Между канона и политиката
Руската православна черква разгласи, че скъсва всевъзможни връзки с Константинополската Вселенска патриаршия. Действията на РПЦ са в отговор на решението на Константинопол да разгласи, че Украинската православна черква може и би трябвало да получи автокефалия. Към момента УПЦ е към момента под диоцеза на Московската патриаршия, само че изявява мощно предпочитание да се отдели от Москва.
Като поддръжка за решението си, Москва акцентира причини от канонично естество, само че за наблюдаващите е ясно, че прозират и политически претекстове.
Конфликтът сред Москва и Константинопол не е от през вчерашния ден и оня ден, като Украйна не е единствената " ябълка на раздора " - в основата стои битката за превъзходство измежду православния свят. През 1996 година да вземем за пример съветският патриарх Алексей II също разгласи разкъсване на евхаристийното общение с Константинопол, като мотивът тогава бе статутът на Естонската православна черква. В началото на 20-и век пък Финландската православна черква опълчва Москва и Константинопол. В предходните епохи това е Грузия, която в началото е под въздействието на Константинопол, само че след това попада в границите на Руската империя. България също дава мотив за различия - откакто през 1872 година Вселенската патриаршия постанова схизма върху БПЦ, за известно време Москва се колебае дали да поддържа схизмата (в последна сметка я подкрепя).
Вселенската патриаршия е натурален център на международното православие (това, което е Ватиканът за католиците). От друга страна, Московската патриаршия е най-голямата православна такава и след рухването на Константинопол под османска власт има претенцията да бъде " трети Рим " (де факто " четвърти ", тъй като откакто рицарите от IV кръстоносен поход завладяват Константинопол, за прочут интервал от време средновековната българска столица Търново става " трети " ).
Московската теория за " третия Рим " има дълга история, чиито учредения идват от династичния брак на московския княз Иван III с принцеса Зоя (София) Палеологина, потомка на последната византийска императорска династия. Първият московски (руски) цар Иван Грозни е техен внук.
Целта на тази теория е да утвърди Москва като център на православното християнство - освен нравствен, а и политически. Тя стъпва стъпва върху изказванието, че Москва е законен правоприемник на Рим и Константинопол. За постигането на тази цел Църквата постоянно е била употребена от светската власт в Русия. Така връзките на РПЦ с други поместни православни църкви стават пленник на политически ползи.
В дейностите на Руската черква по отношение на други поместни църкви каноничните причини постоянно се преплитат с политически напън, като от време на време дори той е водещ. По " църковна линия " се прокарват внушенията за месианската роля на Русия като покровител на цялото православно християнство. Печели се въздействие върху локални висши духовници, разпространява се " подобаващата " богословска литература, в съветските семинарии се образоват духовници от други народности, които след това да оказват помощ за налагането на съветската теория... И назад: оповестяването на схизма към дадена поместна черква също е форма на политически напън и опция за въздействие.
Това не важи за целия интервал от образуването на доктрината насам, само че в днешна Русия Патриаршията изрично е впрегната в напъните за налагане на съветския геополитически интерес зад граница. Да се мисли обаче, че в тази ситуация всичко идва от напъните на Украйна да излезе от съветската геополитическа орбита (от киевския " Майдан " насам), е прекомерно наивно и незадълбочено. Двете страни имат доста по-дълга и комплицирана история по сред си, което обуславя и извънредно деликатните им връзки.
Исторически видяно това, което през днешния ден назоваваме Украйна, води началото си от средновековната Киевска Рус - страна, зародила през Х век. А това, което през днешния ден назоваваме Русия, дълго време е било наричано Московия. Днешната Руска федерация обаче има претенцията, че тя, а не Украйна, е правоприемник на Киевска Рус. В този ред на мисли, желанието на Украинската православна черква да получи автокефалия може да се преглежда като демонстрация на украинския шовинизъм, а напъните Москва да задържи УПЦ под собствен надзор - като демонстрация на съветския (пост)империализъм.
