориста на Османската империя с Проливите, а не толкоз със ориста на многонационалното население в тази голяма империя, разпростряла се на три континента.
Сан-Стефанският кротичък контракт е самобитно доказателство за излизане от схемата военна победа, само че дипломатическо проваляне за Русия. С този документ Русия нарушава Райхщадското съглашение, което не е формален документ, а има два разновидността, които много се разграничават един от различен – австро-унгарския и съветския. Въпреки всичко там има едно сплотяващо, повече под формата на интерпретация, в сравнение с действителен документ за безапелационното искане на Австро-Унгария да няма огромна страна на Балканите.
Има няколко разновидността кой е съставил текста на Сан-Стефанския кротичък контракт. Единият вид, който е доста известен, че създател на този документ е граф Игнатиев, а вторият – прочут на малко историци, само че стартиран от съветския историк Сергей Чернов, че този документ е направен от висши сановници на съветското Министерство на външните работи. Те на следващо изключително заседание, което се организира през януари 1878 година в Санкт Петербург основават документ, който е в прорез с всичко, което Русия е договаряла до тогава с останалите страни от европейския концерт. Идеята е да се ревизират границите на отпуснатите благоприятни условия. Сан-Стефанският контракт е сполучлив акт, и бих споделила, вторият след Ункяр-Искелеския контракт, документ, в който Русия развива своята теза за Проливите. Именно Сан-Стефанският кротичък контракт залага тезата за мощното наличие на Русия в Босфора и Дарданелите, само че той е към този момент уголемен и с тезата за един доста мощен форпост на Балканите – Сан-Стефанска България. С този документ се потвърждават две неща. Русия за следващ път прави неточност в дипломатически проект, смятайки, че печелейки борбата, печели и войната. Въпросът е за резултатите от тази война. Второто е мощният акцент върху българския темперамент на последната Руско-турска война. Със Сан-Стефанския контракт де юре за пръв път се слага въпросът за една възкръснала от предишното нация – българската.
Досега има няколко тези за това по кое време България е основала своята първа институция и второ по кое време за България стартира да се приказва за една бъдеща независима политическа единица. Никой не оспорва обстоятелството, че през 1870 година със султанско решение за Българска Екзархия се слага началото на първата българска държавна институция. Меродавен е един различен факт, който българските и съветските историци повтарят, че Константинополската конференция от декември 1876 година е първият интернационален конгрес, на който сериозна се разисква въпроса за българската независима страна.
Сан-Стефанският кротичък контракт от една страна взема решение казуса с легитимността на българската държавност, от друга е безапелационно доказателство за българското териториално наличие на Балканския полуостров. Трето, Сан-Стефанската карта с дребни изключение припокрива картата на Екзархията, с която султанът легитимира православната нематериалност на българското население. Един от значимите резултати на Сан-Стефанския контракт е, че той основава един блян, който е в основата, както на огромните триумфи, по този начин и на националните произшествия за българската държавност след 1878 година Берлинският кротичък контракт е самобитна кулминационна точка, която в интернационален проект прекроява и в действителност приключва Руско-турската война. Ако през интервала на тази война един против различен като независими единици са Русия и Османската империя, то на Берлинския конгрес османските каузи се вземат решение от “европейския концерт ”. Неслучайно берлинското статукво е определящо за целия интервал до Балканските войни и Първата международна война. Но дано не забравяме, че в основата на Източния въпрос, изключително за Русия, са проливите. Зависимите нации в Османската империя са претекст и функционалност, а по този начин също и мощен мотив за включване или обезвреждане на някоя велика мощ. Трябва да се има поради, че в случай че границите на модерна Турция се вземат решение действително през 1923 година, въпросът за Проливите, който е в основата на всичко, което разясняваме, се взема решение едвам през 1936 година Тогава е подписан контракт, с който се дефинира режима на Проливите, настоящ и до през днешния ден.
