Калин Терзийски: Киселите гроздове на гнева
Събуждам се в хотела във Виена, поглеждам през прозореца и виждам като някой кубист, като някой препил нощес Жорж Брак: късче ъгъл от далечна постройка, а пред нея мощни диагонали и отвеси от профилирана стомана, дебело хубаво стъкло и напълно откъм гърба – светлосиво небе.
Будният българин у мен незабавно е подготвен да изригне стотина грама мъка: отново ли нас българите ни туриха тука, на последния етаж (то дори не е и последния, ами някъде предпоследния, да речем), без панорама към тихия наследник Дунав или най-малко към кафявия стеснен Дунауканал! Пак ли нас ни сложиха в слугинска стая под гредите от стомана на покрива и под гредите от горчива киселина на нашия роден темперамент!
Така съм подготвен да си кажа. Но аз съм остарял. Толкова съм видял, че едни стоманени греди и едно детинско отегчение по никакъв начин не могат и да ме впечатлят. Толкова милиони пъти в душата ми е избухвало детското възмущение от милионите разочарования на света, че съумях да се науча да им се присмивам.
Те са детските заболявания на моята душа – тия негодувания!
Да се поддаваш на мигновените си фрустрации и неудоволствия е толкоз смешно, колкото и да се наакваш в гащите, споделям си.
И си споделям: Българинът е дете.
Той не може да преглътне ни една фрустрация, ни едно разочаровано очакване, без да се огорчи ужасно и без да стартира да мрънка.
Аз обаче се изучавам да не съм българин, най-малко не подобен, за какъвто постоянно пиша и то – все неприятни неща.
Защото - ние добре знаем това, - когато заговорим за „ Българина ”, ние заговаряме за нещо нереално, в което сме стоварили всичките си разочарования и цялото си отрицание. „ Българинът ” е това, което ние, българите, ненавиждаме. Наричаме „ българин ” всяка неприятна линия, която открием у сънародниците си. И у себе си. И почваме да хвърляме камъни натам. Към клетия неприятен „ българин ”, който сме измислили сами.
Във Виена съм, тъй като участвах в конкурс посред носителите на Европейската премия за литература. Това е най-голямата общоевропейска премия за изкуство, мисля си от време на време, просто към момента не е имала време да придобие престиж.
Сега, по случай десетгодишнината от учредяването на премията, уредниците са решили да отпразнуват с конкурс сред писателите, печелили премията през годините. Конкурсът е на тематика История на Европа. Конюнктурна тематика, няма подозрение. Но – споделих си още когато се взех решение да вземам участие – мощният публицист не се бои дори от конюнктурни неща. Той ще влезе дори в най-коварно прогнило тресавище, ще се гмурне в него, с цел да излезе от тинята му със златен бокал. В дъната на тресавищата постоянно има златни бокали. А още по-често няма. Но по този начин де – бих се гмурнал и в тресавище, бих влезнал и във ВИП Брадър дори – и оттова отново бих извадил златен бокал; черпейки оттова отново бих написал тънко писание!
Писателят кове филигранни творения от кир, пот, сперма, тиня и кал. Ако е занаятчия.
Историята на Европа. Мхм.
Написах роман, много саркастичен, в действителност дори не и саркастичен, просто непочтителен към монархическата институция. В описа ми всякакви (съвсем действителни) европейски средновековни монарси кроят козни един против различен. Седейки на тоалетните си гърнета или почесвайки се по гениталиите. Философски роман.
Философската пътека, по която се пробвам да ходя от много време, води към едно – към разбирането, че Високо и Ниско няма на никое място другаде, с изключение на в човешките глави.
И че всяко Високо и Възвишено е нещо, измислено от нас. И че то постоянно и непрестанно е стъпило на Ниското. И дори – израства от Ниското. И също по този начин – от Низкото. И че човек, до момента в който бръщолеви за всякакви Святи неща – постоянно също се и почесва и оригва. И че тия почесвания и оригвания не са нито по-маловажни, нито имаме право да ги подценяваме, за сметка на нещата, които сме нарекли „ високи ” и „ святи ”.
И по този начин... от придвижванията на червата на индивида и от спазмите на пикочния му мехур, от екстраситолите на сърцето му и от кихавиците на носа му, от серотонина в мозъка му и от адреналина в надбъбрека му... са подбудени (по един много комплициран метод, въпреки всичко би трябвало да отбележим това!) всичките неща, които той назовава Извисени, Величествени, Святи и Духовни! И това по никакъв начин не трябва да ни тормози!
Не съм злобен материалист, просто съм човек, учил задоволително науки за индивида – по този начин си мисля от време на време.
Бих се радвал към момента да има задоволително българи, които вършат разлика сред Ниско и Низко.
Та по този начин де. Не завоювах премията на този конкурс. Разказът ми беше пробен, чудноват, политически неточен и най-много...
...най-вече Европейски-не-съобразен!
Има едно качество, споделям си, до момента в който отивам да закусвам във въпреки всичко в действителност прелестния виенски хотел (колко ми се ще, на мен – българина – да кажа най-малко нещо кисело и сериозно, но няма как)....Има едно качество, което би трябвало да развия у себе си, с цел да стана сполучлив човек! Успешен публицист. Всички ние би трябвало да го развием. Казвам си по този начин и се виждам като комсомолски секретар от 1984 година.
Това качество е Европейско-съобразеността.
А аз... Аз ни мога, ни желая да съм европейски-съобразен.
А в това време плюскам европейски домат, европейско яйце и европейска гауда (която е в действителност просто кашкавал; само че кой знае, че „ кашкавал ” в действителност значи „ конско сирене ” – „ касе-кавало ” и е донесен дружно с името си от сефарадските евреи у нас от Испания?) – плюскам, любувам се, а не желая да съм европейско-съобразен! Как става тая работа?! Не е ли малко безсрамно? Да им хапвам в особено затоплените чинии, особено поканен от тях, на техни разходи, спал сладко под техните сигурни и загрозяващи гледката стоманени греди и под тяхното в действителност чисто сивичко небе, под техните напълно чисти чаршафи... И да съм сериозен и да не се преценявам?! Това е българска непризнателност!
Така си споделям и допивам съвършеното си европейско капучино. Наистина доста хубаво.
Награди на състезанието завоюваха все балкански писатели. Наградата на публиката – сръбкинята Йелена Ленголд. Значи – сърбите повече харесват своите писатели. Така си споделям в момент. Защото този избор – на публиката – е от гласуванията не на някой различен, а на сръбската аудитория. За тяхната си писателка, това е естествено. Сърбите са били най-енергични и настойчиви в поддръжката на своята майсторка и туй то!
Така си мисля, а по-късно се сещам какъв брой смешно относителни са потоците на информацията в тия ми ти обществени мрежи. И по какъв начин едно стихотворение на Томас Стърнз Елиът печели пет лайкове, а фотографията с нацупена устичка на някое момиченце от кварталното учебно заведение – 10 хиляди лайкове.
Наградата на журито – румънката Йоана Първолеску.
Разказите на всички писатели, които съумях да прочета или най-малко да прегледам, бяха европейско-съобразени. Което ще рече – написани по този начин, че да се съобразят с най-актуалните, най-дискутираните, най-важните, най-остронаболелите... о майн гот!...европейски проблеми, най-ярките пунктове в общоевропейския дискурс! Мхм.
Социално ангажираната литература.
Спомням си социализма, когато нямаше по какъв начин да пишеш за това, което те вълнува, тъй като то нямаше никакво значение; тъй като значение имаше единствено това, което се случва в огромното и вездесъщо Общество. Което се случваше в Държавата. Което вълнуваше големия и единствен наш Социалистически Лагер. Което се случваше в Международното състояние. Боже, Боже...
Замислям се по какъв начин изкуството и съобразяването с условията на системата са доста, доста мъчно съвместими.
Замислям се по какъв начин, когато би трябвало да пиша за нещо конюнктурно – без да желая, без да се възнамерявам дори – блъскам го на насмешки и смях. Да, да, това е моят инстикт от комунизма – смях против насилието. Смях против насилственото (или по-лошо – угодническото) съобразяването с условията. Подигравателен, радостен, непочтителен смях!
Институциите с тяхната палячовска съвестност постоянно също са предизвиквали у мене непочтителен, тил-уленшпиеловски смях!
И въпреки всичко – закуската, сътрудниците писатели от Европа, домакините, хотелът, чаршафите, българското момиче с красиви очи на рецепцията на виенския хотел, креслата във фоайето, на които седнал съм, до момента в който пиша това, въздухът и магазините за колбаси и първокласни шапки – всичко тук е в действителност прелестно!
И може би... Моят саркастичен смях може би е точно детски, хлапашки протест против Правилността на едно общество?!
Може би... Моят смях и насмешка е протестът на едно дете...
...бунтът на едно дете против сериозните и умни мама и баща, които постоянно знаят непреклонно добре какво вършат... които се качват в лъскавите коли заран и отиват да поработят в дебело намазаните с прясно масло европейски служби?
Да, да. Може би е точно по този начин!
Но след това си споделям друго: Моят смях - споделям си - е смехът на свободния човек!
А в смеха на свободния има оздравителна доза несъобразяване. С нищо. Освен с дълга към красивото и положителното. Че в действителност – дали и с тях?
А какво са красивото и положителното? Това е въпрос, който може да се разиска единствено в един малко по-дълъг разказ, може би от към 10 хиляди страници. Който един ден, да дава Господ, ще напиша...
Будният българин у мен незабавно е подготвен да изригне стотина грама мъка: отново ли нас българите ни туриха тука, на последния етаж (то дори не е и последния, ами някъде предпоследния, да речем), без панорама към тихия наследник Дунав или най-малко към кафявия стеснен Дунауканал! Пак ли нас ни сложиха в слугинска стая под гредите от стомана на покрива и под гредите от горчива киселина на нашия роден темперамент!
Така съм подготвен да си кажа. Но аз съм остарял. Толкова съм видял, че едни стоманени греди и едно детинско отегчение по никакъв начин не могат и да ме впечатлят. Толкова милиони пъти в душата ми е избухвало детското възмущение от милионите разочарования на света, че съумях да се науча да им се присмивам.
Те са детските заболявания на моята душа – тия негодувания!
Да се поддаваш на мигновените си фрустрации и неудоволствия е толкоз смешно, колкото и да се наакваш в гащите, споделям си.
И си споделям: Българинът е дете.
Той не може да преглътне ни една фрустрация, ни едно разочаровано очакване, без да се огорчи ужасно и без да стартира да мрънка.
Аз обаче се изучавам да не съм българин, най-малко не подобен, за какъвто постоянно пиша и то – все неприятни неща.
Защото - ние добре знаем това, - когато заговорим за „ Българина ”, ние заговаряме за нещо нереално, в което сме стоварили всичките си разочарования и цялото си отрицание. „ Българинът ” е това, което ние, българите, ненавиждаме. Наричаме „ българин ” всяка неприятна линия, която открием у сънародниците си. И у себе си. И почваме да хвърляме камъни натам. Към клетия неприятен „ българин ”, който сме измислили сами.
Във Виена съм, тъй като участвах в конкурс посред носителите на Европейската премия за литература. Това е най-голямата общоевропейска премия за изкуство, мисля си от време на време, просто към момента не е имала време да придобие престиж.
Сега, по случай десетгодишнината от учредяването на премията, уредниците са решили да отпразнуват с конкурс сред писателите, печелили премията през годините. Конкурсът е на тематика История на Европа. Конюнктурна тематика, няма подозрение. Но – споделих си още когато се взех решение да вземам участие – мощният публицист не се бои дори от конюнктурни неща. Той ще влезе дори в най-коварно прогнило тресавище, ще се гмурне в него, с цел да излезе от тинята му със златен бокал. В дъната на тресавищата постоянно има златни бокали. А още по-често няма. Но по този начин де – бих се гмурнал и в тресавище, бих влезнал и във ВИП Брадър дори – и оттова отново бих извадил златен бокал; черпейки оттова отново бих написал тънко писание!
Писателят кове филигранни творения от кир, пот, сперма, тиня и кал. Ако е занаятчия.
Историята на Европа. Мхм.
Написах роман, много саркастичен, в действителност дори не и саркастичен, просто непочтителен към монархическата институция. В описа ми всякакви (съвсем действителни) европейски средновековни монарси кроят козни един против различен. Седейки на тоалетните си гърнета или почесвайки се по гениталиите. Философски роман.
Философската пътека, по която се пробвам да ходя от много време, води към едно – към разбирането, че Високо и Ниско няма на никое място другаде, с изключение на в човешките глави.
И че всяко Високо и Възвишено е нещо, измислено от нас. И че то постоянно и непрестанно е стъпило на Ниското. И дори – израства от Ниското. И също по този начин – от Низкото. И че човек, до момента в който бръщолеви за всякакви Святи неща – постоянно също се и почесва и оригва. И че тия почесвания и оригвания не са нито по-маловажни, нито имаме право да ги подценяваме, за сметка на нещата, които сме нарекли „ високи ” и „ святи ”.
И по този начин... от придвижванията на червата на индивида и от спазмите на пикочния му мехур, от екстраситолите на сърцето му и от кихавиците на носа му, от серотонина в мозъка му и от адреналина в надбъбрека му... са подбудени (по един много комплициран метод, въпреки всичко би трябвало да отбележим това!) всичките неща, които той назовава Извисени, Величествени, Святи и Духовни! И това по никакъв начин не трябва да ни тормози!
Не съм злобен материалист, просто съм човек, учил задоволително науки за индивида – по този начин си мисля от време на време.
Бих се радвал към момента да има задоволително българи, които вършат разлика сред Ниско и Низко.
Та по този начин де. Не завоювах премията на този конкурс. Разказът ми беше пробен, чудноват, политически неточен и най-много...
...най-вече Европейски-не-съобразен!
Има едно качество, споделям си, до момента в който отивам да закусвам във въпреки всичко в действителност прелестния виенски хотел (колко ми се ще, на мен – българина – да кажа най-малко нещо кисело и сериозно, но няма как)....Има едно качество, което би трябвало да развия у себе си, с цел да стана сполучлив човек! Успешен публицист. Всички ние би трябвало да го развием. Казвам си по този начин и се виждам като комсомолски секретар от 1984 година.
Това качество е Европейско-съобразеността.
А аз... Аз ни мога, ни желая да съм европейски-съобразен.
А в това време плюскам европейски домат, европейско яйце и европейска гауда (която е в действителност просто кашкавал; само че кой знае, че „ кашкавал ” в действителност значи „ конско сирене ” – „ касе-кавало ” и е донесен дружно с името си от сефарадските евреи у нас от Испания?) – плюскам, любувам се, а не желая да съм европейско-съобразен! Как става тая работа?! Не е ли малко безсрамно? Да им хапвам в особено затоплените чинии, особено поканен от тях, на техни разходи, спал сладко под техните сигурни и загрозяващи гледката стоманени греди и под тяхното в действителност чисто сивичко небе, под техните напълно чисти чаршафи... И да съм сериозен и да не се преценявам?! Това е българска непризнателност!
Така си споделям и допивам съвършеното си европейско капучино. Наистина доста хубаво.
Награди на състезанието завоюваха все балкански писатели. Наградата на публиката – сръбкинята Йелена Ленголд. Значи – сърбите повече харесват своите писатели. Така си споделям в момент. Защото този избор – на публиката – е от гласуванията не на някой различен, а на сръбската аудитория. За тяхната си писателка, това е естествено. Сърбите са били най-енергични и настойчиви в поддръжката на своята майсторка и туй то!
Така си мисля, а по-късно се сещам какъв брой смешно относителни са потоците на информацията в тия ми ти обществени мрежи. И по какъв начин едно стихотворение на Томас Стърнз Елиът печели пет лайкове, а фотографията с нацупена устичка на някое момиченце от кварталното учебно заведение – 10 хиляди лайкове.
Наградата на журито – румънката Йоана Първолеску.
Разказите на всички писатели, които съумях да прочета или най-малко да прегледам, бяха европейско-съобразени. Което ще рече – написани по този начин, че да се съобразят с най-актуалните, най-дискутираните, най-важните, най-остронаболелите... о майн гот!...европейски проблеми, най-ярките пунктове в общоевропейския дискурс! Мхм.
Социално ангажираната литература.
Спомням си социализма, когато нямаше по какъв начин да пишеш за това, което те вълнува, тъй като то нямаше никакво значение; тъй като значение имаше единствено това, което се случва в огромното и вездесъщо Общество. Което се случваше в Държавата. Което вълнуваше големия и единствен наш Социалистически Лагер. Което се случваше в Международното състояние. Боже, Боже...
Замислям се по какъв начин изкуството и съобразяването с условията на системата са доста, доста мъчно съвместими.
Замислям се по какъв начин, когато би трябвало да пиша за нещо конюнктурно – без да желая, без да се възнамерявам дори – блъскам го на насмешки и смях. Да, да, това е моят инстикт от комунизма – смях против насилието. Смях против насилственото (или по-лошо – угодническото) съобразяването с условията. Подигравателен, радостен, непочтителен смях!
Институциите с тяхната палячовска съвестност постоянно също са предизвиквали у мене непочтителен, тил-уленшпиеловски смях!
И въпреки всичко – закуската, сътрудниците писатели от Европа, домакините, хотелът, чаршафите, българското момиче с красиви очи на рецепцията на виенския хотел, креслата във фоайето, на които седнал съм, до момента в който пиша това, въздухът и магазините за колбаси и първокласни шапки – всичко тук е в действителност прелестно!
И може би... Моят саркастичен смях може би е точно детски, хлапашки протест против Правилността на едно общество?!
Може би... Моят смях и насмешка е протестът на едно дете...
...бунтът на едно дете против сериозните и умни мама и баща, които постоянно знаят непреклонно добре какво вършат... които се качват в лъскавите коли заран и отиват да поработят в дебело намазаните с прясно масло европейски служби?
Да, да. Може би е точно по този начин!
Но след това си споделям друго: Моят смях - споделям си - е смехът на свободния човек!
А в смеха на свободния има оздравителна доза несъобразяване. С нищо. Освен с дълга към красивото и положителното. Че в действителност – дали и с тях?
А какво са красивото и положителното? Това е въпрос, който може да се разиска единствено в един малко по-дълъг разказ, може би от към 10 хиляди страници. Който един ден, да дава Господ, ще напиша...
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