Украинската православна черква желае да се отдели от лоното на Московската патриаршия и да се обособи като автокефална. По този метод тя ще получи равносилен статут на други национални църкви в страни с преобладаващо православно изповедание. Интересен факт е, че УПЦ-МП включва освен енории, обитаеми с етнически украинци, а и такива с рускоговорящо население (в Източна Украйна). И въпреки до преди няколко години енориашите да са били релативно по равно " за " и " срещу " отделянето от Москва, то след окупацията на Крим и Донбас настроенията към този момент са доста мощно за автокефалия. И това е следващ образец по какъв начин политическата обстановка въздейства върху решението на един църковен въпрос. Който пък към този момент се експлоатира от управляващите в Киев, които показват устрема към автокефалия като геостратегически избор на Украйна за разкъсване с съветското въздействие и преориентация на Запад.
От друга страна, Русия също политизира проблема, потвърждавайки, че зад дейностите на УПЦ и на Константинополската патриаршия стоят американски кръгове, чиято цел е да разединят и отслабят православния свят.
Отделно от това, би трябвало да се означи, че властта на Московската патриаршия над православните християни се простира оттатък днешните граници на Руската федерация и покрива територии, които в миналото са били част от Руската империя, само че през днешния ден са под юрисдикцията на самостоятелни страни. Нормално е Москва да чака " резултат на доминото ", който още повече ще отслаби позициите й в границите на православния свят. Такъв сигнал бе подаден неотдавна от беларуската православна общественост (вярно, от беларуската емиграция в Съединени американски щати, а не от Беларуската православна черква, която е част от Московската патриаршия, само че въпреки всичко...).
От една страна, има логичност границите на поместните църкви да съответстват с националните. От друга страна обаче, разколът сред Москва и Константинопол е извънредно неприятна вест за целия православен свят. И в случай че този ерес не бъде преодолян бързо (последният подобен от 1996 година, Слава Богу продължи единствено няколко седмици), може да има доста съществени последствия. Няма да е изненада, в случай че Московската патриаршия, откакто към този момент едностранно е наложила схизма на Константинопол, да изиска и другите поместни църкви да сторят това. И на всяка, която откаже, да й бъде наложена схизма от страна на РПЦ. Което към този момент съществено би задълбочило рецесията измежду православната общественост.
Няма по какъв начин да си затворим очите пред обстоятелството, че Православието (и християнството като цяло) стои сред църковния канон и политическите битки. " Кесарювото - кесарю, Божието - Богу " постоянно се заменя с преходни по своята същина претекстове за политическо въздействие при вземането на решения, засягащи Църквата. Живеем в земния свят на суетност и пристрастености и не можем да пресъздадем Царството Божие тук на земята - то е Царство небесно. Но можем (и трябва) ежедневно да се пазим от изкушенията на Лукавия.
Разколът сред Москва и Константинопол е предизвикателство пред православния свят и то би трябвало да бъде преодоляно по допустимо най-безболезнения метод за всички ни. Добрата вест е, че този ерес въпреки всичко не съставлява схизма от вида сред Рим и Константинопол от 1054 година, защото евхаристийното общение е скъсано едностранно - единствено от страна на Москва. Вселенската патриаршия не отвръща реципрочно и като че ли дава сигнал, че единството може да бъде възобновено. И тук ролята на останалите православни църкви е от извънредно значение.
Най-вероятно Сръбската и Антиохийската патриаршии ще поддържат Москва. В Белград имат подобен проблем с Македонската православна черква, а Антиохийската се обитава в Дамаск, където ръководи съветският геополитически съдружник Башар ал-Асад.
Гръцката и кипърската православни църкви обичайно поддържат Константинопол. Румънската православна черква надали ще застане на страната на Москва (заради съперничеството в Молдова). Ще бъде забавно да се следи реакцията и на останалите православни църкви.
