Съвременната цивилизация е пронизана от антихуманистически начала ╫ Георги ФЕДОТОВ
Руският историк, мъдрец, набожен мъдрец и журналист Георги Федотов (1886-1951) и неговите размисли за християнския хуманизъм.
Георги Петрович Федотов (1886 ~ 1951)
За християнския хуманизъм (1932 г.)
За болшинството наши съвременници християнството и хуманизмът наподобяват несъвместими. Нашето православно възобновление се оттласква от хуманизма и се самоутвърждава като нещо, което е противоположно на антихристиянския хуманизъм. Поражението на хуманизма наподобява като празненство на християнството и назад. И в епохата на своето малко, само че бурно битие хуманизмът фактически е бил преди всичко антихристиянско придвижване. Като подобен той се е посочил освен през осемнадесетото и деветнадесетото столетие, когато е станал отчетливо антихристиянски, само че и в самия си първичен подем – през петнадесетото столетие, когато се е разкрил като мощ, която е негативна. Тъй като обаче по своя генезис хуманизмът е събитие, което е християнско, може и би трябвало да се приказва също по този начин и за християнски хуманизъм. Антихристиянският миг не влиза по нужда в наличието и същността на хуманизма. Не би трябвало да забравяме, че хора като Пушкин и Достоевски са били и велики хуманисти.
Какво е хуманизмът? Хуманизмът слага изключително акцентиране върху индивида – върху човешката персона, върху човешкото творчество. Това акцентиране може да бъде дотолкоз мощно, че подчертаването на хубостта и достолепието на човешката персона, на силата и смисъла на човешкото творчество се трансформира в удар, ориентиран срещу Бога: индивидът бива противоположен на Бога. Тогава хуманизмът се трансформира в безбожие. Хуманизмът обаче може да се развива и вътре в религиозната сфера от полезности, може да съществува и в християнството. Тогава това акцентиране върху индивида опълчва индивида на силите на природата, на обществения порядък, който е издигнат върху поробването на човешката персона.
Говорейки за хуманизма, ние следва за разграничаваме креативния от каритативния, алтруистичния хуманизъм. Двата са свързани с два разнообразни оттенъка в разбирането за човешката персона. Към нея може да се подходи с одобряване на силата, на хубостта, на живота на тази персона – подобен е хуманизмът от епохата на Възраждането, или пък да се отнасяме към индивида като към страдащо и погиващо създание, да призоваваме към състрадание, към обич – това е каритативният хуманизъм, хуманизмът на състраданието („ хуманността “). Каритативният хуманизъм не е присъщ на хуманизма от епохата на Възраждането. Последният е нечовечен към индивида. Франция обаче от 30-те и 40-те години на отминалия век, както и Русия в течение на цялото деветнадесето столетие, са основали литературата на преди всичко каритативния хуманизъм. Сега, когато се води битка срещу хуманизма, ударите се насочват и по едната, и по другата линия – както срещу креативното одобряване на личността, по този начин и срещу състраданието във връзка с индивида. Нашата ера характеризират като ера на поражение на хуманизма. Наистина, ударите срещу хуманизма се сипят от всички страни. Религиозните и антирелигиозни течения се сплотяват в съпротива срещу хуманизма. Хуманизмът безспорно умира, само че неговата гибел напълно не е симптом за празненство на религията и християнството. Върху руините на хуманизма се утвърждава или се стреми към одобряването си просвета, която е антихуманистична, противочовешка, само че безбожна.
Съвременната цивилизация е пронизана от антихуманистически начала. Тяхното празненство лежи в актуалната техника – те поробват личността, усложняват живота до безспир, отприщват силите на природата, които преди този момент са служили на индивида, а в този момент не желаят повече да му се покоряват. В техническия напредък деветнадесетото столетие е виждало път към комфорта, вярвало е, че с помощта на техниката животът ще стане по-удобен и по-лек. Техническият напредък обаче е закрепостил индивида към машината, изискал е голямо увеличение на силата му и непостижим труд, донесъл е от ден на ден възходящо безумство на темповете, трансформирал е живота както на пролетариите, по този начин и на капиталистите в непрекъсната паника и напрежение.
