"Земя на номади" - другата Америка
С шест номинации в най-важните категории, " Земя на номади " (Nomadland) наподобява ясен фаворит за тазгодишните неуверени " Оскари ". Филмът на родената в Пекин американска режисьорка Клои Жао стартира победния си път със " Златен лъв " от фестивала във Венеция - единственият, който се състоя пълноценно онлайн в първото коронавирусно лято, към този момент завоюва и " Златен глобус " и БАФТА за най-хубава драма и за постановка. Но да оставим феминистките и букмейкърите да се вълнуват от това дали Жао ще стане едвам втората жена в близо 100-годишната история на университетските награди, която ще завоюва " Оскар " за най-хубав режисьор (правила го е единствено Катрин Бигълоу, с пропагандния " Войната е опиум " през 2009-а - единствено и единствено да не наградят касовата фантастика на някогашния й брачен партньор Джеймс Камерън " Аватар " ). По-важното е, че Жао и " Земя на номади " изцяло заслужават своите награди отвън всяка обстановка. Кръстоска сред художествено и писмено, сред поетично и профанно, сред уестърна и Тръмпова Америка, сред щастието и тъгата - той е същинско, вълнуващо кино.
Франсис Макдорманд е забележителна в ролята на Фърн - актуален бродяга, пътуващ с караваната си из просторите на Дивия запад. Подобно на нейната отличена с " Оскар " героиня от " Три билборда отвън града ", Фърн също е чепата жена, изгубила всичко. Тя и брачният партньор й са работили в Емпайър - един от тези индустриални градове в прерията, издигнати към цех, и когато той затваря, хората остават без прехранване и си потеглят, а единствено след шест месеца е премахнат и пощенския код на мястото, какво остава за мемоари от него. След като и мъжът й умира, какво може да я спре?
Макдорманд е изключителна актриса, лишена от всякакво холивудско лустро и суетност. Това й разрешава да диша в кожата на герои, каквито феновете не виждат постоянно на огромния екран. Тя е единственото професионално актьорско наличие в " Земя на номади " - тя и Дейвид Стратърн, различен скитник на колела, с който има нещо като платонична връзка. Всички останали персонажи са номади от плът и кръв - неуловимата общественост без непрекъснат адрес, здравни осигуровки и витален стандарт, която броди по пътищата на Америка и населява филмов откъс паркове, когато спре някъде да поработи. (Защото тези хора също работят, и те се нуждаят от пари за гориво, авточасти и храна, въпреки и условията им да са скромни.)
" Земя на номади " не има типичен разказ, камерата на Жао гладко се движи по пътя дружно с Макдорманд и нейната каравана, с цел да я срещне с кръг от ексцентрични персонажи, ежедневни компликации и провокации. Един от най-големите козове на авторката е мощната емпатия, която изпитва към героите си. Почти няма режисьор/сценарист, който да не раздава присъди и да не сочи на фена - този е добър, този е неприятен, на този ще симпатизираш, а този ще го заклеймим. Героите на Жао са отвън диамата, в тяхното портретуване няма и капчица свирепост или дидактика. Както са отвън осигурителната система на Съединени американски щати, по този начин и не принадлежат към моралната мрежа на " едноетажна Америка ". Това е друга Америка, по-древна и по-първична. Когато една от героините съпоставя Фърн и нейните събратя на колела с тогавашните пионери, прекосяващи просторите на Дивия запад още преди да има издигнати пътища, по които да вървят, към този момент знаем, че това е актуален уестърн. И завладяващо сниманите (от оператора Джошуа Джеймс Ричардс) залези, към които вървят тези каубои със своите механизирани коне, са същите.
Колко хубава метафора е, че не американец, а жена от Китай е съумяла да сътвори този проникновен портрет на Америка и че основополагащият стремеж на индивида към пътя е към момента вътре в нас, даже когато оставаме запрени на едно място вече година.
Франсис Макдорманд е забележителна в ролята на Фърн - актуален бродяга, пътуващ с караваната си из просторите на Дивия запад. Подобно на нейната отличена с " Оскар " героиня от " Три билборда отвън града ", Фърн също е чепата жена, изгубила всичко. Тя и брачният партньор й са работили в Емпайър - един от тези индустриални градове в прерията, издигнати към цех, и когато той затваря, хората остават без прехранване и си потеглят, а единствено след шест месеца е премахнат и пощенския код на мястото, какво остава за мемоари от него. След като и мъжът й умира, какво може да я спре?
Макдорманд е изключителна актриса, лишена от всякакво холивудско лустро и суетност. Това й разрешава да диша в кожата на герои, каквито феновете не виждат постоянно на огромния екран. Тя е единственото професионално актьорско наличие в " Земя на номади " - тя и Дейвид Стратърн, различен скитник на колела, с който има нещо като платонична връзка. Всички останали персонажи са номади от плът и кръв - неуловимата общественост без непрекъснат адрес, здравни осигуровки и витален стандарт, която броди по пътищата на Америка и населява филмов откъс паркове, когато спре някъде да поработи. (Защото тези хора също работят, и те се нуждаят от пари за гориво, авточасти и храна, въпреки и условията им да са скромни.)
" Земя на номади " не има типичен разказ, камерата на Жао гладко се движи по пътя дружно с Макдорманд и нейната каравана, с цел да я срещне с кръг от ексцентрични персонажи, ежедневни компликации и провокации. Един от най-големите козове на авторката е мощната емпатия, която изпитва към героите си. Почти няма режисьор/сценарист, който да не раздава присъди и да не сочи на фена - този е добър, този е неприятен, на този ще симпатизираш, а този ще го заклеймим. Героите на Жао са отвън диамата, в тяхното портретуване няма и капчица свирепост или дидактика. Както са отвън осигурителната система на Съединени американски щати, по този начин и не принадлежат към моралната мрежа на " едноетажна Америка ". Това е друга Америка, по-древна и по-първична. Когато една от героините съпоставя Фърн и нейните събратя на колела с тогавашните пионери, прекосяващи просторите на Дивия запад още преди да има издигнати пътища, по които да вървят, към този момент знаем, че това е актуален уестърн. И завладяващо сниманите (от оператора Джошуа Джеймс Ричардс) залези, към които вървят тези каубои със своите механизирани коне, са същите.
Колко хубава метафора е, че не американец, а жена от Китай е съумяла да сътвори този проникновен портрет на Америка и че основополагащият стремеж на индивида към пътя е към момента вътре в нас, даже когато оставаме запрени на едно място вече година.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