В този проблем обстановката на Българската православна черква е изключително деликатна - измежду висшия ни клир има както клонящи към Вселенската патриаршия, по този начин и духовници, повлияни от Москва; в диоцеза на УПЦ има значително българи, чиито ползи следва да се отчитат; на дневен ред стои и тематиката с възможната бъдеща автокефалия на Македонската православна черква... И може би най-важното - опълчването сред русофили и русофоби никога не би трябвало да докара до нов църковен ерес.
Тук резонно поражда въпросът кое ще надделее - ползите ни в Украйна (и Македония) или потребността от опазване на връзките с Московската патриаршия. И в случай че политически видяно, отговорът би трябвало да е елементарен (българските ползи в страни, обитаеми с българи, не трябва да стават пленник на връзките ни с която и да било световна сила), то от църковна позиция нещата въобще не стоят по този начин.
Смята се, че от общо 260 милиона православни християни по света, 180 милиона са под диоцеза на Руската православна черква. Ако Москва ни наложи схизма, това значи, че 180 милиона миряни ще бъдат изгубени за нас като евентуален пазар на поклоннически туризъм в българските храмове. Означава и преустановяване на контактите сред съветски и български богослови, т.е. нашият клир няма да има достъп до достиженията на актуалната съветска богословска просвета. Може да значи също и напрежение измежду висшите клирици, подклаждано от Москва, която, естествено, ще гони свои цели. И тези цели надали ще съответстват с нашия интерес.
БПЦ не трябва да се намесва в разногласието сред Москва и Константинопол. Засега съумява - Светия синод отклони предлагането на Московската патриаршия за привикване на Всеправославен събор по отношение на проблема с Украинската православна черква. А в случай че въпреки всичко й се наложи да вземе страна, Св. Синод ще би трябвало да регистрира всички плюсове и минуси на едната и на другата позиция. И решението й би трябвало да бъдат признато с схващане от нас, миряните. Защото, с изключение на политика, има и канон. От който, голямото болшинство не разбираме. Но следва да знаем, че нищо не печелим, в случай че разрушавам престижа на нашата Църква.
Димитър Петров, news.bg
Като поддръжка за решението си, Москва акцентира причини от канонично естество, само че за наблюдаващите е ясно, че прозират и политически претекстове.
Конфликтът сред Москва и Константинопол не е от през вчерашния ден и оня ден, като Украйна не е единствената " ябълка на раздора " - в основата стои битката за превъзходство измежду православния свят. През 1996 година да вземем за пример съветският патриарх Алексей II също разгласи разкъсване на евхаристийното общение с Константинопол, като мотивът тогава бе статутът на Естонската православна черква. В началото на 20-и век пък Финландската православна черква опълчва Москва и Константинопол. В предходните епохи това е Грузия, която в началото е под въздействието на Константинопол, само че след това попада в границите на Руската империя. България също дава мотив за различия - откакто през 1872 година Вселенската патриаршия постанова схизма върху БПЦ, за известно време Москва се колебае дали да поддържа схизмата (в последна сметка я подкрепя).
Вселенската патриаршия е натурален център на международното православие (това, което е Ватиканът за католиците). От друга страна, Московската патриаршия е най-голямата православна такава и след рухването на Константинопол под османска власт има претенцията да бъде " трети Рим " (де факто " четвърти ", тъй като откакто рицарите от IV кръстоносен поход завладяват Константинопол, за прочут интервал от време средновековната българска столица Търново става " трети " ).
Московската теория за " третия Рим " има дълга история, чиито учредения идват от династичния брак на московския княз Иван III с принцеса Зоя (София) Палеологина, потомка на последната византийска императорска династия. Първият московски (руски) цар Иван Грозни е техен внук.
Целта на тази теория е да утвърди Москва като център на православното християнство - освен нравствен, а и политически. Тя стъпва стъпва върху изказванието, че Москва е законен правоприемник на Рим и Константинопол. За постигането на тази цел Църквата постоянно е била употребена от светската власт в Русия. Така връзките на РПЦ с други поместни православни църкви стават пленник на политически ползи.
В дейностите на Руската черква по отношение на други поместни църкви каноничните причини постоянно се преплитат с политически напън, като от време на време дори той е водещ. По " църковна линия " се прокарват внушенията за месианската роля на Русия като покровител на цялото православно християнство. Печели се въздействие върху локални висши духовници, разпространява се " подобаващата " богословска литература, в съветските семинарии се образоват духовници от други народности, които след това да оказват помощ за налагането на съветската теория... И назад: оповестяването на схизма към дадена поместна черква също е форма на политически напън и опция за въздействие.
Това не важи за целия интервал от образуването на доктрината насам, само че в днешна Русия Патриаршията изрично е впрегната в напъните за налагане на съветския геополитически интерес зад граница. Да се мисли обаче, че в тази ситуация всичко идва от напъните на Украйна да излезе от съветската геополитическа орбита (от киевския " Майдан " насам), е прекомерно наивно и незадълбочено. Двете страни имат доста по-дълга и комплицирана история по сред си, което обуславя и извънредно деликатните им връзки.
Исторически видяно това, което през днешния ден назоваваме Украйна, води началото си от средновековната Киевска Рус - страна, зародила през Х век. А това, което през днешния ден назоваваме Русия, дълго време е било наричано Московия. Днешната Руска федерация обаче има претенцията, че тя, а не Украйна, е правоприемник на Киевска Рус. В този ред на мисли, желанието на Украинската православна черква да получи автокефалия може да се преглежда като демонстрация на украинския шовинизъм, а напъните Москва да задържи УПЦ под собствен надзор - като демонстрация на съветския (пост)империализъм.
Украинската православна черква желае да се отдели от лоното на Московската патриаршия и да се обособи като автокефална. По този метод тя ще получи равносилен статут на други национални църкви в страни с преобладаващо православно изповедание. Интересен факт е, че УПЦ-МП включва освен енории, обитаеми с етнически украинци, а и такива с рускоговорящо население (в Източна Украйна). И въпреки до преди няколко години енориашите да са били релативно по равно " за " и " срещу " отделянето от Москва, то след окупацията на Крим и Донбас настроенията към този момент са доста мощно за автокефалия. И това е следващ образец по какъв начин политическата обстановка въздейства върху решението на един църковен въпрос. Който пък към този момент се експлоатира от управляващите в Киев, които показват устрема към автокефалия като геостратегически избор на Украйна за разкъсване с съветското въздействие и преориентация на Запад.
От друга страна, Русия също политизира проблема, потвърждавайки, че зад дейностите на УПЦ и на Константинополската патриаршия стоят американски кръгове, чиято цел е да разединят и отслабят православния свят.
Отделно от това, би трябвало да се означи, че властта на Московската патриаршия над православните християни се простира оттатък днешните граници на Руската федерация и покрива територии, които в миналото са били част от Руската империя, само че през днешния ден са под юрисдикцията на самостоятелни страни. Нормално е Москва да чака " резултат на доминото ", който още повече ще отслаби позициите й в границите на православния свят. Такъв сигнал бе подаден неотдавна от беларуската православна общественост (вярно, от беларуската емиграция в Съединени американски щати, а не от Беларуската православна черква, която е част от Московската патриаршия, само че въпреки всичко...).
От една страна, има логичност границите на поместните църкви да съответстват с националните. От друга страна обаче, разколът сред Москва и Константинопол е извънредно неприятна вест за целия православен свят. И в случай че този ерес не бъде преодолян бързо (последният подобен от 1996 година, Слава Богу продължи единствено няколко седмици), може да има доста съществени последствия. Няма да е изненада, в случай че Московската патриаршия, откакто към този момент едностранно е наложила схизма на Константинопол, да изиска и другите поместни църкви да сторят това. И на всяка, която откаже, да й бъде наложена схизма от страна на РПЦ. Което към този момент съществено би задълбочило рецесията измежду православната общественост.
Няма по какъв начин да си затворим очите пред обстоятелството, че Православието (и християнството като цяло) стои сред църковния канон и политическите битки. " Кесарювото - кесарю, Божието - Богу " постоянно се заменя с преходни по своята същина претекстове за политическо въздействие при вземането на решения, засягащи Църквата. Живеем в земния свят на суетност и пристрастености и не можем да пресъздадем Царството Божие тук на земята - то е Царство небесно. Но можем (и трябва) ежедневно да се пазим от изкушенията на Лукавия.
Разколът сред Москва и Константинопол е предизвикателство пред православния свят и то би трябвало да бъде преодоляно по допустимо най-безболезнения метод за всички ни. Добрата вест е, че този ерес въпреки всичко не съставлява схизма от вида сред Рим и Константинопол от 1054 година, защото евхаристийното общение е скъсано едностранно - единствено от страна на Москва. Вселенската патриаршия не отвръща реципрочно и като че ли дава сигнал, че единството може да бъде възобновено. И тук ролята на останалите православни църкви е от извънредно значение.
Най-вероятно Сръбската и Антиохийската патриаршии ще поддържат Москва. В Белград имат подобен проблем с Македонската православна черква, а Антиохийската се обитава в Дамаск, където ръководи съветският геополитически съдружник Башар ал-Асад.
Гръцката и кипърската православни църкви обичайно поддържат Константинопол. Румънската православна черква надали ще застане на страната на Москва (заради съперничеството в Молдова). Ще бъде забавно да се следи реакцията и на останалите православни църкви.
В този проблем обстановката на Българската православна черква е изключително деликатна - измежду висшия ни клир има както клонящи към Вселенската патриаршия, по този начин и духовници, повлияни от Москва; в диоцеза на УПЦ има значително българи, чиито ползи следва да се отчитат; на дневен ред стои и тематиката с възможната бъдеща автокефалия на Македонската православна черква... И може би най-важното - опълчването сред русофили и русофоби никога не би трябвало да докара до нов църковен ерес.
Тук резонно поражда въпросът кое ще надделее - ползите ни в Украйна (и Македония) или потребността от опазване на връзките с Московската патриаршия. И в случай че политически видяно, отговорът би трябвало да е елементарен (българските ползи в страни, обитаеми с българи, не трябва да стават пленник на връзките ни с която и да било световна сила), то от църковна позиция нещата въобще не стоят по този начин.
Смята се, че от общо 260 милиона православни християни по света, 180 милиона са под диоцеза на Руската православна черква. Ако Москва ни наложи схизма, това значи, че 180 милиона миряни ще бъдат изгубени за нас като евентуален пазар на поклоннически туризъм в българските храмове. Означава и преустановяване на контактите сред съветски и български богослови, т.е. нашият клир няма да има достъп до достиженията на актуалната съветска богословска просвета. Може да значи също и напрежение измежду висшите клирици, подклаждано от Москва, която, естествено, ще гони свои цели. И тези цели надали ще съответстват с нашия интерес.
БПЦ не трябва да се намесва в разногласието сред Москва и Константинопол. Засега съумява - Светия синод отклони предлагането на Московската патриаршия за привикване на Всеправославен събор по отношение на проблема с Украинската православна черква. А в случай че въпреки всичко й се наложи да вземе страна, Св. Синод ще би трябвало да регистрира всички плюсове и минуси на едната и на другата позиция. И решението й би трябвало да бъдат признато с схващане от нас, миряните. Защото, с изключение на политика, има и канон. От който, голямото болшинство не разбираме. Но следва да знаем, че нищо не печелим, в случай че разрушавам престижа на нашата Църква.
Димитър Петров, news.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