Изкуството е преди всичко сфера на човешката независимост. В актуалното изкуство обаче е изключително ясно презрението таман към индивида. В живописта това се демонстрира в изгубването на портрета. Хуманистичната ера не е имала икони, и по тази причина портретът е бил висше изражение на нейния изящен блян, нейно слово за индивида. Портретната живопис доближава пределното си съвършенство при Веласкес и Рембранд. Класическият портрет се е стремил да разгадае и разкрие най-заветното, най-дълбокото в индивида, да запечата човешкото лице в неговата характерност. Съвременният художник трактува лицето като „ nature morte “ – като ботуши, като парченце месо, а дълбочината, психическото наличие, което стои зад лицето, умишлено се отхвърля, лицето не показва нищо – то е просто несъмнено комбиниране от плоскости и от линии. В актуалните търсения на живописта се води битка срещу сюжетността, срещу наличието, защото сюжетът, наличието са нещо привнасяно от индивида, и единствената тематика на живописта би трябвало да бъдат пространството и боите. По-рано в центъра на картината с изключение на портрета е стоял индивидът в своето отношение с природата (пейзажа), с обкръжаващата го среда (жанра), с историята, а в този момент – едни извънредно пространствени форми без всякакво психическо наличие.
Тази битка с психологизма върви също и в музиката. Старата музика се е стремяла да изрази настроения, усеща. Сега – в музикално произведение на млад създател да бъдат открити следи от настроения или усеща, значи той да бъде упрекнат в назадничавост. Музиката желае да бъде чисто изкуство на звуците и единствено на звуците. Тя се обръща единствено към ухото и към стоящото зад ухото царство на звуковите форми, които може и да може да се показват математически, но са лишени от всякаква връзка с възприятията, с насладата и страданието на индивида.
Във философията битката с индивида, известна под имено на битка с психологизма, е почнала даже още преди тя да проникне в областта на изкуството. С най-голямата си заостреност тази философска битка срещу индивида се е водела във философията от страна на н. нар. неокантианство. Идеалистическата философия се стреми да изключи индивида, като познаваща персона, и желае да строи света, изхождайки от самото знание, от неговите чисти форми. В устрема към превъзмогването на психологизма – изключително в региона на научното творчество, има истина, която никой не отхвърля. Трябва обаче да признаем и че в следствие от превъзмогването на психологизма в света към този момент за индивида не е останало място. Природата, подминавайки индивида, се съединява с царството на концепциите – директно и компактно концепциите са се заели с движимостите и за индивида към този момент не е останало място. Душата се е разпаднала на ред самостоятелни сфери, справедливи полезности – морални, естетически и други, и човешкото „ аз “ е станало проблематично.
Съвременният човек, изключително младежта, утвърждава себе си в спорта. Смята се, че в спорта може да се види одобряване на тялото, възкресяване на концепцията за хармонично развиване на тялото. В реалност обаче и в спорта индивидът бива принесен в жертва. Движещ претекст в спорта надалеч не е античният блян за хармонично развитото тяло. Там, където цари върхът, не може и дума да става за хармонично развиване. Задачата на спорта се свежда до това, щото от човешкото тяло да се извлече оптималният резултат на силата в някакво направление – оптималната дължина на скока, устойчивост и т. н. Тук има някакво необичайно сходство с фабриката, която също се стреми да извлече от индивида оптималното количество мускулна мощ. За да доближи до задачата, с цел да сложи връх, индивидът е подготвен да осакати себе си. Човешката персона бива принесена в жертва на инцидентна задача, ползите на индивида биват отречени в името на тези на колектива – на „ тима “, на „ клуба “ и т. н. Съдбата на спортиста е надълбоко трагична – той, в края на краищата, е жертван на това да поврежда здравето си, да погива в постигане до върха. Бихме могли да помислим, че спортистите са обхванати от жаждата за слава… Тях обаче ги движи не претекстът на славата, а стремежът към постигане точно до обективната цел. Кое е това, което принуждава предприемането на полетите в стратосферата, рискуването на живота в автомобилните надпревари? Това напълно не е претекстът на славата, а нещо друго. Човекът и тук се оказва зависещ все на стихиите – на скоростта, на пространството, на количеството изобщо.
Едно от явленията, присъщи за нашата ера, е помрачаването на любовта, или даже загиването на любовта – еротичната обич. Разбира се, животинското, чувственото в индивида е останало, но любуването на личността на другия, влюбеността, поклонението пред обичания или обичаната, отсъстват. Да не приказваме пък за сантименталната обич. За да знаеш и да чувстваш сантименталната обич не е належащо да си романтик. Шекспир не е бил романтик и при все че е написал Ромео и Жулиета. Именно Ромео и Жулиета обаче са невъзможни в наше време. Взривовете на пристрастености, довеждащи до закононарушения, стават и през днешния ден, само че любовта като служение, като героизъм, когато в напредък се напрягат всички сили на душата – това отмира.
Православната аскетика приказва за три сфери в човешкото създание – дух, душа и тяло. За съвременността е особено точно отмирането на човешката душа – отмиране или западане на междинния детайл в индивида, който се открива основно като прочувствено, чувстващо начало. С прочувствената страна обаче е обвързвана и редица други проявления на индивида в региона на интелекта и други душевен сили. Волевата активност на индивида се корени в духа; тя е по-слабо обвързвана с възприятието и по тази причина е по-малко застрашена. Това, което умира, е емоционално-познавателният комплекс, т. е. междинната, душевната сфера в индивида.