Когато приказваме за Сан Стефано и Берлин има няколко невралгични пункта, които постоянно са предмет на разногласия и политически, и по-точно казано политикански, полемики. Политиката на Русия преди и след 10 ноември 1989 година се прави оценка доста прочувствено и постоянно политизирано. Имам поради, че не се прави оценка държанието на Русия като част от европейския концерт, като велика мощ, която сходно на останалите велики сили търси реализация на своите цели. Преди 10 ноември в Съюз на съветските социалистически републики и в социалистическия блок еднопосочно положително бе обсъждан казуса за съветското наличие в интернационалните връзки, и основно в Източния въпрос. След 10 ноември се стигна до другата прекаленост – на цялостен нихилизъм и негативизъм. Смятам, че политиката на Русия би трябвало да се преглежда по метода, по който се преглежда политиката, дипломацията и резултатите от дейностите на Германия, Австро-Унгария, Англия Франция и Италия. Всяка една от тези страни, както и Русия, преследва свои ползи. За Балканите се използваше термина лаборатория. Бих споделила, че след Кримската война Балканите се трансформират в една огромна пробна лаборатория за Великите сили, в която се дават доста жертви, вършат се доста опити. С оглед на едно нещастно събитие, че процесите в Османската империя се развиват доста по-бавно, в сравнение с в Западна Европа, както Русия по този начин и балканските нации стават жертви на този занимателен развой на рационализация и на национална идентификация, който доникъде на ХІХ век към този момент е приключил като прояви, очертания и национална еднаквост в Западна и Централна Европа.
На Балканите този развой доближава своята кулминационна точка и резултати след Берлинския конгрес с окончателното оформяне на районната държавна система. През втората половина на ХІХ век – началото на ХХ на Балканите се реализира този доста динамичен развой, който е в основата както на тогавашните, по този начин и на актуалните религиозно-етнически спорове.
Параметрите на този развой с някои ангажименти бих сравнила с проблемите в Кавказ и Средна Азия, които в продължение на близо век с друга степен на активност стават част от Руската империя. Ако през 1878 година с Берлинския конгрес се оформя балканското статукво, то до 1872 година и към този момент със основаването на Туркестанското генерал-губернаторство се оформя вътрешно административната система на Централна Азия. Кавказ през целия този едновековен интервал е разтърсван от обществени протести, религиозни безредици, а също по този начин и от един много комплициран интервал на адаптиране на тези региони към държавните и стопански правила, които основава Руската империя през втората половина на ХVІІІ-ХІХ век.
В България се не помни, че всички руско-турски войни с изключение на балкански, имат и кавказки фронт. Този фронт за България постоянно е бил второстепенен и като взор, и като познание и като усещане, само че кавказкият фронт е бил доста значим за Русия през ХІХ век. Балканите са територия, която съветската дипломация и съветският император са наясно, че освобождавайки подвластното балканско население, техните територии няма да станат част от Руската империя. Кавказкият фронт на руско-турските войни е бил с доста ясната цел – Кавказ да стане част от Русия.
Сан-Стефанският мир се възприема и от консерватори, и от либерали еуфорично, с изключение отново на “Вестник Европы ”, които си дават сметка, че това е контракт, който не може да се задържи толкоз дълго, колкото им се желае. По отношение на Берлинския контракт всички без изключение – и либерали, и консерватори го слагат наедно с Парижкия мир. Даже степента на моралната загуба на Русия е много по-голяма, в сравнение с след Кримската война, съгласно цялата съветска общност. Част от либералите даже оферират войната да продължи. “Русские ведомости ” и “Голос ” оферират Русия да си приключи започнатото дело. Другите по-рационално мислещи общественици си дават сметка, че Русия не може да издържи финансово, защото прекалено много промени е провеждал Александър ІІ, с цел да се допусне сходна крачка. Резултатът, който те въпреки всичко чакат се реализира. Александър ІІ подписва така наречен конституция на Лорис-Меликов, негов вътрешен министър. По странни събитие той е погубен точно, когато подписва тази “конституция ”, която би модернизирал Русия и би била първата крачка за смяна на политическата система от горната страна, а не изпод посредством гражданска война и ужас, каквото следим през 1917 година Така че тук за малко време фантазиите на либералите се сбъдват, само че след това на власт идва Александър ІІІ (1881-1894г.), който изрично заема доста друга позиция по славянския въпрос. Много по-близка до тази на Николай І (1825-1855 г.), в сравнение с Александър ІІ. При Николай І също имаме руско-турска война, при него също казаците са до Шипка, само че както минават около София, по този начин си и отпътуват, тъй като задачата не е да се избавят славяните, задачата са единствено Проливите.
Емоционалната оценка както от българска, по този начин и от съветска страна няма да изчезне за тази война. Но би трябвало да имаме малко по-обективно чувство или най-малко опит за чувство на политиката на Великите сили в подобен значим район какъвто са Балканите. Друг миг е, че Руско-турската война 1877-78 година е краят на славянския въпрос за Русия и за съветското общество. Изключваме Балканските войни, тъй като там обстановката е друга. От този миг нататък фантазията за славянско единство, за славянска федерация угасва. Последният й труженик Иван Аксаков умира в средата на 80-те години на ХІХ век. По-нататък Русия се преориентира външнополитически и идеологически към Средния и Далечния изток. Обществото стартира да мисли за Азия. И неслучайно при започване на ХХ век към този момент самите публични течения са насочени към проблеми евразийски, а не балкански. Империята към този момент би трябвало да се уголемява към други направления. /БГНЕС
Сан-Стефанската карта с дребни изключение припокрива картата на Екзархията, с която султанът легитимира православната нематериалност на българското население. Един от значимите резултати на Сан-Стефанския контракт е, че той основава един блян, който е в основата, както на огромните триумфи, по този начин и на националните произшествия за българската държавност след 1878 година
Освобождаването на България от турско иго се оказва предизвикателство за историческата мисъл и за актуалните политици, защото към момента са настоящи проблемите, свързани с българското избавление, възобновяване и образуване като независима политическа единица на Балканския полуостров. Във връзка с това през годините на прехода в България е изключително настоящ въпросът дали България е била освободена или окупирана. Актуален е също по този начин въпросът до каква степен Русия е имала за цел да освободи България или да преследва своите безконечни цели, свързани с Проливите и до каква степен страните от европейския концерт, давайки опция на Русия да реализира военни упоритости към Балканите, са подготвени да й дадат, което тя желае, а точно – Проливите. Източната рецесия 1875-1878 година в началото стартира като всяка друга източна рецесия през ХІХ век. Поредните провокации със социално-икономически темперамент в Османската империя обаче за разлика от различен път стават проблем №1 на Великите сили и са индикация за страните от европейския концерт да съсредоточат политическа и дипломатическа сила в “болния човек ” край Босфора.
Русия е тази, която под знака на освобождението на подвластните християнски, славянски нации в Османската империя се стреми да взема решение свои проблеми. Срещу себе си тя има обединявания фронт на мощните европейски страни. През 1875-1876 година нейните не толкоз дипломатически совалки, колкото договаряния, довеждат до няколкото значими за развиването на Източния въпрос решения. Едното от тях е Райхщадското съглашение /юли 1876 г./, а другото – Будапещенската спогодба /януари 1877 г./. През лятото на 1876 година на срещата сред двамата императори Александър ІІ /Русия/ и Франц Йосиф /Австро-Унгария/ в Райхщад се стига да решение, което също е противоречиво. Доколко и по какъв начин Русия е дала обещание, а Австро-Унгария е приела обещанието, че след Руско-турската война Русия няма да се стреми да основава огромна християнска, славянска страна на Балканите. Този проблем продължава да бъда спорен. Но в случай че полемиките измежду историците са част от проучванията, то обстоятелствата са задоволително безапелационни във връзка с Сан-Стефанския кротичък контракт. Всъщност този контракт, подписан на 3.03.1878 година, потвърждава опита на Петербург да сътвори огромна християнска, славянска страна на Балканите. Защо се стига до този миг? Този резултат си има своята предистория. Тя е обвързана освен с дипломатическите връзки, само че и с мотивацията на съветското общество. Тя е обвързвана също по този начин и с позицията, която Русия през последните десетилетия построява посредством своите дипломатически и политически дейности, а точно – на покровител на огромното славянско общество в границите на Османската империя и бранител на християните. Този претекст е обвързван тясно с началото на Руско-турската война и най-много се демонстрира в отношението, характерностите и главните акценти на съветското публично мнение. Именно съветското общество, за разлика отпреди, е стимулирано от концепцията за отбраната на братята славяни. То макар отсъствието на подготвеност в Русия и макар промените, които в продължение на последните 15 години клатят съществено устоите на Царска Русия, принуждават съветския император да разгласи война на Османската империя.
Руското общество постоянно се е интересувало от външната политика на империята. Но от цялата поредност руско-турски войни, почнали още от края на ХVІІІ век, точно нашата война (1877-1878 г.) е във фокуса на внимание на всички представители на обществото – и на либерали, и на консерватори от най-широк набор. Тази война неслучайно е наречена Втора източна война, т.е. като продължение и реванш на Кримската война (1853-1856г.), след която Русия е сложена в изолираност от Парижкия мир (1856 г.). Руското общество, за разлика от външнополитическите упоритости на формалната власт, се интересува от ориста на българите най-вече по времето на Освободителната война и по-късно по време на Съединението (1885 г.). Руснаците се взират в ориста не просто на всички славяни и на братята на славяните, а на българите, като нация. И тук обществото се разделя на две сфери – консервативна и демократична. Сред консерваторите най-известните фигури са Михаил Катков, който е редактор на вестник “Московские ведомости ” и е непосредствен до формалната позиция, Николай Данилевски прочут с книгата си “Русия и Европа ”, в която опълчва Изтока и Запада, само че най-много с неговия алманах от публицистични изявления “Горе победителем ”, излязъл малко след войната, и Фьодор Достоевски, който също в своя дневник написа доста интензивно по време на войната и излиза със свои публикации в течение на самата война. От либералите най-активни са главното демократично списание “Вестник Европы ” и неговите журналисти, които имат свои кореспонденти на самото полесражение, т.е. това не са препредавани случки, а са персонални усещания, което е доста значимо, и два вестника “Голось ” и “Русские Ведомости ”. Естествено, има и доста други, само че това са главните, които би трябвало да се знаят.
Кое сплотява всички – безспорната убеденост, че тази война би трябвало да се реализира точно в този миг. Единствено скептични са от “Вестник Европы ”, които считат, че Русия има някакъв ангажимент и в Съюза на тримата императори и че не Източният въпрос е толкоз значим, а Западният. Те са постоянно по-скептични и по-рационално гледат на нещата, а не толкоз прочувствено, което е особено за съветското виждане изобщо. Всички останали публични кръгове считат, че присъединяване в тази война е предопределение за Русия.
Въпросът е какво е призванието? За консерваторите то е религиозно предопределение. Тук изниква обликът на Светая Русь. За Достоевски Александър ІІ е избавител не просто на българите, а на православието. За консерваторите преди всичко е религиозната принадлежност, на второ място, че сме славяни и едвам на трето, че сме българи. При либералите е противоположното – нацията е преди всичко, на второ сме славяни и едвам на трето – православни. За либералите концепцията “Москва – Третия Рим ” е нереалност.
Какви са упованията и на едните и на другите? Консерваторите имат на първо място външнополитически упования. Те са сходни с упованията на властта. Михаил Катков чака позволение на Източния въпрос. Проливите са съветският идеал, който не се реализира в действителност, само че подтиква империята да се уголемява, което също не е неприятно. Николай Данилевски и Константин Леонтиев (също един доста любопитен реакционер, обвързван с България, тъй като е писал по българския и църковния въпрос, където има характерно мнение, само че това е друга тема) чакат основаването на славянска федерация. Гледната точка на Данилевски е по-скоро политическа, т.е. той дава една политическа картина на тази федерация, която включва надалеч освен славяни, несъмнено, а румънци, унгарци и други, като концепцията е центърът да е в Москва. Гледната точка на Леонтиев е по-различна. Той счита, че центърът на федерацията ще бъде България. Колкото Леонтиев е песимистичен по отношение на българите по време на църковния въпрос, по този начин по време на войната той вижда вярата в България за славянско обединяване, което е любопитно и парадоксално. Другите консерватори не споделят това мнение. Либералите чакат вътрешнополитически промени в Русия – по този начин както след Кримската война има демократични промени в Русия, по този начин чакат и след тази Втора източна война Александър ІІ да продължи с промените, които в това време стартират в случай че не да стопират, то да зациклят явно. През 1877-1878 година към този момент няма промени. Още от края на 60-те години на ХІХ век след първия атентат против императора стартират, за жалост, контрареформите. Руският проблем през ХІХ век е, че постоянно има една безрезултатност в промените, до момента в който контрареформите постоянно са приключени – там всичко е извънредно и ясно. Най-любопитното в действителност от демократичната позиция, която аз също споделям, е, че за либералите Русия, която е самодържавна, където има максимализъм по всички правила, по всички дефиниции исторически и неисторически, теоретични и всевъзможни, изнася европейски полезности. Русия е изразител на европейското в тази война, за разлика от Европа, която е азиатска, защитавайки Османската империя. По времето на Съединението, когато Русия се отдръпва от България, същите тези либерали декларират, че това е позорно. Те застават против позицията на Александър ІІІ и застават зад позицията на българите. Между другото във връзка с Македонския въпрос при тях няма и най-бегла мисъл, че съществува сходна нация – македонска. За либералите този въпрос изобщо не съществува, даже и от политическа позиция. Става дума за края на ХІХ -началото на ХХ век.
Не би трябвало да забравяме, че за Русия, Руско-турската война фактически е реванш, само че по едно и също време с това тя е едно следващо предизвикателство за връщане към исконните цели на Русия, към задачите на нейната външна политика, а точно – Проливите. Съществува голямо количество документи през целия ХІХ век, изключително през интервала на Източни рецесии, съдържаща позиции на висши сановници, както дипломати, по този начин на императорите, които под формата на указания, отчети и заповеди постоянно обвързват ориста на Османската империя с Проливите, а не толкоз със ориста на многонационалното население в тази голяма империя, разпростряла се на три континента.
Сан-Стефанският кротичък контракт е самобитно доказателство за излизане от схемата военна победа, само че дипломатическо проваляне за Русия. С този документ Русия нарушава Райхщадското съглашение, което не е формален документ, а има два разновидността, които много се разграничават един от различен – австро-унгарския и съветския. Въпреки всичко там има едно сплотяващо, повече под формата на интерпретация, в сравнение с действителен документ за безапелационното искане на Австро-Унгария да няма огромна страна на Балканите.
Има няколко разновидността кой е съставил текста на Сан-Стефанския кротичък контракт. Единият вид, който е доста известен, че създател на този документ е граф Игнатиев, а вторият – прочут на малко историци, само че стартиран от съветския историк Сергей Чернов, че този документ е направен от висши сановници на съветското Министерство на външните работи. Те на следващо изключително заседание, което се организира през януари 1878 година в Санкт Петербург основават документ, който е в прорез с всичко, което Русия е договаряла до тогава с останалите страни от европейския концерт. Идеята е да се ревизират границите на отпуснатите благоприятни условия. Сан-Стефанският контракт е сполучлив акт, и бих споделила, вторият след Ункяр-Искелеския контракт, документ, в който Русия развива своята теза за Проливите. Именно Сан-Стефанският кротичък контракт залага тезата за мощното наличие на Русия в Босфора и Дарданелите, само че той е към този момент уголемен и с тезата за един доста мощен форпост на Балканите – Сан-Стефанска България. С този документ се потвърждават две неща. Русия за следващ път прави неточност в дипломатически проект, смятайки, че печелейки борбата, печели и войната. Въпросът е за резултатите от тази война. Второто е мощният акцент върху българския темперамент на последната Руско-турска война. Със Сан-Стефанския контракт де юре за пръв път се слага въпросът за една възкръснала от предишното нация – българската.
Досега има няколко тези за това по кое време България е основала своята първа институция и второ по кое време за България стартира да се приказва за една бъдеща независима политическа единица. Никой не оспорва обстоятелството, че през 1870 година със султанско решение за Българска Екзархия се слага началото на първата българска държавна институция. Меродавен е един различен факт, който българските и съветските историци повтарят, че Константинополската конференция от декември 1876 година е първият интернационален конгрес, на който сериозна се разисква въпроса за българската независима страна.
Сан-Стефанският кротичък контракт от една страна взема решение казуса с легитимността на българската държавност, от друга е безапелационно доказателство за българското териториално наличие на Балканския полуостров. Трето, Сан-Стефанската карта с дребни изключение припокрива картата на Екзархията, с която султанът легитимира православната нематериалност на българското население. Един от значимите резултати на Сан-Стефанския контракт е, че той основава един блян, който е в основата, както на огромните триумфи, по този начин и на националните произшествия за българската държавност след 1878 година Берлинският кротичък контракт е самобитна кулминационна точка, която в интернационален проект прекроява и в действителност приключва Руско-турската война. Ако през интервала на тази война един против различен като независими единици са Русия и Османската империя, то на Берлинския конгрес османските каузи се вземат решение от “европейския концерт ”. Неслучайно берлинското статукво е определящо за целия интервал до Балканските войни и Първата международна война. Но дано не забравяме, че в основата на Източния въпрос, изключително за Русия, са проливите. Зависимите нации в Османската империя са претекст и функционалност, а по този начин също и мощен мотив за включване или обезвреждане на някоя велика мощ. Трябва да се има поради, че в случай че границите на модерна Турция се вземат решение действително през 1923 година, въпросът за Проливите, който е в основата на всичко, което разясняваме, се взема решение едвам през 1936 година Тогава е подписан контракт, с който се дефинира режима на Проливите, настоящ и до през днешния ден.
Когато приказваме за Сан Стефано и Берлин има няколко невралгични пункта, които постоянно са предмет на разногласия и политически, и по-точно казано политикански, полемики. Политиката на Русия преди и след 10 ноември 1989 година се прави оценка доста прочувствено и постоянно политизирано. Имам поради, че не се прави оценка държанието на Русия като част от европейския концерт, като велика мощ, която сходно на останалите велики сили търси реализация на своите цели. Преди 10 ноември в Съюз на съветските социалистически републики и в социалистическия блок еднопосочно положително бе обсъждан казуса за съветското наличие в интернационалните връзки, и основно в Източния въпрос. След 10 ноември се стигна до другата прекаленост – на цялостен нихилизъм и негативизъм. Смятам, че политиката на Русия би трябвало да се преглежда по метода, по който се преглежда политиката, дипломацията и резултатите от дейностите на Германия, Австро-Унгария, Англия Франция и Италия. Всяка една от тези страни, както и Русия, преследва свои ползи. За Балканите се използваше термина лаборатория. Бих споделила, че след Кримската война Балканите се трансформират в една огромна пробна лаборатория за Великите сили, в която се дават доста жертви, вършат се доста опити. С оглед на едно нещастно събитие, че процесите в Османската империя се развиват доста по-бавно, в сравнение с в Западна Европа, както Русия по този начин и балканските нации стават жертви на този занимателен развой на рационализация и на национална идентификация, който доникъде на ХІХ век към този момент е приключил като прояви, очертания и национална еднаквост в Западна и Централна Европа.
На Балканите този развой доближава своята кулминационна точка и резултати след Берлинския конгрес с окончателното оформяне на районната държавна система. През втората половина на ХІХ век – началото на ХХ на Балканите се реализира този доста динамичен развой, който е в основата както на тогавашните, по този начин и на актуалните религиозно-етнически спорове.
Параметрите на този развой с някои ангажименти бих сравнила с проблемите в Кавказ и Средна Азия, които в продължение на близо век с друга степен на активност стават част от Руската империя. Ако през 1878 година с Берлинския конгрес се оформя балканското статукво, то до 1872 година и към този момент със основаването на Туркестанското генерал-губернаторство се оформя вътрешно административната система на Централна Азия. Кавказ през целия този едновековен интервал е разтърсван от обществени протести, религиозни безредици, а също по този начин и от един много комплициран интервал на адаптиране на тези региони към държавните и стопански правила, които основава Руската империя през втората половина на ХVІІІ-ХІХ век.
В България се не помни, че всички руско-турски войни с изключение на балкански, имат и кавказки фронт. Този фронт за България постоянно е бил второстепенен и като взор, и като познание и като усещане, само че кавказкият фронт е бил доста значим за Русия през ХІХ век. Балканите са територия, която съветската дипломация и съветският император са наясно, че освобождавайки подвластното балканско население, техните територии няма да станат част от Руската империя. Кавказкият фронт на руско-турските войни е бил с доста ясната цел – Кавказ да стане част от Русия.
Сан-Стефанският мир се възприема и от консерватори, и от либерали еуфорично, с изключение отново на “Вестник Европы ”, които си дават сметка, че това е контракт, който не може да се задържи толкоз дълго, колкото им се желае. По отношение на Берлинския контракт всички без изключение – и либерали, и консерватори го слагат наедно с Парижкия мир. Даже степента на моралната загуба на Русия е много по-голяма, в сравнение с след Кримската война, съгласно цялата съветска общност. Част от либералите даже оферират войната да продължи. “Русские ведомости ” и “Голос ” оферират Русия да си приключи започнатото дело. Другите по-рационално мислещи общественици си дават сметка, че Русия не може да издържи финансово, защото прекалено много промени е провеждал Александър ІІ, с цел да се допусне сходна крачка. Резултатът, който те въпреки всичко чакат се реализира. Александър ІІ подписва така наречен конституция на Лорис-Меликов, негов вътрешен министър. По странни събитие той е погубен точно, когато подписва тази “конституция ”, която би модернизирал Русия и би била първата крачка за смяна на политическата система от горната страна, а не изпод посредством гражданска война и ужас, каквото следим през 1917 година Така че тук за малко време фантазиите на либералите се сбъдват, само че след това на власт идва Александър ІІІ (1881-1894г.), който изрично заема доста друга позиция по славянския въпрос. Много по-близка до тази на Николай І (1825-1855 г.), в сравнение с Александър ІІ. При Николай І също имаме руско-турска война, при него също казаците са до Шипка, само че както минават около София, по този начин си и отпътуват, тъй като задачата не е да се избавят славяните, задачата са единствено Проливите.
Емоционалната оценка както от българска, по този начин и от съветска страна няма да изчезне за тази война. Но би трябвало да имаме малко по-обективно чувство или най-малко опит за чувство на политиката на Великите сили в подобен значим район какъвто са Балканите. Друг миг е, че Руско-турската война 1877-78 година е краят на славянския въпрос за Русия и за съветското общество. Изключваме Балканските войни, тъй като там обстановката е друга. От този миг нататък фантазията за славянско единство, за славянска федерация угасва. Последният й труженик Иван Аксаков умира в средата на 80-те години на ХІХ век. По-нататък Русия се преориентира външнополитически и идеологически към Средния и Далечния изток. Обществото стартира да мисли за Азия. И неслучайно при започване на ХХ век към този момент самите публични течения са насочени към проблеми евразийски, а не балкански. Империята към този момент би трябвало да се уголемява към други направления. /БГНЕС
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