Възниква едно внезапно, извънредно развиване на полюсите: от едната страна стои грубото едностранчиво насърчаване на тялото, а на другата – крайното развиване на духа. За сметка на погиващата нематериалност се развива не просто материализмът, а още и спиритуализмът. За нашето време увлечението по спорта е тъкмо толкоз особено, колкото е и другото въодушевление – по ясновидството, колкото и увеличението на всевъзможните магове и развиването на окултните учения. С това е обвързвано и голямото въздействие върху актуалния живот на индуизма, разпространението на практиките на йогите и, въпреки това – другите системи за чисто здравно използване на културата на духа към лекуването на тялото. Почти цялата модерна медицина доближава до признанието за смисъла на духовното начало и за неговото потребление при лекуването на тялото. Съвременният човек не е плебей на тялото – той осъзнава своята власт над тялото и се употребява от нея. Това, което по-рано е изглеждало като знамение – преодоляването духом на пространството, духовното виждане от разстояние и т. н., се трансформира в всекидневно събитие. Неотдавна беше обявено за жена, която може без уред да възприема радиовълните. Обилието от всевъзможни знахари, предсказатели, ясновидци – всичко това свидетелства за всеобщото повишаване на броя на хората с развили се сили на духа. Човекът се трансформира в духовно-животинско същество без душа – ужасно комбиниране, откриващо опцията за невероятни уродства и извращения. Типът на човека-маг, със мощно развита страст, служител си единствено със своите пристрастености и, дружно с това – служител на тях със средствата на своя нелегално развъртян нравствен живот, се трансформира в всекидневно за нашето време събитие.
А по какъв метод този раздор сред духа и тялото се показва в християнството? Християнството е богочовешко дело и, затова, не може да пренебрегне душата на индивида. Признаците на безчовешката нематериалност обаче проникват и в новите християнски възгледи, в другите изповедания. В протестантството това с особена мощ се разкрива в бартианството. Там е доста изострен антихуманизмът и дори началото на безчовечността, калвиновското начало. Калвин е бил един от непримиримите врагове на хуманизма. Ако се обърнем към православните среди, то от дълго време към този момент се усеща, че нашето православно възобновление е завило по линията на антихуманизма. Ще посочим няколко образеца. Все по-забележимо битката с психологизма се демонстрира в православната набожност и освен в региона на философията. Сега мнозина измежду нас не понасят пеенето и четенето с експресивност. Разбира се, очебийно изразителното четене е отвратително, само че битката се води не с него, а с дори и най-минималната степен на експресивност, с съществуването на какъвто и да било персонален лиризъм, каквито и да било персонални прекарвания в оттенъците на гласа. Мнозина се възмущават, ако при отслужване на Литургията свещеникът с нещо разкрие своята човешкост, прояви някакво свое, персонално религиозно ентусиазъм. Всичко би трябвало да бъде обвеяно от една студенина, проникнато от безстрастна въздържаност, всичко би трябвало да бъде единствено обективно изражение на една идеална същина. Разбира се, невероятно е да се изисква, щото всички и всичко да четат с експресивност, но когато боязънта от изразителността довежда до дървено четене, това е блестящо изразен миг на антипсихологизъм. В молитвата човешкото възприятие би трябвало да звучи, даже и това да бъде по целомъдрено приглушен метод. Друг образец. Веднъж ми се случи да попитам един прочут, изравен на опашка за изповед, при кого от свещениците мисли да се изповяда. По очебийно студен метод ми отговори „ аз не психологизирам тайнството на изповедта “, явно разбирайки под психологизация установяването на персонално отношение сред духовника и изповядващия се, т. е. встъпването в общение с индивида, това е психологизъм. Разбира се, в своите плодородни блага изповедта не зависи от качествата на свещеника, който е човек, само че от тук е към момента надалеч до това съществуването на персонален миг в изповедта да бъде считано за нерелигиозно, за неправославно – каквото прозвуча в отговора на моя събеседник. От тази позиция от молитвата би трябвало да се изгонят и сълзите, и персоналната молитва, казано с една дума – всичко, имащо нюанс на персонално, прочувствено и човешко…
* Федотов, Г. П. „ О христианском гуманизме “ – В: Вестник РСХД, 5, 1932, с. 12-17; 6-7, 1932, с. 13-17; текстът е оповестен и в: Федотов, Г. П. Собрание сочинений в двенадцати томах, т. 4, М.: „ Sam & Sam “ 2012, с. 234-247 (бел. прев.).
Превод: Борис Маринов
Източник със съкращения:
Изображение: Георги Петрович Федотов (1886-1951)
